Решение № 446 от 14.7.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002104711/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 1899/15.04.2025 г. по касационна жалба на „СОФ Кънект“ АД, чрез адв. Д., е допуснато касационно обжалване на решение № 4861/15.08.2024 г. по в.гр.д. № 4575/2024 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 18320/7.11.2023 г., постановено от Районен съд София по гр.д. № 46121/2022 г., са уважени предявените от М. Б. П. срещу касатора, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ – за признаване за незаконно на уволнението, извършено със заповед № 212/27.06.2022 г., с която е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ и нейната отмяна и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Домакин, салон за гости/служител пътническа агенция“ в сектор „Салони за гости Преслав“, отдел „ВИП-Б и салони за гости“ в Главна дирекция „Търговска“ в СОФ Кънект“ АД. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.328, ал.1, т.4 КТ, съществени нарушения на съдопроизводствените правила – нарушение на диспозитивното начало, изразяващо се в разширяване на служебния контрол и отмяна на уволнението на неизтъкнато от ищеца основание и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител – адв. Василев, касаторът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и моли решението на въззивния съд да бъде отменено, като вместо него да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира сторените по делото разноски за касационната инстанция. Насрещната страна – М. Б. П., чрез адв. Н. Т., в отговора на жалбата поддържа, че доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба, са неоснователни. В открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител – адв. Василев, поддържа че в конкретния случай не е налице хипотезата на чл.328, ал.1, т.4 КТ и моли решението на въззивния съд да бъде оставено в сила. Заявява възражение за прекомерност на сторените от касатора разноски. Касационното обжалване е допуснато в хипозата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос: Кога е налице спиране на работата по смисъла на чл.328, ал.1, т.4 КТ и дали срокът от 15 работни дни, посочен в тази разпоредба, тече само за времето, през което служителите са се явявали на работа, но реално не са осъществявали трудовите си функции поради факта на престой, или тече и за времето, през което работодателят е използвал някоя от другите си законови възможности при спиране на работа, различни от прекратяване на договора /едностранно изменение на мястото и характера на работата, предоставяне на платен годишен отпуск и др./ и по процесуалноправния въпрос: Може ли съдът да основе решението си на факти, които опорочават потестативното право на работодателя да прекрати трудовия договор, но не са посочени от ищеца в исковата молба. По повдигнатия материалноправен въпрос е налице съдебна практика на ВКС по тълкуването и приложението на нормата на чл.328, ал.1, т.4 КТ, според която спирането на работата означава временно преустановяване дейността на предприятието поради организационно-технически или икономически причини, без да е от значение конкретното им проявление. В тази хипотеза определяща е невъзможността на работодателя да генерира продукция и от там-доходи, с които да заплаща трудово възнаграждение на работниците си, така че без значение е дали работникът или служителят, по същото време, не е можел да полага труд и поради друга причина. Престоят за съответния период е обективният критерий за преценката спряна ли е работата, като е ирелевантно за престоя е дали работникът е бил задължен по чл.173, ал.7, т.1 КТ да ползва платен годишен отпуск или работодателят му е предложил да ползва неплатен годишен отпуск по чл.160 КТ, дали, поради престоя, му е възложено да изпълнява временно друга работа, или е получавал обезщетение за престой по чл.267 КТ, както и дали е могъл или не да полага труд по други причини, каквато е временната неработоспособност. Уредените в чл.120, чл.173, ал.4, чл.160 и чл.267 КТ възможности да работодателя с оглед социалната функция на трудовото законодателство, нямат отношение към преценката на факта налице ли е спиране на работата в определения в закона срок. Единственото основание за прекратяване на трудовото правоотношение с работника по чл.328, ал.1, т.4 КТ е пълното преустановяване на дейността за определен период на цялото предприятие или на отделно негово звено, поради което при уволнение на това основание не е предвидено и задължение за подбор по чл.329 КТ, нито закрила по чл.333 КТ. Настоящият състав споделя изцяло тази практика, като от нея следва положителен отговор на повдигнатия въпрос, а именно, че срокът от 15 работни дни, посочен в чл.328, ал.1, т.4 КТ тече и за времето, през което работодателят е използвал някоя от другите си законови възможности при спиране на работа, различни от прекратяване на договора /едностранно изменение на мястото и характера на работата, предоставяне на платен или неплатен годишен отпуск или получаване на обезщетение за престой/. В трайната си практика по повдигнатия процесуалноправен въпрос, Върховният касационен съд приема, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ не може да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца, а основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право. С иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ ищецът – работник или служител, отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление, поради което предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. В случая, за да отмени решението на първата инстанция и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, въззивният съд правилно е приел, че наведеното за първи път във въззивната жалба основание за незаконност на уволнението - злоупотреба с право от страна на работодателя, не следва да бъде разглеждано, тъй като съдът не може да основе решението си по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е приел, че в производството по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ последният може да се произнесе служебно по всички предпоставки за упражняване на потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ, т.е. че съдебната проверка не се изчерпва с основанията за незаконност, въведени в исковата молба. Като е приел горното, въззивният съд е посочил, че предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение на основание на чл.328, ал.1, т.4 КТ е спирането на дейността за повече от 15 работни дни, но и обстоятелството, че през този период работниците или служителите са имали готовност да осъществяват своите трудови функции, без реално да са го правили по причина спиране на работата. При преценка на приетата по делото заповед № 27/31.05.2022 г., с която на служителите е наредено да не се явяват на работа в периода от 1.06.2022 г. до 27.06.2022 г. поради невъзможност на работодателя да им осигури работа, въззивният съд е достигнал до извод, че в конкретния случай този 15 дневен срок не е изтекъл, тъй като при ползването на платен годишен отпуск или упражняване на някоя от другите възможности, с които работодателят разполага при престой на работниците или служителите през периода, за който се твърди, че е текъл 15 дневния срок на спиране на работата, е било налице друго основание за преустановяване на дейността на работниците и служителите, поради което предвиденият от закона 15 дневен срок не е текъл. С оглед дадения отговор на повдигнатия материалноправен въпрос, основателно се явява и оплакването на касатора за неправилност на изводите на въззивния съд, че правото за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.328, ал.1, т.4 КТ не е възникнало, тъй като 15 дневен срок не е изтекъл. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отмемено като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон на основание чл.293, ал.2 ГПК и постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ се отхвърли като неоснователен по следните съображения: Твърденията за незаконност на уволнението, изложени в исковата молба и очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е осъществена търсената съдебна защита, са свързани с твърдения, че не е налице реално спиране на работата в Сектор „Салони за гости-Преслав“, а преустановяване на дейността по смисъла на т.14 от §1 на ДР на КТ; в заповедта от 31.05.2022 г. не са посочени мотивите, поради които се спира работата и срокът, за който се спира; нарушена е нормата на чл.12, ал.5, т.2 от КТД при прекратяване на трудовото правоотношение и на закрилата по чл.333, ал.1, т.6 КТ. При прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ потестативното право на работодателя се основа на факта на престой /спиране на работата/ през определен период от време и следователно негова е тежестта да докаже този факт при оспорване на уволнението. Това основание за прекратяване на трудовото правоотношение е налице независимо от това дали поради престоя, на работника или служителя е възложено да изпълнява временно друга работа, получавал е обезщетение за престой по чл.267 КТ, или е ползвал отпуск. В конкретния случай обективният факт на престой е установен от ответника с представената по делото заповед от 31.05.2022 г. за спиране на работата за периода от 1.06 до 27.06.2022 г. в Сектори Салони за гости Плиска, София, Преслав, т.е. и в звеното, в което ищцата е полагала труд /Сектор Салони за гости –Преслав/, за който период последната е получила обезщетение за престой по чл.267 КТ в размер на 1 577, 38 лв. за 19 работни дни и от събраните по делото гласни доказателствени средства. Заповедта е надлежно връчена на ищцата и в нея ясно е посочен периода на престой. Безспорно установено е, че в този период дейността на сектор „Салони за гости –Преслав“ – самостоятелно звено в структурата на предприятието, а и на салони за гости – Плиска и София е била преустановена за повече от 15 работни дни, поради което следва да се приеме, че работодателят е упражнил надлежно правото си да прекрати трудовото правоотношение. Неоснователни са и останалите доводи за незаконност на уволнението – неспазването на разпоредите на чл.130 и чл.130а КТ влече единствено административно наказателна отговорност, а предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.6 КТ не е приложима при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ. При този изход на делото по обуславящия иск за признаване незаконността на уволнението, следва да бъде отхвърлен и обусловеният иск за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението. На насрещната страна по касационната жалба следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски за държавна такса в размер на 110 лв. и за адвокатско възнаграждение за въззивната и за настоящата инстанция. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие, последното е в размер на 1000 евро за всяка инстанция или по 1 955, 83 лева без ДДС, а с вкл. ДДС – 2 347, 00 лв. С оглед заявеното от насрещната страна възражение по чл.78, ал.5 ГПК и при съобразяване на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, според което при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от минималните размери на Наредба №1/9.07.2004 г. на ВАдвС, респ. от ограничението на чл.78, ал.5 ГПК, размерът на възнаграждението в тези случаи се определя от съда, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката, настоящият състав на ВКС приема, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде редуциран до 1 440, 00 лв. с вкл. ДДС - за изготвяне на касационна жалба и за процесуално представителство пред ВКС и в размер на 720, 00 лв. с вкл.ДДС – за изготвяне на отговор на въззивната жалба и процесуално представителство пред въззивния съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,