Решение № 17090 от 22.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2054/2011 г.

Решение № 17090 от 22.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2054/2011 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Пламен Владимиров Иванов от гр. Стара Загора срещу решение № 428 от 28.12.2010 г. по адм. д. № 535/2010 г. на Административен съд Стара Загора, с което е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № 09001952/18.03.2009 г. на директора на ОД на МВР Стара Загора за наложена принудителна административна мярка по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД забрана за напускане на страната. Излагат се касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, с оглед изводите на съда за приложимост на разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, като непротиворечаща на разпоредбите на чл. 27, § 1 от директива 2004/38/ЕО. Счита, че налагането на принудителната административна мярка нарушава принципа на пропорционалността, на изискването да се гарантира осъществяването на преследваната цел, без да се надхвърля необходимото за нейното постигане и да се прилага ограничение, основано на личното поведение на лицето, а не по съображения за обща превенция. Ответникът не е взел становище по жалбата. Прокурорът дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. От фактическа страна съдът е установил, че производството по издаване на заповедта за налагане на принудителна административна мярка е инициирано от публичен изпълнител при Агенция за държавни вземания - Регионална дирекция Пловдив, по изпълнително дело по което Пламен Иванов е длъжник по публични вземания произходящи от наказателно постановление и изпълнителни листове издадени по наказателно дело от общ характер и не са представени доказателства за наличие на имущество, което да обезпечи задължението. Изложил е мотиви, че разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, на което основание е издадена заповедта, се прилага по отношение на лица, задължени за публични вземания, за които е поискана забрана по реда на ДОПК. Прието е, че ограничаването на правото на излизане на българските граждани в качеството им на граждани на Европейския съюз в разглежданата хипотеза от националния закон е мярка, установена в публичен интерес и отговоря на критериите за обществен ред по смисъла на директивата и преценката за наличие на истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някои от основните интереси на обществото по смисъла на директивата, е направена на законодателно ниво с въвеждането на основанието по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Решението следва да се отмени като неправилно по няколко съображения. С решение № 2 от 31.03.2011 г. на КС по к. д. № 2/2011 г. Конституционният съд е установил противоконституционност на чл. 75, т. 5 и 6 от ЗБЛД (обн. ДВ, бр. 93 от 1998 г., последно изменен с бр. 23 от 2011 г.). Въз основа на обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 75, т. 5 ЗБЛД следва, че същата не се прилага от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд, т. е. съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията три дни след датата на обнародване на решението, а именно 23.04.2011 г. Конститутивният ефект на решението на Конституционният съд съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията има незабавно действие във времето, което означава, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага и спрямо висящите правоотношения, попадащи под действието на разпоредбата, обявена за противоконституционна. Обезсилването на цитираните разпоредби има за последица отмяната в цялост на индивидуалните административни актове, издадени на основание на същите. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията, предвид върховенството й в йерархията на правните нормативни актове, като не се допуска то да бъде осуетено от противоконституционните разпоредби. Съгласно цитираната разпоредба и по силата на конституционния принцип за равенство пред закона въз основа на решението на Конституционния съд, налице са основанията за отменянето на заповедта. От друга страна, при сравнението на предвиденото в чл. 75, т. 5 от ЗБЛД ограничение с чл. 27, § 2 и 3 от Директива 2004/38/ЕО, включително, с оглед практиката на ЕС, е видно, че приложената на жалбоподателя принудителна мярка не отговаря на изискванията на директивата за цел, пропорционалност и съображения с оглед на личността. Налагане на ограничение на свободата на движение на основание единствено наличие на публично задължение, без да са спазени изискванията на чл. 27, § 2 и 3 от директивата представлява несъответствие на българска правна норма с правото на ЕС. Като е изложил мотиви противно на изложеното, първоинстанционният съд е приложил неправилно закона. Дори да се предположи, че забраната за напускане на територията на страната е приета в съответствие с условията по член 27, параграф 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, посочените в параграф 2 от същия чл. условия не допускат подобна мярка, ако тя се основава единствено на съществуването на публично задължение, като се изключва всякаква конкретна преценка на личното поведение на заинтересованото лице и без позоваване на каквато и да било заплаха, каквато то би представлявало за обществения ред и ако забраната за напускане на територията на страната не е подходяща да гарантира осъществяването на преследваната с нея цел и надхвърля необходимото за нейното постигане. Установявайки факта на неплатените и необезпечени публични задължения, административният орган, би могъл да наложи ограничение на свободата на движение на жалбоподателя, ако беше преценил, че той, с това си задължение, представлява действителна, сериозна и реална заплаха за националната сигурност или за обществения ред. Независимо от установеното по административната преписка, че част от задълженията произхождат от изпълнителни листове, издадени по наказателно дело от общ характер, липсват мотиви от страна на органа относно пропорционалността на наложеното ограничение с оглед поведението на касатора, както и за това, че с наложеното ограничение ще бъде постигната легитимната цел - събиране на дължимите публични задължения, което налага отмяна на издадената заповед. Воден от изложеното, Върховният административен съд, Седмо отделение,