Решение № 2864 от 27.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14446/2013 г.

Решение № 2864 от 27.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14446/2013 г., VII о., докладчик съдията Ваня Анчева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по касационна жалба на началник отдел "Пътна полиция" ("ПП") при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) срещу решение № 4914 от 16.07.2013 г., постановено по адм. дело № 3714/2013 г. на Административен съд - София-град (АССГ), с което е отменена негова заповед № 663/14.09.2012 г. за отказ за регистрация на лек автомобил, а делото е върнато като преписка на органа за ново произнасяне. По подробно развити в жалбата доводи за неправилност на съдебния акт поради допуснати при постановяването му нарушения на материалния закон, се претендира неговата отмяна. Ответникът - "Кейси груп" ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. "Крум Попов" № 45, оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, счита постъпилата жалба за процесуално допустима, като подадена в срок, от активнолегитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване валиден съдебен акт. Съдебното решение е допустимо. Жалбата пред административния съд е подадена в срок. Заповед № 663/14.09.2012 г. на началник отдел "ПП" при СДВР, с която се отказва регистрация на лек автомобил, е връчена на 25.09.2012 г. и е обжалвана в срока по чл. 149, ал. 1 АПК, пред горестоящия административен орган с жалба вх. № Я44888 от 9.10.2012 г. С отговор по жалбата-писмо изх. № 33169 от 19.10.2012 г. на директора на СДВР, изпратено до жалбоподателя, по същество е потвърден първоначалния акт - заповед, с която е отказана регистрация на лек автомобил. Горестоящият административен орган се е произнесъл с валиден акт в срока по чл. 97, ал. 1 АПК, в 14-дневен срок от получаване на преписката. Обстоятелството, че съобщението за решението на по-горестоящия орган е получено по-късно (на 15.03.2013 г.), не означава, че жалбата до съда, подадена на 26.03.2013 г., е недопустима. Жалбата пред съда е подадена в срока по чл. 149, ал. 3 АПК, в 14-дневен срок от съобщението, че по-горестоящият административен орган се е произнесъл с решение. По съществото на спора и с оглед твърденията на страните, съдът съобрази следното: Процесната заповед № 663 от 14.09.2012 г. на началник отдел "ПП" при СДВР е издадена на основание чл. 143, ал. 3 ЗДвП при констатирана механична интервенция върху идентификационния номер на лек автомобил "Пежо 306", поради което автентичността му не може да бъде несъмнено установена. При тези данни органът е приел, че са налице предпоставки, налагащи задължително постановяване на отказ за регистрация на процесното ППС. По делото е извършена и автотехническа експертиза, като съгласно заключението на вещото лице, номерът на рамата на автомобила не е автентичен - детайлът, върху който е поставен е подменен и шрифтът не е оригинален. На тази база и за да отмени оспорения акт, АССГ се е позовал на чл. 1, вр. чл. 5, § 2 от Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29.04.1999 г. относно документите за регистрация на превозни средства (Директива 1999/37/ЕО), приемайки, че отказът за регистрация на вече регистрирана в друга държава - членка (ДЧ) на Европейския съюз (ЕС) кола, е в нарушение на свободното движение на стоки в ЕС и засяга хармонизирането на документите за регистрация на МПС. Като основен белег за незачитане правото на ЕС, съдът счита факта на наличие на свидетелство за регистрация в друга ДЧ, представляващо официален свидетелстващ документ и имащо обвързваща материална доказателствена сила. Респ. приема, че наличието на автентичен документ с вярно съдържание (свидетелството за регистрация), обвързва администрацията и съда, поради което постановяването на подобен отказ за регистрация се явява незаконосъобразно. Гореизложените изводи не могат да бъдат споделени поради следните съображения: Съгласно чл. 4 от Директива 1999/37/ЕО, свидетелство за регистрация, издадено от държава-членка, се признава от другите държави-членки за идентифициране на превозното средство при международен трафик или за неговата пререгистрация в друга държава-членка. § 5 от Преамбюла на цитирания общностен акт отчита факта, че всички държави-членки изискват документ, който удостоверява регистрацията и техническите характеристики на превозното средство като предварително условие за регистрация на превозно средство, което преди това е било регистрирано в друга държава-членка. Съгласно разпоредбата на чл. 2, б. "б" на Директива 1999/37/ЕО, "регистрация" означава административно разрешение за въвеждане в експлоатация по пътищата на превозно средство, включително идентификацията на последното и издаването за него на сериен номер, известен като регистрационен номер, а съгласно б. "в" на същия текст "свидетелство за регистрация" означава документ, който удостоверява, че превозното средство е регистрирано в ДЧ. Именно защото, съгласно чл. 4 от Директива 1999/37/ЕО, свидетелството за регистрация, издадено от ДЧ, се признава от другите ДЧ за идентифициране на превозното средство при неговата пререгистрация в друга ДЧ, съгласно Приложение I, част V, буква "Д" на посочения акт, се изисква свидетелството за регистрация задължително да съдържа идентификационен номер. Целта е установяване съответствието между издадения от друга ДЧ документ и МПС, така че от една страна да бъде зачетено свидетелството за регистрация, като редовен от външна страна документ, и на второ място - да бъде зачетен фактът на предходната регистрация на именно това МПС при регистрацията в България, каквото изискване съгласно Директива 1999/37/ЕО имат всички ДЧ. Конкретната национална разпоредба на чл. 143, ал. 3 ЗДвП по никакъв начин не противоречи на дотук цитираните съюзни разпоредби, така че да бъде оставена неприложена, както е направил АССГ. Смисълът на националната норма е именно при неустановено съответствие между идентификационния номер по свидетелство за регистрация и справка върху автомобила, поради техническа намеса върху местата, на които производителят поставя идентификационния номер, да бъде отказана регистрацията, поради невъзможност да бъде несъмнено установено изискуемото съответствие. Т.е. спорът не касае зачитането на свидетелството за регистрация и фактът, че даден автомобил някога е бил регистриран в друга ДЧ, а фактът, че конкретно регистрируемият автомобил не съдържа идентификационен номер, чиято автентичност да е безспорно установена, поради което до установяването й, последният не може да бъде регистриран. Предметът на съдебния спор е възможността да бъде изведен несъмнено извода за съответствие, тъждество между номера, находящ се на лекия автомобил и номера, записан в удостоверението за регистрация. А такова съответствие съгласно чл. 143, ал. 3 ЗДвП не може да се установи без нарочно производство, когато номерът на колата е повреден, заличен или подправен. Едва след изчерпване на нормативно разписаната в ал. 4 на цитираната норма процедура по установяване автентичността на идентификационния номер, МПС може да бъде обект на регистрация. Впрочем разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ЗДвП несъмнено представлява мярка, продиктувана от императива - защита на обществен ред, обществен морал и сигурността, както повелява разпоредбата на чл. 36 ДФЕС. В този контекст Съдът в Люксембург вече се е произнасял, като в т. 53 на Решение по дело № С-150/11 приема, подчертавайки и константната си практика по приложение на Директива 1999/37/ЕО, че национална правна уредба, която представлява мярка с равностоен на количествени ограничения ефект, може да бъде обоснована с едно от съображенията от обществен интерес, изброени в чл. 36 ДФЕС, или с императивни изисквания. И в двата случая националната разпоредба трябва да е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната цел и да не надхвърля необходимото за нейното постигане (вж. по-специално Решение от 20 септември по-горе, точка 75, Решение от 5 юни 2008 г. по дело Комисия/Полша, посочено по-горе, точка 46 и Решение от 10 февруари 2009 г. по дело Комисия/Италия, C-110/05, Сборник, стр. I-519, точка 59). Ето защо, след като се постанови отказ от регистрация, законодателят е предвидил в Инструкция № I-185 от 6.12.2002 г. за определяне реда за възстановяване на идентификационния номер на пътно превозно средство, издадена от министъра на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 62 от 11.07.2003 г.), възможност по искане на заинтересованото лице да бъде започната процедура по възстановяване (установяване) автентичността на идентификационния номер, след успешно провеждане на която, автомобилът може да бъде регистриран. Извън това и за правна яснота следва да се отбележи, че Директива 2009/40/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 6 май 2009 г. относно прегледите за проверка на техническата изправност на моторните превозни средства и техните ремаркета, представляваща преработена Директива 96/96/ЕО на Съвета от 20 декември 1996 г. за сближаване на законодателствата на държавите - членки относно прегледите за проверка на техническата изправност на моторните превозни средства и техните ремаркета, в своя чл. 3, § 2 гласи, че: "Всяка държава - членка на същото основание, както ако тя самата е издала доказателството, признава доказателства, издадени в друга държава - членка в уверение на това, че дадено моторно превозно средство, регистрирано на територията на друга държава, заедно с неговото ремарке или полуремарке, е преминало преглед за проверка на техническата изправност, при който са спазени най-малко разпоредбите на настоящата директива". В т. 10 на Приложение II от цитирания съюзен акт, проверката на идентификацията на превозното средство е посочена като елемент, подлежащ на задължителна проверка относно превозните средства от категории 1, 2 и 3 | и от категории 4, 5 и 6 |. Тълкуването на чл. 5, б. "а" налага извод, че независимо от разпоредбите на приложения I и II държавите-членки могат да определят по-ранна дата за първия задължителен преглед за проверка на техническата изправност и, когато е уместно, да изискват превозното средство да бъде подложено на проверка преди регистрация, като съгласно б. "г" да увеличат броя на подлежащите на проверка елементи. Действително ДЧ при извършване на регистрация на регистрирано преди това в друга ДЧ моторно превозно средство, следва да признаят свидетелството, удостоверяващо тази предишна регистрация за такова, съответстващо на националното изискване за представяне на документ, удостоверяващ регистрация в друга ДЧ и техническите характеристики на превозното средство. В настоящия казус не е налице спор, че колата е била регистрирана във Франция и национално компетентният орган трябва да признае, че тази регистрация се удостоверява с представеното свидетелство. Същото това свидетелство за регистрация обаче по никакъв начин не създава презумпция, че представеният пред националните органи автомобил съответства на представеното свидетелство за регистрация. Нещо повече, наличието на подобно свидетелство за регистрация не ограничава проверката на идентификационния номер като елемент (техническа характеристика на колата), подлежащ на задължителна проверка. С оглед целите на настоящето производство, предмет на проверката на идентификационния номер е именно установяване съответствието между лекия автомобил, посредством идентификацията му и свидетелството за регистрация. Да се приеме, в този контекст, че удостоверението за регистрация има обвързващ държавите материалноправен ефект, означава да се приеме, че националните органи нямат право изобщо да извършват проверка, т.к. тя се презумира и изключва от простия факт на предходна регистрация в друга ДЧ, обективиран в свидетелство за регистрация. Нещо повече, подобно схващане би създало необорима презумпция, че даден идентификационен номер, установен веднъж в дадена ДЧ не може занапред да бъде подправен или заличен, нито че националните власти разполагат с компетенцията да установят това обстоятелство. Дори в своите разсъждения АССГ, прогласявайки подобна обвързваща материалноправна сила на удостоверението на регистрация и тълкувайки погрешно ефекта и целта на хармонизацията на европейското законодателството в материята, отива още по-далеч, приравнявайки свидетелството за регистрация в друга ДЧ на липса на необходимост от регистрация в друга държава, като отрича най-същественият елемент от регистрацията - установяване и идентифициране на превозното средство. Настоящият състав намира първоинстанционните съдебни изводи за незаконосъобразни, като постановени в нарушение на нормата на чл. 143, ал. 3 ЗДвП и с оглед правните им последици, изразяващи се в наличието на съдебен акт, отричащ необходимостта, целта и предмета на производството по регистрация на МПС. Дотук изложената нормативна рамка и трайно установена практика на СЕС налагат правния извод, че разпоредбата на чл. 143, ал. 3 ЗДвП не противоречи на норма от по-висш нормативен порядък, поради което не е налице основание същата да бъде оставена неприложена. От друга страна, извършените от органа фактически констатации относно невъзможността да бъде установен несъмнено идентификационния номер, поставен на рамата, са неопровергани от ответната страна, поради което не е налице основание за отмяна на издадената заповед на началник отдел "ПП" към СДВР. Като е приел обратното, АССГ е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено друго такова, с което бъде отхвърлена жалбата на "Кейси груп" ЕООД срещу заповед № 663 от 14.09.2012 г. на началник отдел "ПП" при СДВР. В същия смисъл виж решение № 1206/24.01.2013 г. по адм. дело № 11506/2012 г. на ВАС, VII о. Разноски по делото не се претендират и не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2-ро, вр. с 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение