Решение № 73 от 20.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 550/2008 г.

Решение № 73 от 20.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 550/2008 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационните жалби на Н. Н. Н. и от Р. Г. Б. срещу решението от 4.07.2008 г. по гр. д. № 1965/2006 г. на Варненския окръжен съд. Допуснато е касационно обжалване при наличие на две основания: 1./ Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно съществения материалноправен въпрос - началото на погасителната давност при обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД при иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ; 2./ Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - допустимостта на иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ при успешно проведено производство по чл. 237 ГПК (отм.). Касаторът Н. Н. обжалва решението в частта с която Варненският окръжен съд е приел, че предявените от Р. Б. 3 обективно съединени иска с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ са основателни. Касаторът Р. Б. обжалва решението в частта с която Варненският окръжен съд е приел, че предявените от него 3 обективно съединени иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са погасени по давност. Като взе предвид становищата на страните, извърши на основание чл. 290, ал. 2 ГПК проверка на законосъобразността на обжалвания въззивен акт, за да се произнесе ВКС-Търговска колегия, състав на I т. о. приема следното: Предявен е от Н. Н. по реда и на основание чл. 254 ГПК (отм.) иск за установяване недължимост на вземанията на Р. Б. към него по 3 бр. записи на заповед, всеки един от тях за по 3000 лв. Записите на заповед са с дата на издаване и падеж както следва: А./ И. на 23.09.1999 г. с падеж - 23.01.2000 г.; Б./ И. на 23.01.2000 г. с падеж - 23.02.2000 г.; В./ И. на 23.05.2000 г. с падеж - 23.06.2000 г. Р. Б. е инициирал производство по чл. 242 ГПК (отм.). Като е счел че предпоставките на чл. 237 б."д" ГПК (отм.) са налице, съдът е допуснал издаването на изпълнителен лист. Н. Н. не е реализирал правата си по реда на чл. 244, ал. 1 ГПК (отм.) и не е искал спиране на изпълнението по реда на чл. 250 ГПК (отм.). Оспорил е дължимостта на вземането по реда на чл. 254 ГПК (отм.). В рамките на това производство, по реда на чл. 104 ГПК (отм.) Р. Б. е предявил срещу Н. обективно съединени искове с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и петитум - в случай, че съдът приеме за установено, че искът по чл. 254 ГПК (отм.) е основателен поради това, че вземането не съществува или е погасено по давност, да му бъдат присъдени сумите дадени по записите на заповед, като неоснователно обогатяване от страна на Н., както и обезщетение за забава, считано от датата на падежа им. Първоинстанционният съд е приел, че Н. не дължи на Б. сумите по трите записа на заповед поради това, че исковете за тях са погасени с изтичането на 3-годишната погасителна давност, поради което искът (трите обективно съединени иска) по чл. 254 ГПК (отм.) са основателни. Като необжалвано от Б., в тази част решението на ВнРС е влязло в сила. Районният съд е приел за основателни и насрещно предявените претенции на Б. за заплащане на общо сумата 9000 лв., формирана от неоснователното обогатяване на Н., произтичащо от погасяването на задълженията му по менителничните ефекти по давност. Присъдил е исканото обезщетение за забава. Варненският окръжен съд е бил сезиран с жалбата на Н. Н. срещу тази част от решението по гр. д. № 1697/2006 г. на Варненския районен съд с което са били уважени предявените по реда на чл. 104 ГПК (отм.) от Р. Б. обективно съединени искове. Въззивният съд е приел, че трите главни иска (с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, всеки с цена 3000 лв.) правилно са били уважени от първоинстанционният съд и е оставил решението му в сила. Счел е, че акцесорните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били погасени по давност, поради което е отменил първоинстанционното решение в частта с която са били уважени и ги е отхвърлил. По жалбата на Н. Н. . Ж. е неоснователна. Последователно подържаното становище на Н. е, че иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ е недопустим в случай, че приносителят е упражнил правата си по записа на заповед по реда на чл. 237 б."е" ГПК. Това разбиране не може да бъде споделено. Неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по менителничния ефект е само едната от алтернативно предвидените предпоставки за предявяването и успешното провеждане на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Другата предпоставка е изгубването на исковете поради давност. Систематичното тълкуване на закона налага извода, че е без значение дали се касае за обратните искове по чл. 505 и сл. ТЗ или за иск по чл. 252 ГПК (отм.). Поради принципа на правната симетрия би следвало да се счита, че това касае и "спечелването на иск" по чл. 254 ГПК (отм.) от длъжника, поради изтекла за кредитора-приносител погасителна давност. Това е така, доколкото общ е предметът на спора при тези искове - установяването на възникването и съществуването на вземането по ценната книга, като нереализирането му се дължи не на неоснователността му, а на изтичането на погасителна давност по отношение на него. Няма пречка искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ да бъде съединен при условията на евентуалност с иска по чл. 254 ГПК (отм.) както е в случая. Правилно съдилищата са приели, че такова съединяване е допустимо, доколкото изходът по първоначалния иск и произнасянето по възражението за изтекла погасителна давност е обуславящ за допустимостта и основателността на обективно евентуално съединеният иск по ТЗ. По жалбата на Р. Б. Жалбата е неоснователна. За да приеме, че вземането за лихви (обезщетение за забава при плащането на сумите по записите на заповед) от датата на падежа на задължението и до съдебното му предявяване е погасено по давност, въззивният съд се е позовал на това, че това вземане не е било предявено и не е било предмет на производството по чл. 242 ГПК (отм.). Поради това по отношение на него не е било налице прекъсване на 3-годишната погасителна давност и към 13.04.2006 г. (датата на насрещната ИМ) тя е изтекла. Аргументирал е тезата си с позоваване на т. 4 на ТР № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС. Тезата на въззивния съд е законосъобразно. Като допълнителен аргумент, следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че процесните записи на заповед са "без предявяване" и "без протест". Те са действителни като менителнични ефекти и по отношение на тях са приложими разпоредбите на чл. 535-538 ТЗ, вкл. и моментът на изпадането в забава при неплащане. С т. 3 та ТР № 1/2004 г. ОСТК на ВКС прие, че за да е налице подлежащо на изпълнение вземане за сумата по записа, не е необходимо записът на заповед да е бил предявен за плащане. Предявяването за плащане, обаче, се явява предпоставка за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Такова предявяване за плащане в случая липсва. Т. е. и на това основание не би могъл да бъде разглеждана хипотезата на изпадане в забава като приложима по отношение на закъснителните лихви. Обезщетението за забава, не е елемент от менителничното задължение, ако изрично не е включено в него, както е в случая. Т. е. наличието на посочен падеж не освобождава приносителя да отправи покана за плащане, поставяща в забава издателя дори за главното задължение. С още по-голямо основание това е валидно и за обезщетението за забава. В случай на реализация на правата по отношение на главното вземане по реда на чл. 237 ГПК (отм.) [дори да би се приело, че и това производство, предхождащо издаването на изпълнителен лист се вмества в рамките на ППВС № 3/1980 г. , отново би било налице прекъсване на погасителната давност само за заявеното за принудително изпълнение задължение, но не и за обезщетението за забава - невключено в него. Няма данни по делото покана за плащане на обезщетението да е била отправяна, поради което правилно въззивният съд е приел, че се дължи само законната лихва. С оглед изхода на спора, разноски пред настоящата инстанция не се дължат и не се присъждат. Поради това, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на I т. о.