Решение № 1420 от 27.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5175/2011 г.

Решение № 1420 от 27.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5175/2011 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Образувано е по касационна жалба на директора на Иван Тонев Иванов, срещу решение № 816 от 23.02.2011 г. по адм. д. № 6143/2010 г. по описа на Административен съд - София град, в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу заповед рег. № ЗДС-2669/15.04.2010 г. на зам.-директора на СДВР, с която на основание чл. 75, т. 6 ЗБЛД е наложена принудителна административна мярка "Забрана за напускане на страната" по отношение държавите, извън Европейския съюз. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на приложимия материален закон - касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК. Ответникът - зам.-директорът на СДВР, чрез упълномощения си процесуален представител, оспорва жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е основателна. Върховният административен съд, седмо отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна с правен интерес от касационно обжалване. Като извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон и разгледа касационната жалба на посочените в нея основания, съдът намира същата за неоснователна. С оспореното решение Административен съд - София град е отменил заповед № ЗДС-2669/15.04.2010 г. на зам.-директора на СДВР, с която на основание чл. 75, т. 6 ЗБЛД, на Иван Тонев Иванов е наложена принудителна административна мярка "Забрана за напускане на страната" по отношение държавите - членки на Европейския съюз. В останалата част е отхвърлил жалбата. Извършвайки контрол за законосъобразността на обжалваната заповед за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 75, т. 6 ЗБЛД, Административният съд е приел, че задължението на Иван Тонев Иванов попада в дефиницията на закона за парични задължения в големи размери към физически или юридически лица според посоченото в искането на частния съдебен изпълнител с район на действие СГС за налагане на ПАМ. Счел е, че не се доказва личното имущество на жалбоподателя да покрива безспорно установените парични задължения, а доводи за наличие на втората алтернатива, изключваща приложението на нормата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД - надлежно обезпечение на паричните задължения, не са направени в хода на производството. Независимо от тези констатации, за да отмени заповедта за прилагане на ПАМ по отношение държавите - членки на Европейския съюз, съдът е извършил преценка на оспорения административен акт с оглед общностното право. Същото е неделима част от правния ред, приложим в страната и по аргумент от разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, законосъобразността на наложената мярка е преценена с оглед правният статус на адресата като гражданин на Европейския съюз - Арг.: чл. 20, § 1 и чл. 21, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз и чл. 3, § 1 от Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки. Съобразявайки приоритетно първичното и производно общностно право, съдът е приел оспорената заповед в частта, в която се забранява на адресата напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз, за незаконосъобразна. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е счел, че разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД противоречи на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО, като е приложил актът на вторичното общностно право, отменяйки оспорената заповед в частта й по отношение държавите - членки на Европейския съюз. В останалата част е преценил актът за законосъобразен - постановен при наличие на законоустановените предпоставки. Предмет на оспорване е решението в частта му, с която е отхвърлената жалбата срещу постановената от касатора заповед за прилагане на ПАМ. В останалата част същото е влязло в законна сила - Сравн.: чл. 296, т. 2 ГПК, вр. с чл. 228 и чл. 144 АПК. Решението е неправилно. Касационният съд се произнася по приложението на материалния закон спрямо фактите така, както те са установени от инстанцията по същество. Между страните няма спор, че ответникът по касационната жалба е длъжник по изискуемо парично задължение, удовлетворяващо изискванията на § 1, т. 5 ДР на ЗБЛД, което към датата на прилагане на мярката не се изпълнява и не е надлежно обезпечено. С решение № 2 от 31.03.2011 г. на Конституционния съд (КС) по к. д. № 2/2011 г. (обн., ДВ, бр. 32/2011 г.), разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД (обн., ДВ, бр. 93 от 1998 г., последно изменен, бр. 23 от 2011 г.) е обявена за противоконституционна. Конституционният съд е приел, че при всяко положение ограниченията по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД са допустими от гледна точка на предназначението им да защитават правата и свободите на други граждани. В същото време Конституционният съд посочва, че разпоредбите на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД не са съобразени с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор. Според чл. 151, ал. 2 от Конституцията, законът, обявен за противоконституционен не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила. По аргумент от противното от ал. 3 на същия текст, частта от закона, която противоречи на Конституцията се обезсилва и загубва действието си, т. е. престава да действа занапред. Този новонастъпил юридически факт, на основание чл. 142, ал. 2 АПК следва да се отчете като правопрекратяващ досежно възможността адресатът да търпи ограничение, произтичащо от обезсилена законова норма. Съгласно цитираната разпоредба и по силата на конституционния принцип за равенство пред закона, са налице основания за отменянето на заповедта за налагане на ПАМ по чл. 75, т. 5 ЗБЛД изцяло. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод съставляват представените пред настоящата инстанция писмени доказателства, видно от които, след постигнато споразумение между длъжника и взискателя, образуваните изпълнителни производства срещу касатора са прекратени. Доколкото ПАМ е форма на изпълнителна дейност, чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи, материалноправните норми, с които се предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, т. к. визираните в хипотезиса им предпоставки са с изключителен характер и прилагането им засяга директно и безусловно, макар и временно, правната сфера на адресата. В този аспект е недопустимо прилагането на ПАМ при липса на всички нормативноустановени за това условия. Ето защо с факта на отпадане на материалноправната предпоставка на наложеното ограничение, който съдът по аргумент от чл. 142, ал. 2 АПК е длъжен да вземе предвид при произнасянето си, ПАМ се явява незаконосъобразна и на това самостоятелно основание. По делото няма данни за заплатено адвокатско възнаграждение, поради което искането за присъждане на разноски за правна защита е неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,