Решение № 2521 от 9.3.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е касационната жалба, подадена от Е. Окорие, гражданин на Република Нигерия, чрез процесуалния му представител адвокат В. Петков, срещу решение 6359/31.10.2022 г., постановено по адм. дело 7200/2022 г. по описа на Административен съд-София град, първо отделение, 64-ти състав. По подробно изложени съображения за неправилността на атакуваното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с приложимия материален закон, се претендира неговата отмяна и постановяване на нов акт по същество на спора, с който да бъде уважена жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство. Ответникът - председател на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/, чрез процесуалния му представител С. Бараков, в съдебно заседание по делото оспорва касационната жалба и отправя искане за оставяне в сила на обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, като прецени доводите на страните и данните по делото приема, че касационната жалба като подадена от надлежна страна в законоустановения срок е допустима, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Е. Окорие, срещу решение 9805/11.07.2022 г., издадено от председателя на ДАБ, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1 т. 4 във връзка с чл. 9 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ на чужденеца е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. Пред административния съд е събрана цялата административна преписка по издаване на процесния акт и е приета справка вх. МД-605/03.10.2022 г. за Федерална Република Нигерия. Въз основа приобщените по делото доказателства съдът приема за установени фактите и обстоятелствата така, както същите са отразени и в атакувания акт. Най-общо и с оглед правилото на чл. 220 АПК, следва да се отбележи, че установената от първата инстанция фактическа обстановка се свежда до следното: Е. Окорие пристига в България легално през април 2018 г., за първи път подава молба до ДАБ за предоставяне на международна закрила през 2020 г., а след нейното отхвърляне и с твърдение за новооткрити доказателства, /по-конкретно - преведени на български език, законова декларация за факти и извадка от криминален дневник/, подава последваща молба вх. КП1183/13.07.2021 г., във връзка с която от административния орган е издадено обжалваното пред АССГ решение. Видно от данните по делото, в хода на административното производство с чужденеца са проведени три интервюта - на 01.03.2022 г., 25.11.2021 г. и 13.07.2020 г., при които последният твърди, че е [заличен текст] и като такъв е бил преследван в държавата си по произход. Разказва, че в Нигерия, както в [населено място], така и преди това в родното му [населено място], е бил бит от улични банди, ограбван и веднъж изнасилен заради [заличен текст], като по същата причина през юли 2017 г. е бил арестуван и впоследствие освободен срещу платена гаранция, а в селото му го обвинили за смъртта на родителите му поради [заличен текст], били го, изолирали го и не му давали да общува с младите хора, а майка му приживе го водила при лечител за да го излекува от [заличен текст], който се опитал да му отреже единия пръст. Твърди, че е издирван от полицията и ако се върне в родината си го заплашва лишаване от свобода до 14 години. Заявява, че в Нигерия не е имал етнически проблеми, нито проблеми с религията, която изповядва, не е членувал в политическа партия или организация, срещу него не е възбуждано съдебно дело. При тези данни по делото, за да отхвърли предявената срещу процесния акт жалба административният съд приема, че решението на председателя на ДАБ е издадено от компетентен орган, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в установената форма, в съответствие с приложимия материален закон и с неговата цел. Така мотивиран, съдът постановява атакувания пред настоящата инстанция съдебен акт. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, но при отчитане на следните допълващи мотиви: Според чл. 8, ал. 1 и ал. 2 ЗУБ статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. За предоставянето на статут по ал. 1 е без значение обстоятелството дали чужденецът принадлежи към тази раса, религия, националност, социална група, или изразява политическо мнение, които са в основата на преследването. Достатъчно е органът или организацията, осъществяващи преследването, да смята, че чужденецът има такава принадлежност. Съгласно чл. 8, ал. 5, т. 1 ЗУБ действията на преследване могат да бъдат наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни. Липсва спор, че горепосочените разпоредби на Закона за убежището и бежанците, въвеждат в българското законодателство разпоредбите на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/ЕС/, поради което единствено прочитът им в контекста на транспонираните европейски правни норми и съобразно даденото им от Съда на Европейския съюз /СЕС/, задължително тълкуване, би могъл да разкрие най-добре истинския им смисъл и значение, а оттам - да предопредели правилното им приложение в контекста на фактическите установявания по делото. Следва да се има предвид и че в ЗУБ липсва легална дефиниция на понятието "определена социална група", но според § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби /ДР/ на закона "раса, религия, националност, определена социална група и политическо мнение или убеждение" са понятия по смисъла на Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г., /позната още като Женевска конвенция/ и чл. 10, § 1 от Директива 2011/95/ЕС. Съобразно чл. 10, § 1, б. "г" от директивата, при оценяването на мотивите за преследване държавите-членки вземат под внимание, че една група се счита за определена социална група, когато по-специално нейните членове споделят една вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, или споделят характеристика или вярване, до такава степен, съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях, и тази група има собствена идентичност в съответната държава, защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество. Съответно - според чл. 10, § 1, б. "г", ал. 2 и § 2 от Директива 2011/95/ЕС, в зависимост от условията, преобладаващи в държавата на произход, специфична социална група може да бъде и група, чиито членове имат като обща характеристика определена сексуална ориентация, при което когато се оценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, което е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика. Трайно застъпено в практиката на СЕС е и схващането, че наличието на наказателно законодателство, което е насочено конкретно към [заличен текст], позволява да се установи, че тези лица трябва да се разглеждат като съставляващи отделна социална група, както и че сексуалната ориентация представлява характеристика, по която може да се определи принадлежността на молителя към определена социална група по смисъла на чл. 2, б. "г" от Директива 2011/95/ЕС, когато групата от лица, чиито членове споделят една и съща сексуална ориентация, се възприема от заобикалящото я общество като различна /справка - решение от 07.11.2013 г. по дело С-199/12, т. 49, и решение от 25.01.2018 г. по дело С-473/16 г., т. 30/. Също така, по аргумент от чл. 9, § 1, б. "а" и б. "б" от горецитираната директива, за да бъде разглеждан като действие на преследване даден акт трябва да бъде достатъчно сериозен по своето естество или по повтаряемия си характер, за да представлява тежко нарушение на основните права на човека, и по-специално на правата, упражняването на които не е възможно да бъде ограничено по какъвто и да било начин по силата на чл. 15, § 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/ или да представлява съвкупност от различни мерки, включително нарушения на правата на човека, която е достатъчно тежка, за да засегне отделно лице по начин, несравним с вече посоченото в б. "а". Както в чл. 8, ал. 5, т. 3 ЗУБ, така и в чл. 9, § 2, б. "в" от Директива 2011/95/ЕС е предвидено, че действия на преследване по смисъла на § 1 от разпоредбата могат да приемат формата на наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни. Но според практиката на СЕС за да бъде преследване по смисъла на чл. 1, раздел А от Женевската конвенция, дадено нарушение на основните права трябва да достигне до определена степен на тежест, а оттам и не всяко нарушение на основните права на търсещото убежище [заличен текст] достига непременно тази степен на тежест. В тази връзка следва да се отбележи, че специфично свързаните със сексуалната ориентация основни права, каквото е правото на зачитане на личния и семейния живот, закриляно от чл. 8 ЕКПЧ, съответстващ на чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС /Хартата/, разгледан евентуално във връзка с чл. 14 ЕКПЧ, послужил за модел на чл. 21, § 1 от Хартата, не попадат в кръга на основните права на човека, за които няма никаква възможност за дерогация. Единствено наличието на законодателство, обявяващо за наказуеми [заличен текст] действия, не би могло да се счита за акт, който засяга молителя толкова съществено, че да достига степента на тежест, която е необходима, за да се приеме, че тази наказуемост представлява преследване. В този смисъл, предвиденото от законодателна разпоредба наказание "лишаване от свобода", с което се наказват [заличен текст] действия, е възможно само по себе си да представлява акт на преследване, но само ако действително се прилага в приелата такова законодателство, страна на произход /за справка - решение от 07.11.2013 г. по дело С-199/12, т. 53 - т. 56/. Така, с оглед установеното по делото от фактическа страна и направеният по-горе правен анализ, се налага извода за правилността решението на административния съд, с което е прието, че не са налице основания за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8 ЗУБ. Противно на изтъкнатите в касационната жалба оплаквания, данните по делото сочат единствено, че касаторът принадлежи към определена социална група, но не и че предвид тази си принадлежност при евентуално завръщане в държавата му по произход би бил изложен на преследване, като задължителна и необходима предпоставка за уважаване на молбата му за международна закрила. Твърденията на търсещото убежище лице относно [заличен текст], макар и установена по делото, включително с представените с жалбата му до съда, новооткрити доказателства, представляват само отправна точка при оценяването на фактите и обстоятелствата, предвидени в чл. 4 от Директива 2011/95/ЕС, съответно в чл. 75 ЗУБ, но не са единствено подлежащото на преценка обстоятелство в производството за предоставяне на международна закрила. В разглеждания случай не се установява по отношение на чужденеца да е налице опасност от преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5, т. 3 ЗУБ и чл. 9, § 2, б. "в" от Директива 2011/95/ЕС във връзка с даденото от СЕС задължително тълкуване на това понятие. Според настоящият състав събраните пред първата инстанция доказателства, в това число и приложената справка МД-605/03.10.2022 г., съдържаща сведения за положението на представителите на [заличен текст] в Нигерия, не обуславят различен от приетия от административния съд извод. Още повече, обсъдени в контекста на безспорно установеното по делото обстоятелство, че въпреки арестуването му, именно поради [заличен текст] и поведение през 2017 г., чужденецът е бил почти веднага освободен от полицията и повече от половин година по-късно /през април 2018 г./, не е бил възпрепятстван от местните власти да напусне легално страната си. При това, дори и да се приеме, че в страната по произход на касатора самата принадлежност към [заличен текст] е инкриминирана, установените по делото факти за безпроблемното му, легално напускане на Нигерия, въпреки ареста му, сами по себе си изключват възможността да се приеме, че е налице акт на преследване с изискуемата от националното и европейското законодателство степен на тежест. Настоящата инстанция счита за правилен и извода на административния съд, за липсата в случая на основания за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ. Установеното от фактическа страна въз основа съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в т.ч. и приложената справка за Нигерия от 03.10.2022 г., сочи, че по отношение на чужденеца не са налице предпоставките за предоставяне на международна закрила в никоя от предвидените в чл. 9 ЗУБ хипотези. Събраните данни за Нигерия като федерална република, състояща се от 36 щата, и същевременно приемането на шериата, предвиждащ екзекуция чрез убиване с камъни за възрастните, за които е признато, че участват в [заличен текст], в само 12 от тези щати, сочат, че в останалите 24 щата чужденецът не е и не би бил изложен на реална опасност от налагането на предвиденото в шериата наказание, а оттам и че отказът на органа да му предостави хуманитарен статут е законосъобразен. В тази връзка в атакувания съдебен акт са изложени конкретни, споделени от състава, мотиви, които на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, не е нужно да бъдат повтаряни в настоящото решение. По изложените по-горе съображения обжалваното решение е правилно и предвид липсата на установени отменителни основания следва да бъде оставено в сила при направеното допълване на мотивите. Страните не претендират разноски, поради което съдът не присъжда такива с настоящото решение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,