Решение № 75 от 5.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4880/2015 г.

Решение № 75 от 5.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4880/2015 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. Д. И. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно решение № 2959 от 4.05.2015 г. по в. гр. д. № 1479 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, в частта с която е отменено решение от 1.08.2013 г. по гр. д. № 3663/2010 г. на Районен съд София досежно предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата над 4 254.22 лв. до 25 000 лв. и вместо това е поставено друго, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от К. Д. И. против [фирма] [населено място] иск за заплащане на мораторна неустойка по чл. 28 раздел от договор по нотариален акт № 22 от 30.01.2004 г. т. I рег. № 0354 д. № 17/2004 г. за забавено изпълнение в периода 11.06.2006 г. до 11.04.2008 г. за задължение за изграждане и предаване на апартаменти с № 7, № 8 на етаж трети и апартамент № 4 на етаж втори, както и на по 2/5 ид. ч. от гаражи № 3 и № 4, находящи се в [населено място] в сградата на [улица] за сумата над 4 254.22 лв. до 25 000 лв., предявен като частичен с пълен размер от 55 000 лв. Искането на касатора е за отмяна на постановения въззивен акт и решаване на въпроса по същество с уважаване на предявения иск до пълния му размер от 25 000 лв. В съдебно заседание страните не се явяват лично и не се представляват. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: На 30.01.2004 г. К. Д. И. е сключил с [фирма] [населено място] договор с н. а. № 22, по силата на който като собственик на УПИ, находящ се в [населено място] [улица], представляващ имот с пл. № 394 с площ от 509 кв. м., е учредил върху същия право на строеж за построяване на жилищна сграда на три етажа и два етажа в подпокривното пространство, гаражи и магазини на партерния етаж и мазета в сутеренния етаж, като учредителят си е запазил правото на строеж по отношение на три апартамента и 2/5 ид. части от по два гаража. Ответникът - приемател по договора се е задължил да построи имотите "в напълно завършен вид, съобразно съгласувания на 22.12.2003 г. инвестиционен проект", "при спазване на всички качествени и други показатели съгласно БДС за строителство и въвеждане в експлоатация" в срок от 24 месеца от датата на получаване на строителна линия и ниво, но не по-късно от два месеца от сключване на договора. /Пред вид факта, че протоколът за строителна линия и ниво е издаден на 19.02.2004 г., срокът до който е следвало да се реализира строителството е 19.02.2006 г./ Сградата е въведена в експлоатация две години по-късно - на 11.04.2008 г., видно от издаденото удостоверение № 86 от посочената дата. Съгласно чл. 28 раздел IV от сключения с н. а. № 22 договор, страните са се споразумели, че "в случай на забава на приемателя - строител при изграждането и предаването на сградата и готовите обекти по уговорения в настоящия договор ред, същият дължи неустойка в размер на 0.02% на ден върху пазарната стойност на съответния обект, но не повече от 10%" . Ищецът е предявил два иска: с правно основание чл. 265, ал. 1 изр. 2 ЗЗД за обезщетение в размер на 14 752 лв. за причинени имуществени вреди за неточно изпълнение на задълженията по договора за изработка и по чл. 92 ЗЗД за неустойка за неизпълнение на задължението за предаване на имота в срок в размер на 25 000 лв., за периода 11.06.2006 г. до 11.04.2008 г., предявен като частичен от общо определената като дължима сума от 55 000 лв. Решението на въззивният съд досежно иска по чл. 265, ал. 1 изр. 2 ЗЗД е влязло в сила. Досежно иска по чл. 92 ЗЗД, въззивният съд е счел, че е основателен, тъй като К. Д. И. като изправна страна по договора, има качеството на кредитор. Ответникът е бил във виновна забава за процесния период между 19.02.2006 г., когато е следвало да се предаде обекта и 11.04.2008 г., когато сградата е въведена в експлоатация /най-ранната датата, когато предаването е било възможно/. При определяне на размера, въззивният съд независимо, че се е позовал на договорката в чл. 28, съгласно която неустойка следва да се определи върху пазарната стойност на обекта, е приел, че договорените 10% следва да се изчисляват върху данъчната оценка на застроената площ от 339.93 кв. м. на обектите, които ответникът следва да изгради в полза на ищеца /не върху разгърната застроена площ на цялата сграда от 1 358 кв. м./ Съдът е присъдил сумата от 4 254.22 лв., т.е. 1/4 от сумата 170 168.50 лв., която е данъчната оценка на цялата страда. С определение № 1143 от 30.11.2015 г. ВКС е допуснал касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпрос, по който е констатирано противоречие с постановено по чл. 290 ГПК решение № 133 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 5247/2013 г. на III г. о.: Следва ли съдът, когато искът е доказан по своето основание, да определя размера на неустойката по своя преценка или следва да назначи експертиза? По така поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно установената практика и императивното правило на чл. 162 ГПК, при наличие на доказателства за основателност на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер. В хипотеза, когато искът е доказан по своето основание, съдът има две възможности: или да определи размера по своя преценка или да назначи експертиза. Кой от двата варианта да избере, съдът решава в зависимост от конкретните факти по делото. Съгласно постановени по реда на чл. 290 ГПК решения с № 64 от 4.04.2011 г. по гр. д. № 1748/2009 г. и № 164 от 20.05.2014 г. по гр. д. № 7672/2013 г., двете на IV г. о. - размерът се определя след обсъждане на всички допустими и относими доказателства и само, ако такива няма, съдът го определя по своя преценка. Когато наличните доказателства сочат начина, по който следва да се определи размера, съдът не разполага със свобода на преценка. Имайки пред вид така дадения отговор на поставения въпрос и горепосочените конкретни факти по делото, настоящият съдебен състав намира за постановения въззивен акт за неправилен. В случая - постигнатата между страните договорка /съгласно чл. 28/ е за изчисляване на неустойката въз основа на пазарната цена на съответния обект. При наличието на ясно изразена от страните воля, въззивният съд не е разполагал със свобода на преценка и неправилно е определил размера на дължимата неустойка въз основа на данъчната оценка. Доколкото по делото е нямало данни за пазарната оценка, е следвало да назначи експертиза, която да я определи. Гореизложеното налага на основание чл. 293, ал. 3 ГПК отмяна на постановения въззивен акт в обжалваната част досежно иска с правно основание чл. 92 ЗЗД и връщане на делото за ново разглеждане, при което следва да се назначи експертиза, която да определи размера на дължимата неустойка съобразно волята на страните, изразена в чл. 28 от сключения между тях договор на 30.01.2004 г. с н. а. № 22. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение