Решение № 998 от 12.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3087/2008 г.

Решение № 998 от 12.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3087/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по § 2, ал. 3 ПР на ГПК (нов), вр. чл. 218а ГПК (отм.). Делото е образувано по повод подадената от Е. Б. Д. касационна жалба срещу решение от 25.05.2006 г. по гр. д. № 2547/2005 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен исковете й с правно основание чл. 106, ал. 3 от Закона за държавния служител и чл. 222, ал. 3 КТ срещу Н. и. за и. на виното и спиртни напитки (НИИВСН). Жалбоподателката моли да се отмени решението като неправилно и бъдат уважени предявените от нея искове. Ответникът, Н. и. за и. на вино и спиртни напитки в писмено становище оспорва жалбата и моли решението д бъде оставено в сила. Върховния касационен съд, като обсъди оплакванията на жалбоподателя и като провери данните по делото, намира следното: Жалбата е основателна. С обжалваното решение въззивният съд, като е оставил в сила решение от 18.07.2005 г. по гр. д. № 861/2005 г. на Софийски РС, е отхвърлил исковете на Е. Б. срещу НИИВСН за сумата 9 540 лева с правно основание чл. 106, ал. 3 от Закона за държавния служител, представляваща обезщетение в размер на 18 брутни заплати и с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за сумата 2 120 лева, представляваща обезщетение в размер на 4 брутни обезщетения. За да отхвърли предявените искове съдът е приел, че жалбоподателката е получила всички дължими й се обезщетения при прекратяване на трудовото й правоотношение. Установено е от доказателствата по делото, че със Заповед РД- 15-53/14.03.2003 г. на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 ЗДСл е прекратено трудовото правоотношение на Е. Б. от заеманата до този момент длъжност "началник сектор "М", като са и били изплатени 2 брутни заплати обезщетение. Последната е поддържала, че й се дължи обезщетение в размер на още 18 брутни заплати. Съдът е приел, че жалбоподателката е в служебно правоотношение от 01.12.2000 г., поради което служебния й стаж по смисъла на чл. 74, ал. 1 и § 2, ал. 2 ПЗР на ЗДСл не е 35 г., 8м. и 16 дни, тъй като с оглед чл. 115 ЗДСл се вземат предвид само прослужените години на държавна служба и обезщетението правилно е определено от работодателя й в размер на 2 брутни заплати с оглед на двете й години стаж като държавен служител. Съдът е отхвърлил като неоснователен и иска й с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като съгласно КЗОО (Дв. в. бр. 110/99 г.) действувал към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение със Заповед №РД-25- 520/01.12.2000 г. на основание чл. 325, т. 12 КТ ищцата- жалбоподател не е била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и не й се дължи и обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като не е имала навършени 55 г. и шест месеца. При така установените обстоятелства по делото Върховният касационен съд намира, че спорът по делото по приложението на чл. 222, ал. 3, предл. 2 КТ е правилно решен. Тази разпоредба предвижда заплащането на шест брутни трудови възнаграждения за работника или служителя при кумулативна даденост на следните елементи: прекратяването на трудовото правоотношение, независимо от основанието, да е настъпило, след като той е придобил право на пенсия за изслужено време и старост, както и да е работил при един и същ работодател през последните 10 години от трудовия си стаж е разрешен правилно. Въззивният съд правилно е приел, че условие за заплащане на обезщетението е работникът или служителят да е придобил 10-годишен трудов стаж при работодателя, при когото са настъпили права за получаване на пенсия за изслужено време и старост. В случая е безспорно, че ищцата, сега жалбоподателка, е навършила възраст за пенсия поради изслужено време и старост като държавен служител, а не като работеща по трудово правоотношение. Що се касае до отхвърлянето като неоснователен и на иска на жалбоподателката с правно основание чл. 106, ал. 3 ЗДСл, то решаващият съд след като правилно е приел, че законодателят е поставил както основателността, така и размера на обезщетението, в зависимост от наличието и броя прослужени години на държавна служба, неправилно е изтълкувал понятието "прослужени години на държавна служба" като различно от понятието "служебен стаж", което разпоредбата на § 2, ал. 2 от ПЗР ЗДСл приравнява към трудов стаж, придобит до влизането на закона в сила. В случая ищцата - жалбоподател е работила при един и същи работодател 35 г., 8м. и 16 дни, като по силата на законови промени трудовото й правоотношение е било трансформирано в служебно. Съдът е следвало да съобрази разпоредбата на § 2, ал. 2 ПЗР на ЗДСл, в която е прието, че за служебен стаж по чл. 74, ал. 1 се зачита трудовият стаж, придобит в организация на бюджетна издръжка до влизането в сила на закона, какъвто е и настоящия случай. В случая ищцата е придобила изцяло трудовия си стаж в организация на бюджетна издръжка, поради което следва да се приеме, че има право да получи възнаградително плащане (гратификация), което е предвидено в специалния закон. Законът за държавния служител и неговата специална уредба изключва приложението на общия закон КТ, поради което на ищцата следва да се определи обезщетение поради пенсионирането й на основание специалния закон, по силата на който е възникнало и е било прекратено трудовото й правоотношение. Тъй като въззивният съд е постановил решението си и в нарушение на разпоредбата на чл. 130 ГПК (отм.), изискваща при нужда съдът да използува заключение на вещо лице, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, то следва същото да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 106, ал. 3 ЗДСл, а делото да бъде върнато за ново разглеждане в тази му част за определяне размера на дължимото се обезщетение при пенсиониране на ищцата. Обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила в частта му, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ. Предвид изложените съображения ВКС, състав на четвърто г. о.