Решение № 5700 от 31.5.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационни жалби от Д. Стайкова - Тонева, Б. Тонев, С. Данаилов, М. Данаилова и Г. Русинов, подадени чрез адвокат Маринова против решение 1103/10.08.2022 г. по адм. д. 1711/2020 г. на Административен съд - Варна. В жалбите се излагат твърдения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска решението да бъде отменено. Претендират се разноски за двете инстанции. Ответникът - Община Варна, редовна уведомена, не изпраща представител. В писмено становище по делото оспорва касационните жалби и претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са неоснователни. Решението е постановено при надлежно изяснена фактическа обстановка, въз основа на която съдът е формирал обосновани и съответстващи на материалния закон правни изводи. Верен е и изводът на съда, че само в производство по чл. 210 ЗУТ следва да се установи имат ли ищците право на обезщетение и какъв е неговия размер. Правилно е и тълкуването на нормата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, доколкото е налице специален законов ред за обезщетение. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежни страни, поради което са допустими. Предмет на разглеждане в производството пред административния съд са субективно съединени искове, предявени от Д. Стайкова - Тонева, Б. Тонев, С. Данаилов, М. Данаилова, Г. Русинов, подадени чрез адвокат Маринова срещу Община Варна, с правно основание чл. 256, ал. 1 от АПК, вр. чл. 4, ал.1 от ЗОДОВ. Ищецът Русинов претендира да му се заплати обезщетение в размер на 115 650 лв. за претърпени преки вреди от завземането на идеални части от собствения му ПИ 290, включен в ПИ с идентификатор 10135.2553.235 по КК, като завзетите идеални части са включени в ПИ с идентификатор 10135.2553.236, с предназначение за улица по действащ ПУП-ПРЗ, без да е проведено отчуждително производство по предвидения в закона ред. Останалите ищци претендират обезщетение по 40 000 лв., за всеки един от тях, от завземането на ид. части от собствения им ПИ 290, респ. ПИ 289, включен в ПИ с идентификатор10135.2553.235 по КК, като завзетите идеални части са включени в ПИ с идентификатор 10135.2553.236, с предназначение за улица по действащ ПУП-ПРЗ, без да е проведено отчуждително производство по предвидения в закона ред. Исковете са предявени като частични, за заплащане на сумата от по 1000 лв. за всеки от ищците, представляваща част от посочените по-горе искови претенции. Съдът е отхвърлил предявените искове. Изложил е мотиви, че от приетата по делото СТЕ е установено, че улицата минаваща край имота на ищците е предвидена с изменение на ЗРП, одобрен през 1992 г., като не се спори между страните, че този план е влязъл в сила. След като е налице влязъл в сила ПУП, с който е одобрена и улична регулация, е следвало да се определи и обезщетение за имота, но в случая това не е сторено. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 210 от ЗУТ и е посочил, че в производство по чл. 210 от ЗУТ следвало да се установи имат ли ищците право на обезщетение и какъв е неговият размер. Поради това е приел, че не са налице неоснователни бездействия от страна на ответника, защото в случая не се касаело за извършване на фактически действия, а за издаване на административен акт - заповед за отчуждаване и обезщетяване на имот, отреден за улица. Според съда не са налице основания за ангажиране отговорността на Община Варна за вреди по чл. 1, вр. чл. 4 от ЗОДОВ, тъй като за ищците съществува друг законов ред за защита на правата им, изключващ реда по ЗОДОВ - чрез оспорване на постановените мълчаливи и изрични откази по исканията им за отчуждаване и обезщетяване. Липсата на заповед за определяне на обезщетение за имота представлява неиздаването на административен акт, което сочи правоотношение извън хипотезите на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Решението е правилно като краен резултат, но по мотиви, различни от изложените. От фактическа страна по делото е установено, че Д. Стайкова - Тонева, Б. Тонев са придобили през 2003 г. дворно място с площ от 324 кв. м., находящо се в гр. Варна, [улица], представляващо УПИ Х, пл. 289, кв. 38 по плана на гр. Варна. С. Данаилов, М. Данаилова и Г. Русинов са придобили в общ дял дворно място, с площ от 372 кв. м., пл. 290, включен в парцел ІХ-290, кв. 38 по плана на гр. Варна. Назначената и приета по делото съдебно-техническа експертиза за имоти 289 и 290, кв. 38, по плана на 25 подрайон на гр. Варна е проследила действащите във времето регулационни планове /РП/. Със Заповед Г-27/22.06.1992 г. на кмета на Община Варна е изменен застроителния и регулационен план на 25-ти подрайон на гр. Варна. Съгласно този план е предвидено продължение на ул. Синчец, на север от улица Детелина от о.т. 125 до о.т.124, като това продължение отнема площи от ПИ 284, 287 и 290. Със Заповед Г- 355/10.10.1994 г. на кмета на Община Варна е одобрено ЧИЗРП и ЧКЗСП за част от кв. 28 от 25-ти подрайон на гр. Варна, съгласно които имоти 289 и 290 са включени в парцел VІІІ-286, 287, 289 и 290 от кв. 39 с предвидена улица /ул. Синчец/, с ширина 8 м. на изток от о.т. 123 о.т. 124. ИЗРП и КЗСП за част от кв. 38, по плана на 25-ти подрайон на гр. Варна, са одобрени със Заповед Г-207/1.08.1995 г. на Кмета на Община Варна, за парцел ХІ-288, ХІІ-273, ХІІІ-285 и ХІV-274 от кв. 38. Изменението не засяга имот VІІІ-286, 287, 289, 290 от кв. 28 по предходната заповед Г-155/1994 г. От заключението на вещото лице се установява, че улицата минаваща край имота на ищците е предвидена с изменението на ЗРП, одобрен през 1992 г. и този план е влязъл в сила. Също така не е спорно, че на място е реализирана ул. "Синчец". Следва да се има предвид, че задачата на експертизата е да посочи всички регулационни планове за имоти 289 и 290, кв. 38 по плана на 25 подрайон на гр. Варна и като първи план, който засяга посочените имоти, вещото лице е отразило този от 1992 г., който предвижда продължението на ул. Синчец. Въз основа на обсъдените писмени доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза може да се направи заключение, че урегулирането на имоти 289 и 290, кв. 38 по плана на 25 подрайон на гр. Варна е по първоначален застроителен и регулационен план от 1992 г., който е приет при действието на ЗТСУ /отм./. Следователно, приложимата правна уредба е тази по цитирания закон и правилника за неговото приложение ППЗТСУ /отм./, съгласно които нормативни актове трябва да се уредят правоотношенията между страните. Според чл. 93, ал. 1 ЗТСУ /отм./ ДВ, бр. 124 от 1998 г./ отчужденията на места за улици, булеварди и площади по първоначален застроителен и регулационен план, както и последващи планове, когато предходните планове не са приложени, са за сметка на собствениците на прилежащите парцели. В нормата на чл. 262, ал. 1 ППЗТСУ /отм./ ДВ, бр. 140 от 1998 г./ е предвидено, че при прилагане на първоначален застроителен и регулационен план или на последващи планове, когато предходният план не е приложен, всеки собственик отстъпва безвъзмездно мястото до 6 метра пред лицето на парцела, отреден по плана за неговия имот. С влизането в сила на застроителния и регулационен план, общината е придобила правото на собственост върху отстъпените й части от имота за изграждане на предвидените по плана улици, осигуряващи достъп до двата парцела. Ищците са придобили процесните имоти след настъпилата регулационна промяна и те следва да се съобразят с нейните предвиждания. С оглед на това те не са доказали съществуването на право на собственост върху процесните площи, които като части от улици, съставляват публична общинска собственост. Неправилен е изводът на административния съд, че за уреждане на правоотношенията между страните са приложими нормите на чл. 205 ЗУТ, при положение, че отчужденията на процесните площи за улици са по първоначален застроителен и регулационен план от 1992 г. при действието на ЗТСУ /отм./. Но като краен резултат, изводите на съда за неоснователност на претенциите на ищците, са правилни и решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, на ответника се дължи заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение