Решение № 4656 от 30.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7987/2011 г.

Решение № 4656 от 30.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7987/2011 г., VIII о., докладчик съдията Бисерка Цанева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на ТД на НАП - Варна срещу решение № 1105 от 10.05.2011 г., постановено по адм. д. № 3705/2010 г. от Административен съд Варна, с което е отменен Акт за установяване на задължение по декларация № 2263/23.07.2010 г., издаден от органа по приходите при ТД на НАП Варна, по реда на чл. 106 и сл. от ДОПК, потвърден с решение № 171/24.09.2010 г. на директора, на ТД на НАП Варна. В касационната жалба се твърди неправилност на решението, като релевираните касационни основания за това са неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на решението. Иска се отмяна на решението и решаване на спора по същество чрез отхвърляне на жалбата срещу административния акт. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът в касационното производство Есен Фикри Мустафа оспорва касационната жалба, желае решението като правилно да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение в настоящия съдебен състав преценява жалбата като допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок, а разгледана по същество за основателна. Предмет на контрол за законосъобразност пред административния съд е Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 2263/23.07.2010 г., издаден от ТД на НАП - Варна, офис гр. Добрич, с който органът по приходите, след проверка на данните по годишна данъчна декларация (ГДД) № 800И0006610/30.04.2010 г. е отказал да и признае данъчно облекчение за млади семейства в размер на 6665,25 лв., което е упражнено с въпросната декларация по реда на чл. 22а, ал. 1 ЗДДФЛ. Мотивите на органа по приходите са, че не са налице предпоставките на чл. 22а, т. 3 от ЗДДФЛ, тъй като Есен Мустафа притежава 4/24 идеални части от имот, находящ се в град Добрич, придобит по наследство преди сключване на граждански брак. Отказът е потвърден от горестоящия орган по приходите. За да отмени акта като незаконосъобразен първоинстанционният съд е приел, че са налице и трите условия по чл. 22а, ал. 1 ЗДДФЛ, които изводи е обосновал с безспорно установените по делото факти. Ревизираното лице и съпругът и са получили кредит с Договор за кредит "Жилище" № 14855/2.03.2006 г., като в същия е посочено, че кредитът ще бъде ползван за закупуване на недвижим имот в град София на фаза "груб строеж" и за довършителни работи на имота. С нотариален акт № 76/2006 г. е учредена ипотека на имота. На 30.04.2010 г. Есен Мустафа подава данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ с вх. № 800И0006610 за отчетната 2009 г., в която декларира доходи както следва: сума от г. данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ 50 682,88 лв., общ размер на данъчни облекчения както следва: за млади семейства в размер на 6665,25 лева и 690 лв. застраховка "Живот", в резултат на което данъчната основа за 2009 г. е изчислена на 50 682,88 лв. лева, а дължимият данък на 4 332,76 лева. След извършена проверка в Служба по вписвания към АВ град Девня, град Тервел, град София и град Добрич за извършени прехвърляния от задълженото лице органът по приходите е установил, че Есен Мустафа е собственик на 4/24 идеални части от имот находящ се в град Добрич. Неправилно ревизиращите са приели, че не са налице предпоставките на чл. 22а, т. 3 от ЗДДФЛ предвид притежаваните 4/24 идеални части от недвижим имот от ревизираното лице. Тези идеални части не могат да бъдат приравнени на притежаването на втори имот "жилище", в състояние да задоволи жилищните нужди на семейството. Решението е неправилно. Незаконосъобразни са изводите на съда, че по отношение на жалбоподателката е налице предпоставката по чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ. Разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ е въведена за установяване на условието жилището да е единствено за семейството за данъчната година. Именно на тази плоскост е формиран спора на касатора с данъчните органи. При пълно установена фактическа обстановка следва да се отговори на въпроса закупеното и ипотекирано жилище в режим на СИО към момента на придобиването му следва ли да се счита за единствено жилище за семейството, формирано от касатора, съпругът й и малолетното им дете, или не следва. Съобразява се, че страните нямат друго общо жилище - в съсобственост или в режим на СИО, но жалбоподателката към 2009 г. е притежавала идеални части от друго жилище. Приложимата разпоредба - чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ гласи, че условието е "ипотекираното жилище е единствено жилище за семейството през данъчната година". Следва да се тълкува волята на законодателя по отношение въведения критерий "единствено жилище за семейството". Явно не е налице съответствие с понятието "семейно жилище" по смисъла на СК в сила от 1.10.2009 г. - § 1 ДР СК и по смисъла на чл. 23 и чл. 107 СК отм., действащ към момента на придобиване на процесното жилище. Според СК понятието "семейно жилище" се използва за жилището, което е обитавано и от двамата съпрузи и децата им, без значение чия е собствеността. Тъй като семейството обитава съвместно само едно жилище или преобладаващо само едно жилище, то явно семейното жилище по смисъла на СК се явява единствено такова, в който смисъл е и константната съдебната практика по бракоразводни дела. В този смисъл настоящият съд приема, че в разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ законодателят не е вложил смисъла на "семейно жилище" по СК. Това означава, че критерий при определяне на понятието "единствено за семейството жилище" е не ползването, а собствеността. Оттук следва да се отговори и на въпроса дали семейството следва да няма друга собственост, т. е. членовете му да не притежават друго общо жилище или идеални части от такова, или всеки от членовете на семейството не следва да притежава друго жилище или идеални части от такова. Според настоящия състав отговорът и на двата въпроса е еднозначен. За ползване на данъчното облекчение не би следвало никой от съпрузите и ненавършилите им пълнолетие деца да притежават собственост или идеални части на собственост върху друго жилище, нито те съвместно в режим на СИО или съсобственост да притежават такова. В процесния случай единият от съпрузите притежава собственост върху друг недвижим имот, макар и в идеални части за които е установено, че е жилище, т. е. изводът на касационния съд е, че не е налице една от предпоставките за ползване на данъчно облекчение, а именно жилището, което е ипотекирано и за което се дължи заплащане на вноски по кредит, вкл. лихви, да е единствено за семейството. Този извод е изцяло в съответствие с духа и целта на закона, а тя е да се подпомогнат млади семейства при закупуване на жилище за нуждите на семейството. В случая единия от съпрузите притежават друго жилище, което би могъл да ползва като собственик, независимо от размера на идеалните им части, т. е. за тях не е налице нуждата, която се подпомага с въвеждане на данъчното облекчение. Обжалваният АПВ пред АС Варна, потвърден с решение на Директора на Д "ОУИ", е обоснован и законосъобразен. По отношение на направеното искане за спиране на производството и сезиране на Конституционният съд за противоконституционност на разпоредбата на чл. 22а, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ настоящия състав намира искането за неоснователно, доколкото сочените от ответника по касационната жалба текстове от Конституцията на Република България са неотносими към настоящия спор. Решението следва да се отмени и вместо него да се постанови ново по същество, с което жалбата против Акт за установяване на задължение по декларация № 2263/23.07.2010 г., издаден от органа по приходите при ТД на НАП Варна, по реда на чл. 106 и сл. от ДОПК, потвърден с решение № 171/24.09.2010 г. на директора, на ТД на НАП Варна да бъде бъде отхвърлена. На касационния жалбоподател следва да се присъдят 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,