Решение № 634 от 15.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10243/2018 г.

Решение № 634 от 15.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10243/2018 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на А. Андонов от гр. [населено място] чрез процесуалния си представител адв. М. Филчева срещу решение № 1304/19.06.2018 г., постановено по адм. дело № 764/2018 г. по описа на Административен съд – гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата срещу мълчалив отказ на орган по приходите при Община Варна за възстановяване на 1 029, 70 лв. – недължимо платени в периода 2002 г. – 2011 г. такси за битови отпадъци за недвижим имот – сграда в гр. [населено място], район [район], [улица]. От изложението в касационната жалба може да се направи извод, че се релевира оплакване за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, тъй като според касатора съдът не е постановил решението си в съответствие със събраните доказателства – решение № 200/18.01.2001 г. по адм. дело № 7666/1999 г. на Върховния административен съд, с което е постановена реституция на процесния имот чрез реално връщане на сградата, собствеността на която е възстановена по силата на закона (22.11.1997 г.) на наследниците на П. Бакърджиев. Касаторът счита за незаконосъобразни изводите на съда, че задължението за възстановяване от приходните органи на недължимо платените такси, възниквало от момента на плащането им. Позовава се на определение на Върховния касационния съд от 16.06.2016 г, с което окончателно е потвърдено решението на Районен съд – гр. Варна по гр. дело № 485/2004 г., с което е признато по отношение на наследниците на общия наследодател П. Бакърджиев, че не са собственици на процесния имот. Според изложеното в касационната жалба неправилно гражданският съд е игнорирал посоченото решение № 200/18.01.2001 г. по адм. дело № 7666/1999 г. на Върховния административен съд за реституирането на сградата, като е приел, че наследниците на посочения наследодател не са собственици на същата сграда. Според касационния жалбоподател съгласно чл. 129, ал. 1 ДОПК определението на ВКС от 16.06.2016 г. следва да се счита за възникване на основанието за възстановяване на сумите, а след тази дата те се считат за недължимо платени и следва да бъдат възстановени. В тази връзка твърди, че преди 16.06.2016 г. сумите не са изискуеми и няма как да бъдат погасени по давност, доколкото не е възможно правото да бъде упражнено, поради което незаконосъобразен е и извода на съда, че решението по гр. дело № 485/2004 г. на Районен съд – гр. Варна не е задължително за общината и приходните й органи. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на отказа за възстановяване на сумите за платени такси за битови отпадъци, както и се иска присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба Кмета на Община Варна, редовно призован не е изпратил свой представител и не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба, тъй като неправилно съдът бил приел, че срокът е преклузивен, а не давностен и той е изтекъл само за платеното през 2001 г., но е налице продължителен данъчен период до 2011 г. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отхвърли жалбата на А. Андонов от гр. [населено място] срещу против мълчаливия отказ на орган по приходите при Община Варна за възстановяване на 1 029, 70 лв. – недължимо платени в периода 2002 г. – 2011 г. такси за битови отпадъци за недвижим имот – сграда в гр. [населено място], район [район], [улица], първоинстанционният съд е приел, че приложимата по отношение на процедурата за прихващане или възстановяване на недължимо платени местни данъци и такси, е тази по ДОПК. Съдът се е позовал на чл. 129, ал. 1 ДОПК, която определя допустимостта на искането за възстановяване в зависимост от спазването на регламентирания 5-годишен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване. Считано от датата на постановяване на определението на Върховния касационен съд до датата на подаване на искането на Андонов до дирекция "Местни данъци" при Община Варна - 17.05.2017 г. съдът е приел, че жалбоподателят неправилно счита, че срокът по чл. 129, ал. 1 ДОПК е давностен, а е преклузивен и има значение за допустимостта на искането, а не за неговата основателност. Определението на Върховния касационен съд първоинстанционният съд не е приел за основание за възстановяване на платените вече такси за битови отпадъци, нито решението на Варненския районен съд и те според него не представляват актове по смисъла на чл. 129, ал. 5 ДОПК. Релевантно за случая според обжалваното решение, че жалбоподателят не е подавал декларация с посочена сума за възстановяване. Съдът е посочил, че задължение за възстановяване от приходните органи на недължимо платени такси възниква от момента на плащането от страна на жалбоподателя, а преди това от неговия наследодател. Съдът не е възприел тезата на жалбоподателя, че упражняването на правото на възстановяване било невъзможно преди постановяване на определението от Върховния касационен съд и затова според него преди тази дата давност не е течала. Според съда решението на Районен съд – гр. Варна не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на приходните органи, съответно проведения по него съдебен процес би прекъснал съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД давността, но за друго вземане на Андонов – такова, което би било предмет на предявен от него срещу действителния собственик на имота "Интерсервиз Узунови" АД иск за неоснователно обогатяване, предвид плащането на чуждо публично задължение за такса битови отпадъци и затова актът на районния съд не е такъв акт по смисъла на чл. 129, ал. 5 ДОПК, а проведения от него процес не прекъсва давността по претендирането вземане за възстановяване на недължимо платени такси за битови отпадъци за периода 2002 г. – 2011 г. Обжалваното решение е правилно като краен резултат. Установено е по делото, че искането за възстановяване на недължимо платените такси за битови отпадъци за 2002 г. до 2011 г. е подадено на 17.05.2017 г. Няма спор между страните по делото, че с решение № 200/18.01.2001 г., постановено по адм. дело № 7666/1999 г. на Върховния административен съд е признато право на обезщетение на А. Атанасова, Б. Райчев, С. Райчев и П. Бакърджиев по реда на чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ с реално връщане на отчуждената с Указ № 77/08.03.1926 г. на цар Борис ІІІ от наследниците на общия им наследодател П. Бакърджиев масивна едноетажна жилищна сграда (Радио Варна) и с компесаторни записи за отчуждената със същия указ земя с обща площ от 1574 кв. м. С решение № 436/03.02.2014 г. по гр. дело № 485/2004 г. състав на Районен съд – гр. Варна е отхвърлил предявените от А. Андонов като наследник на А. Атанасова, Б. Райчев и С. Райчев искове по чл. 108 ЗС срещу "Интерсервиз Узунови" АД за предаване от последния на процесния недвижим имот – едноетажна сграда (Радио Варна), както и предявените от същите ищци, посочени по-горе срещу същия ответник искове за заплащане на обезщетение за забава за всеки един от тях. Това решение е оставено в сила с решение № 1176/16.06.2015 г. по гр. дело № 2955/2014 г. на Варненския окръжен съд, а с определение № 376/16.06.2016 г. по гр. дело № 1979/2016 г. Върховният касационен съд не е допуснал касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, поради което на същата дата решението на районния съд е влязло в законна сила. В определението си ВКС изрично сочи, че от съществено значение е въпросът дали решението на ВАС е противопоставимо на дружеството-ответник в гражданското производство, както и въпросът за допустимостта и пределите на осъществения от въззивния съд (Варненски окръжен съд) косвен съдебен контрол върху акта, признаващ права на предявилите иска лица върху процесния недвижим имот. ВКС е приел, че въззивният съд в съответствие с установената съдебна практика на касационния съд правилно е изложил мотиви, че решението на административния съд, с което е признато обезщетяване по ЗОСОИ е непротивопоставимо на неучаствалите в административното производство лица, които разполагат с правото да оспорят наличието на предпоставките за признаване на това право. Въз основа на така изложеното ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд. Неоснователно в касационната жалба се излага оплакване срещу решенията на гражданските съдилища, които са приели, че решението за реституция по адм. дело № 7666/1999 г. на ВАС не може да се противопостави на ответника по ревандикационния иск по чл. 108 ЗС. В настоящия спор такова оплакване е недопустимо, тъй като нито първоинстанционният административен съд, нито касационната инстанция, каквато е настоящата може да ревизират решения на гражданските съдилища. Правилно първоинстанционният съд е приел, че нито определението на ВКС, нито решението на районния съд представляват съдебни актове по смисъла на чл. 129, ал. 5 ДОПК, но е направил необоснован извод, че определението на ВКС не е основание за предявяване на искане по чл. 129, ал. 1 ДОПК за възстановяване на недължимо платените такси за битови отпадъци за период от 2002 г. до 2011 г. Разпоредбата на чл. 128, ал. 1 ДОПК обосновава правомощие на органа по приходите, вкл. и на този в общинската администрация да извърши възстановяване на недължими публични задължения за местни данъци и такси, като по отношение на местните данъци е установено по делото, че такива не са плащани от жалбоподателя или неговия наследодател предвид, че процесната сграда е паметник на културата и затова правилно спорът е очертан от първостепенния съд само по отношение искането за възстановяване на недължимо платени такси за битови отпадъци. Установено е също така, че с акта на компетентния общински орган като орган по приходите съгласно чл. 4 във връзка с чл. 9б ЗМДТ е възстановена сумата от 667, 82 лв. за периода от 2012 г. до 2015 г. от общо претендираната от Андонов сума от 1 697, 25 лв. Налице е мълчалив отказ на компетентния орган за сумата от 1 029, 70 лв. Така установената фактическа обстановка правилно е изложена в първоинстанционното решение. Разпоредбата на чл. 129, ал. 1 ДОПК предвижда искането за възстановяване започва да тече, ако е спазен 5-годишния срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване. Необосновано решаващият съд е приел за неоснователно твърдението на А. Андонов, че основанието за възстановяване е определението на ВКС от 16.06.2016 г., с което не е допуснато касационно обжалване, поради което и решението на Варненския районен съд е влязло в сила тогава и това решение има само установително действие. Установено е по делото, че първоначално с постановяване решението от 18.01.2001 г. на ВАС за реституирането на имота е възникнало задължение за жалбоподателя (първоначално за неговата наследодателка) да декларира процесния имот в общината и да заплаща такса битови отпадъци (за данъка върху имота не се спори, че не се дължи поради това, че той е паметник на културата и е изключен от обхвата на ЗМДТ), а впоследствие с постановяване на определението от 16.06.2016 г. на ВКС е възникнало основанието за възстановяване на недължимо платените такси съгласно чл. 129, ал. 1 ДОПК. Наистина платените в периода 2002 г. - 2011 г. такси са по публично правоотношение, макар самото искане за възстановяване от жалбоподателя да е частно вземане. Правилно съдът е приел, че не е приложим чл. 129, ал. 5 ДОПК, но ал. 1 на същата разпоредба не изброява лимитативно всички основания за възстановяване и определението от 16.06.2016 г. на ВКС представлява такова основание, защото с него е преклудирана възможността на жалбоподателя да се легитимира с решението от 18.01.2001 г. на ВАС, че има права върху реституирания имот, респ. да се заплаща таксите за битови отпадъци за процесния имот, поради което след 16.06.2016 г., когато е влязло в сила решението на районния съд, с което е отхвърлен иска за собственост по чл. 108 ЗС, е отпаднало и задължението за жалбоподателя да дължи, респ. да заплаща такси за битови отпадъци за процесния имот, а и в тази връзка партидата му е закрита. След 16.06.2016 г. обаче за жалбоподателя е възникнало основание за възстановяване на посочените суми, поради което искането му от 17.05.2017 г. се явява процесуално допустимо на основание чл. 129, ал. 1 ДОПК. Допустимостта на искането обаче не е равнозначна на неговата основателност. При наличие на възражение в решението на кмета на Община Варна за изтекла погасителна давност, съдът правилно се е съобразил с него и е приел, че такава е изтекла за периодите от 2002 г. до 2011 г. В мотивите на обжалваното съдебно решение изрично е посочено, че е приложима давността по чл. 110 ЗЗД, която също е 5 годишна, каквато е давността по чл. 171, ал. 1 ДОПК ( с разлика между двете в броенето на срока), но предвид характера на вземането за жалбоподателя, който претендира възстановяване на недължимо платени такси битови отпадъци, е налице частно вземане, за което е приложима общата давност по чл. 110 ЗЗД. При всички случаи давността е изтекла до момента на предявяване на искането от 17.05.2017 г. за периода от 2002 г. до 2011 г., като началния срок на тази давност е от момента на плащането за всяка една от посочените години. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е постановил обжалвания правен резултат, но и дори да се приеме тезата на решаващия административен орган за приложимост на чл. 171, ал. 1 ДОПК, давността също е изтекла. Предвид наличието на погасителната давност с АПВ е възстановена частично сумата за недължимо платени такси за битови отпадъци по чл. 63 ЗМДТ за период от 2012 г. до 2015 г., а формирания мълчалив отказ за периода от 2002 г. до 2011 г. правилно е потвърден от първоинстанционният съд и като е постановил решението си, отхвърляйки жалбата на А. Андонов, съдът не е допуснал сочените от него нарушения. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение