Решение № 11817 от 8.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 18/2014 г.

Решение № 11817 от 8.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 18/2014 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 вр. чл. 144, ал. 1 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на директора на ТД на НАП - София, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Начева, против решение № 6774/07.11.2013 г. на Административен съд - София-град, постановено по адм. д. № 5363/2013 г., с което е отменен Акт за установяване на задължение по декларация № 2210И0094004/30.01.2013 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - София, потвърден с решение № АУ-7/20.03.2013 г. на директора на ТД на НАП - София. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че приетото от първоинстанционния съд противоречи на разпоредбата на чл. 42, ал. 2, предл. второ от ЗДДФЛ. Излагат се доводи за това, че ако едно лице упражнява свободна професия и е регистрирано като самоосигуряващо се лице, но едновременно с това полага личен труд по правоотношение, приравнено на трудовото съгласно § 1, т. 26, б. "и" от ДР на ЗДДФЛ, внася осигурителните си вноски само на едно от основанията - упражняване на свободна професия. Адвокатското дружество няма качеството на осигурител за съдружниците адвокати по аргумент на чл. 5, ал. 1 КСО и за него не съществува задължение да внася осигурителни вноски за съдружниците, тъй като те се осигуряват като самоосигуряващи се лица, упражняващи свободна професия. В чл. 24, ал. 2 ЗДДФЛ изрично е посочено, че облагаемият доход за съответния месец се намалява с авансово внесените чрез дружеството осигурителни вноски. Следователно в таблица 2 на част II от приложение № 1 към ГДД следва да се включат именно тези осигурителни вноски. Лице, упражняващо свободна професия, следва в приложение № 3 да посочи осигурителните вноски, тъй като там е отразен доходът от тази дейност. Недопустимо е вноските да се отразяват едновременно в две приложения. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу оспорения акт за установяване на задължение по декларация Ответникът по касационната жалба - Димитър Иванов Иванов със съдебен адрес: гр. София, ж. к. "Иван Вазов", ул. "Балша", бл. 8 не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срок и от надлежна страна е допустима. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - София-град е бил Акт за установяване на задължение по декларация № 2210И0094004/30.01.2013 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - София, потвърден с решение № АУ-7/20.03.2013 г. на директора на ТД на НАП - София. Със същия е определен различен размер на годишната данъчна основа за доходи от трудови правоотношения от посочения в ГДД на лицето, а именно - 5 200 лв. вместо декларирания 3 577.82 лв. Органът по приходите е приел, че доходът незаконосъобразно е намален с осигурителните вноски в размер на 1622.18 лв. чрез включването им в таблица 2 на част II от приложение № 1 към ГДД. Определен е размер на задължението по декларацията - 520 лв. при внесени 573.74 лв. и сума за възстановяване в размер на 53.74 лв. /погрешно посочени 53.47 лв./ вместо декларираната сума за възстановяване в размер на 215 лв. За да отмени акта за установяване на задължение по декларация, първоинстанционният съд е приел, че той е издаден в противоречие с нормата на чл. 25, ал. 2 ЗДДФЛ (Нова - ДВ, бр. 95 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.), според която годишната данъчна основа по ал. 1 на самоосигуряващи се лица, придобили доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, буква "и" от допълнителните разпоредби, се намалява и с осигурителните вноски, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за данъчната година за своя сметка по реда на Кодекса за социално осигуряване и Закона за здравното осигуряване. Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗДДФЛ, на която се е позовал органът по приходите, според съда е неприложима, тъй като тя регламентира определянето на месечната данъчна основа на самоосигуряващи се лица за доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, б. "и" от ДР на закона и не намира приложение при определянето на годишната данъчна основа. Така постановеното решение е правилно. Нормата на чл. 25, ал. 2 ЗДДФЛ е ясна и не се налага да бъде тълкувана по реда на чл. 46, ал. 1 ЗНА в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби и на целта на тълкувания акт. Не се спори относно фактите по делото. Установено е, че Димитър Иванов Иванов е съдружник в адвокатско дружество "Димитров, Иванов и съдружници" и правоотношението му с това дружество е приравнено на трудово по силата на § 1, т. 26, б. "и" ДР на ЗДДФЛ. Не се спори и относно това, че Иванов е самоосигуряващо се лице, упражняващо свободна професия. Разпоредбата на чл. 25, ал. 2 ЗДДФЛ регламентира, че годишната данъчна основа по ал. 1 /на доходите от трудови правоотношения/ на самоосигуряващи се лица, придобили доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, буква "и" от допълнителните разпоредби, се намалява и с осигурителните вноски, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за данъчната година за своя сметка по реда на Кодекса за социално осигуряване и Закона за здравното осигуряване. Правилен и законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че чл. 42, ал. 2 ЗДДФЛ, на който се е позовал органът по приходите, е неприложим, тъй като регламентира определянето на месечната данъчна основа на самоосигуряващи се лица за доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, б. "и" от ДР на закона и не намира приложение при определянето на годишната данъчна основа, доколкото за определянето на годишната основа има изрична разпоредба - тази на чл. 25, ал. 2. Вярно е твърдението на касатора, изложено в касационната му жалба, че не би следвало вноските да се отразяват едновременно в две приложения към ГДД, след като се правят само на едно основание - като самоосигуряващо се лице, упражняващо свободна професия. В този смисъл вероятно нормата на чл. 42, ал. 2, предложение второ от ЗДДФЛ, според която месечната данъчна основа на самоосигуряващи се лица за доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, буква "и" от допълнителните разпоредби се определя, като облагаемият доход по чл. 24, начислен за съответния месец, се намалява с авансово внесените чрез дружеството осигурителни вноски, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за своя сметка по реда на Кодекса за социално осигуряване и Закона за здравното осигуряване, е по-прецизна от тази на чл. 25, ал. 2. Независимо от логичността на тези разсъждения на касатора, както беше посочено по-горе, нормата на чл. 25, ал. 2 ЗДДФЛ е ясна и категорична и не се нуждае от тълкуване. Ако законодателната воля беше в смисъла, в който твърди касаторът, то от една страна законодателят би изключил от нормата на § 1, т. 26, б. "и" от ДР на закона правоотношенията между адвокатските дружества и техните съдружници, тъй като адвокатските дружества не са осигурители или би посочил изрично в чл. 25, ал. 2, че се касае за осигурителните вноски, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за данъчната година чрез дружеството - осигурител за своя сметка. Поради изложеното, решението на Административен съд - София-град като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. Ответникът по касация не заявява претенция за присъждане на разноски за касационното производство. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение