Решение № 3375 от 20.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9295/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 2020 г. (ОПРЧР), срещу Решение 279 от 18.07.2023 г. на Административен съд Сливен по административно дело 137/2023 г. в частта, с която е отменено Решение BG05M9OP001-2.090-0022/6 от 23.03.2023 г. на ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 2020 г. (ОПРЧР), в частта, с която на Община Сливен е отказано верифицирането на разходи по т. 2.2 и т. 2.3 в общ размер на 13 138,13 лв., по Искане окончателно плащане 2 по проект Нова дългосрочна грижа за възрастните и хората с увреждания Етап 2 - предоставяне на новите услуги в Община Сливен и преписката е изпратена на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Касационният жалбоподател - ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 2020 г., намира решението за неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Излага доводи, че в оспорваното съдебно решение се съдържат констатации на първоинстанционния съд, които противоречат със събраните по делото доказателства и действащата нормативна уредба.

Твърди, че независимо, че процедурата за възлагане по обособените позиции на обществената поръчка с предмет Доставка на хранителни продукти за нуждите на детските ясли, млечната кухня, социални услуги в общността и специализирани институции за предоставяне на социални услуги и общинска хранителна банка, е прекратена на 11.04.2022 г. и на 02.06.2022 г. и независимо от неотложната обективна необходимост храненето на потребителите на услугата да продължи, на Общината са били необходими повече от пет месеца, за да обяви процедура по първата, втората и четвъртата обособена позиция и повече от три месеца, за да обяви процедура по третата обособена позиция. Въпреки, че е имала готова документация за обявяване на поръчката и независимо от твърдяната неотложност, своевременното обявяване на обществената поръчка не е било сторено от Общината.

Счита, че противно на приетото от съда, не са били налице изключителни обстоятелства по смисъла на § 2, т. 17 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за обществените поръчки (ЗОП), стоящи извън контрола на Община Сливен като допълва, че дори да се приеме наличие на неотложност и спешност, първоинстанционният съд неправилно разглежда възможността възложителят да проведе процедура на пряко договаряне по чл. 18, ал. 1, т. 13 ЗОП, тъй като такава възможност за него не е налице.

Посочва, че от страна на съда е извършено недопустимо смесване на прякото договаряне по чл. 182, ал. 1, т. 1 ЗОП и редът за възлагане по чл. 20, ал. 4 ЗОП. Не е разгледано обстоятелството, че възложителят не е провел процедура по пряко договаряне, каквито изводи прави съда, като допълва, че договорите са сключени на основание чл. 20, ал. 4 ЗОП, който ред изобщо не е приложим в случая, дори и да са налице неотложни обстоятелства.

По отношение на изводите на съда по т. 2.3 от акта, счита, че същите противоречат на изложените в административния акт факти и приема за неправилни изводите на съда, че не става ясно коя хипотеза на разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове за споделено управление (ЗУСЕФСУ, загл. изм. ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.) е приложена, тъй като в акта е изложено конкретно основание от Условията за кандидатстване по процедурата за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, на което именно тези разходи противоречат.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на Община Сливен против административния акт, в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ответната страна.

Касаторът се представлява от държавен експерт с юридическо образование Д. Динев.

Ответникът по касационната жалба Община Сливен, счита същата за неоснователна.

Излага конкретни възражения по доводите на касатора за законосъобразност на отменения административен акт.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски.

Подадена е и касационна жалба от Община Сливен срещу Решение 279 от 18.07.2023 г. на Административен съд Сливен по административно дело 137/2023 г., в частта с която е отхвърлена жалбата на Общината срещу т. 2.1 от Решение BG05M9OP001-2.090-0022/6 от 23.03.2023 г. на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 2020 г., с което е отказана верификация на разходи, в размер на 4 554,49 лв., по Искане за окончателно плащане 2 по проект Нова дългосрочна грижа за възрастните и хората с увреждания Етап 2 - предоставяне на новите услуги в Община Сливен.

Касационният жалбоподател Община Сливен, счита решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Касаторът твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдил оплакванията му за наличието на отменителни основания по чл. 146, т. 3 и т. 5 АПК.

Излага подробни доводи в полза на защитната си теза, че от страна на първоинстанционния съд неправилно е прието, че оспорваният административен акт е издаден в установената от закона форма, че са изложени фактически и правни основания за неговото издаване, както и че не са налице допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като сочи, че в нарушение на чл. 35 АПК органът не е съобразил представените от Община Сливен писмени доказателства, нито е обсъдил дадените обяснения и възражения.

Твърди неправилност на изводите на съда, че актът на ръководителя на УО на ОПРЧР е издаден при правилно приложение на материалния закон и сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ, бенефициерът е възложител по смисъла на ЗОП и доколкото процесните доставки са на стойност по-малка от 30 000 лв., то противно на приетото от административния орган и съда, липсва пречка същите да бъдат възложени директно, следователно не е налице твърдяното нарушение на закона.

За неправилни счита изводите на съда, че директното възлагане на разходите би представлявало разделяне на обществената поръчка на части, в нарушение на забраната на чл. 21, ал. 15 ЗОП и допълва, че съществуването на измервателни точки на електрическа енергия (ИТН) на двата обекта не е било известно на възложителя към момента на откриване на процедурата по възлагане на обществената поръчка, което е и основанието същите да не са включени в предмета й.

Счита, че след като не е налице нарушение на ЗОП (в това число недопустимо разделяне на предмета на поръчката на части) и след като законът позволява директно възлагане, липсва основание от което да се приеме, че разходът е недопустим, защото възложителят се е възползвал от своя договорна възможност.

Моли съда да отмени съдебното решение в обжалваната част и да отмени като незаконосъобразен акта на административния орган в частта му по т. 2.1. Претендира присъждане на разноски съгласно представен списък.

Касаторът се представлява от адвокат В. Герджиков и адвокат С. Чакалов, и двамата от Софийска адвокатска колегия.

Ответникът по касационната жалба на Община Сливен - ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 2020 г., счита същата за неоснователна. Претендира разноски.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационната жалба.

Върховният административен съд (ВАС), Седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационните жалби са допустими подадени са в срока по чл. 211 АПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледани по същество, касационната жалба на ръководителя на УО на ОПРЧР е неоснователна, а касационната жалба на Община Сливен е частично основателна.

За да постанови обжалваното решение административният съд е приел от фактическа страна следното:

На 18.04.2022 г. между Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 - 2020 г. и Община Сливен е сключен административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по проект "Нова дългосрочна грижа за възрастните и хората с увреждания Етап 2 - предоставяне на новите услуги в Община Сливен" на стойност 806 371, 58 лева, от които 685 415, 85 лева собствен принос на бенефициера.

От Община Сливен е подадено Искане 2 за междинно плащане с отчетен период 18.04.2022 г. 31.10.2022 г. на обща стойност 175 160,26 лв.

На 06.03.2023 г., във връзка с представените към Искане за междинно плащане 2 документи, от Общината са изискани допълнителни документи и разяснения.

На 13.03.2023 г. Община Сливен представя становище с приложена обяснителна записка.

На 23.03.2023 г., ръководителят на УО на ОПРЧР, с Решение BG05M9OP001-2.090-0022/6, отказва верификация на следните разходи:

По т. 2.1. 4 554,59 лева по фактури за ел. енергия за периода от м. 07.2022 г. до м. 10.2022 г. включително за Център за грижа за лица с психични разстройства (ЦГЛПР) и Център за грижа за лице с умствена изостаналост (ЦГЛУИ) от доставчик ЕВН България Електроснабдяване ЕАД, в това число и лихви по фактури за просрочено плащане - поради липса на предвидените в чл. 57, ал. 1, т. 2 условия във връзка с чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ, във връзка с чл. 26, ал. 2 от Постановление 189 от 28.07.2016 г. на Министерски съвет за определяне на национални правила за допустимост на разходите по програмите, съфинансирани от европейските структурни и инвестиционни фондове за програмен период 2014 2020 г. (ПМС 189) и във връзка с т. 12.4. Недопустими разходи от Условията за кандидатстване по процедурата;

По т. 2.2. 11 980,66 лева разходи за приготвяне на храна, поради липса на предвидените условия в чл. 57, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ;

По т. 2.3. 1 157,47 лева поради липса на предвидените в чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ, условия.

В хода на съдебното производство органът представя Заповед РД-03-2 от 01.12.2020 г. на министъра на труда и социалната политика, с която издателят на оспорения акт е определен за ръководител на УО на ОПРЧР.

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма, но при допуснато нарушение на административнопроизводствените правила в частта му по т. 2.3. и постановено в противоречие с материалноправните разпоредби в частта по т. 2.2.

По отношение на разходите по т. 2.1. от акта, съдът приема, че в резултат на сключен между Община Сливен и Еврохолд Трейд ЕАД договор за доставка на електрическа енергия и съгласно изрични разпоредби от същия, за възложителя е съществувало право да присъединява нови обекти, които допълнително се включват в списъка на средствата за търговското измерване по съответния ред, с изискуемите за това документи. Съдът приема за безспорно установено, че към момента на издаване на процесните фактури за ел. енергия, договорът от 01.07.2022 г. е бил в сила, както и че партидите/ИТН на Център за грижа за лица с психични разстройства и Център за грижа за лица с умствена изостаналост в Община Сливен не са били прехвърлени към доставчика на свободния пазар и доставката на ел. енергия е осъществявана от доставчик от последна инстанция.

Приема за правилни и съответни на доказателствата по делото, изводите на административния орган, че от страна на Общината, не е проведена процедура по реда на ЗОП чрез която да бъдат сключени договори за ползване на ел. енергия между доставчик от свободния пазар и ЦГЛПР и ЦГЛУИ.

По отношение на разходите по т. 2.2 от акта, съдът приема, че от страна на Общината е била проведена обществена поръчка с предмет Доставка на хранителни продукти за нуждите на детските ясли, млечната кухня, социални услуги в общността и специализирани институции за предоставяне на социални услуги и общинска хранителна банка по четири обособени позиции. Процедурата е била прекратена, поради отказ на участниците, избрани за изпълнители да сключат договори за възлагане, предвид което Общината е била изправена пред обективна невъзможност да осигури доставка на храните, които следва да бъдат извършвани на ежедневна база за лицата ползватели на социалните услуги, поради което предоставянето на хранителни продукти е осъществявано чрез директно възлагане на доставчици.

Съдът позовавайки се на разпоредбата на чл. 20, ал. 5 ЗОП, приема, че когато стойността на поръчката е под стойностите посочени в ал. 4, т. 2 и 3 от същия текст, възложителите могат да доказват разхода само с първични платежни документи, без да е необходимо сключването на писмен договор.

Първоинстанционният съд приема, че посочените обстоятелства се квалифицират като изключителни такива, тъй като налагат неотложност за осигуряване на необходимото изхранване на потребителите на услугите и не се дължат на действие или бездействие на възложителя, поради което приема, че не е налице твърдяното от органа нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ.

По отношение на претендираните разходи за лихви по фактури, счита че тези разходи, представляват лихва по дълг, което не е свързано с БФП под формата на лихвени субсидии или субсидии за гаранционни такси, поради което представляват недопустим разход.

По отношение на разходите по т. 2.3 от акта, съдът приема, че ръководителят на УО на ОПРЧР е формулирал диспозитива в тази част неясно, доколкото не може да се разбере крайната му воля, дали поисканите от бенефициера за възстановяване разходи се верифицират или не се верифицират. Счита, че по отношение на тази точка от акта е налице нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК, водещо до ограничаване на правото на защита на адресата на акта, тъй като в случая ръководителят на УО е посочил чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ, но не е посочил конкретно нарушените разпоредби на актовете по чл. 59 ЗУСЕФСУ.

Въз основа на това съдът прави извод за незаконосъобразност на акта в частта му по т. 2.2 и т. 2.3 и връща преписката на ръководителя на УО на ОПРЧР за ново произнасяне съгласно дадените указания за приложение на материалния и процесуалния закон и отхвърля жалбата на Община Сливен в останалата част.

Решението е неправилно в частта, с която е отхвърлена жалбата на Общината срещу Решение BG05M9OP001-2.090-0022/6 от 23.03.2023 г., в частта, с която на Община Сливен е отказано верифицирането на разходи по т. 2.1 в размер на 618,53 лева и правилно в останалата му част.

Неоснователни са твърденията на касатора (Община Сливен) за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Наведените доводи фактически имат отношение към задължението на съда да обсъди всички относими факти и обстоятелства, както и към задължението му да изложи мотиви чл. 172а, ал. 2 АПК. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение съдът е обсъдил относимите доказателства, както и е изложил мотиви за направените от него изводи. Фактът, че не е възприел мотивите на Общината, не значи неизпълнение на процесуалните му задължения. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон. С оглед на горното доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила са неоснователни.

Както правилно приема и първоинстанционният съд, по аргумент от противното от чл. 62, ал. 1 ЗУСЕФСУ отказът от верификация установява недопустимост на претендирания за възстановяване разход. За да бъде един разход допустим трябва да отговаря на изискванията на чл. 57, ал. 1, чл. 58, ал. 1 и 2 и чл. 59, ал. 1 ЗУСЕФСУ, което значи, че за да е недопустим трябва да е налице липса на някое от изискванията за допустимост.

1. По отношение на неверифицираните разходи по т. 2.1 от оспорения акт в размер на 4 554,59 лева:

В тази част на оспорения акт е посочено правното основание на чл. 57, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция преди изм. ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.), във връзка с §15, ал. 2 и 3 от Закона за изменение и допълнение на Закона за енергетиката (ЗИДЗЕ). Административният орган конкретно е посочил фактическото основание за неверифициране на разходите, а именно: ЦГЛУИ и ЦГЛПР са направили разходи за електрическа енергия, въпреки че е съществувала възможност, последните да бъдат включени като нови обекти към сключения между Община Сливен и Еврохолд Трейд ЕАД договор за доставка на електрическа енергия. Типовият договор е със срок от 01.10.2020 г. до 30.06.2021 г. След тази дата бенефециерът следва да прилага ЗОП при избор на доставчик на електроенергия.

Предявените разходи в тази част са в размер на 618,53 лева, от които 247,15 лева по Фактура 1274645988 от 11.08.2022 г. и 371,38 лева по Фактура 1274635400 от 11.08.2022 г.

В съответствие с чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ, за определянето на изпълнител за дейностите по строителство, услуги и/или доставки на стоки обект на обществена поръчка по смисъла на Закона за обществените поръчки, се прилагат правилата, предвидени в Закона за обществените поръчки когато бенефициерът е възложител по смисъла на същия закон. Нарушението на правилата за провеждане на обществени поръчки по ЗОП представлява основание за определяне на финансова корекция по чл. 70, ал.1, т. 9 ЗУСЕФСУ, а не е основание за отказ за верификация.

По изложеното съображения съдебното решение в тази част като неправилно постановено в противоречие с материалния закон следва да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което да се отмени административният акт в посочената част.

Правилни са изводите на УО на ОПРЧР, възприети и от първоинстанционния съд по отношение на разходите за лихви по фактурите за електрическа енергия, представляващи недопустим разход, съгласно чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във вр. с чл. 26, ал. 2 от ПМС 189, където изрично е посочено, че не са допустими за съфинансиране от ЕСИФ при безвъзмездна финансова помощ и възстановима помощ лихви по дългове, (каквито се явяват лихвите за просрочени задължения за електрическа енергия) с изключение на свързани с БФП, предоставени под формата на лихвени субсидии или субсидии за гаранционни такси.

В случая не са посочени две основания за недопустимост на разхода, тъй като единствено посоченото основание е това на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ. Обстоятелството, че като привръзка освен нарушената разпоредба на ПМС 189 е посочена и съответната част от Насоките, която е аналогична по съдържание на постановлението, не опорочава законосъобразността на акта в тази му част, както правилно приема като краен резултат и първоинстанционният съд.

1. По отношение на неверифицираните разходи по т. 2.2 от оспорения акт в размер на 11 980,66 лева:

За да откаже верификация по тази точка на акта, УО на ОПРЧР е посочил единствено, че от Община Сливен не е проведена процедура за избор на изпълнител за доставка на хранителни продукти, във връзка с приготвяне на храна за периода от м. 07.2022 г. до м. 10.2022 г., вкл., като направените разходи в този период не се верифицират на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ.

Противно на доводите на УО, правилни са изводите на съда, че реално обществена поръчка от Община Сливен е проведена, но същата е била прекратена, не поради вина на възложителя, а поради отказ на участниците избрани за изпълнители от сключване на договорите за възлагане. Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция), разходите се считат за допустими ако са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство. В случая органът не е изложил мотиви за допуснато нарушение на приложимото право относимо към хипотезата на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ, като е посочена единствено разпоредбата на чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ, която предвижда, че за определяне на дейностите по доставки на стоки обект на обществена поръчка по смисъла на ЗОП, се прилагат правилата, предвидени във ЗОП когато бенефициерът е възложител по смисъла на същия закон.

Както беше посочено по-горе, нарушението на правилата за провеждане на обществени поръчки по ЗОП представлява основание за определяне на финансова корекция по чл. 70, ал.1, т. 9 ЗУСЕФСУ, а не е основание за отказ за верификация.

В тази част на акта единствено са описани фактите, без да са обосновани изводи, които да са подведени под съответната правна норма. Неизлагането на мотиви в административния акт е съществен порок, тъй като препятства съдебния контрол за материална законосъобразност на акта. Този контрол обхваща преценката дали са налице установените от административния орган релевантни юридически факти, даващи основание за упражняване на предоставената от закона материална компетентност и дали се следват разпоредените правни последици.

Предвид посоченото, неправилен се явява изводът на административния орган, че процесните разходи са недопустими съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 49, ал. 2, т. 1 ЗУСЕФСУ.

1. По отношение на неверифицираните разходи по т. 2.3 от акта в размер на 1 157,47 лв.:

В тази част акта е мотивиран, че съответните разходите попадат в бюджетен ред III.4.1 Непреки разходи и съставляват единна ставка, надхвърлящи допустимия процент спрямо допустимите преки разходи, като сумата не се верифицира на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ. Допълнително е посочено, че УО верифицира разходи по това бюджетно перо на основание чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 от ПМС 189/2016 г., във вр. с чл. 68, б. а от Регламент 1303/2013 във вр. с раздел 12.3 Допустими разходи от Условията за кандидатстване по процедурата.

Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ разходът, за да е допустим, трябва да попада в категориите разходи, включени в акта по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕФСУ и в одобрения проект. Анализът на изискването сочи, че за да е изпълнено изискването на чл. 59, ал. 1, т. 4 АПК е необходимо органът не само да се е позовал на точка 2, но и точно да е посочил категорията разходи, регламентирани в акта по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕФСУ и в одобрения проект, на които исканите за верифициране разходи не съответстват.

Правилни, като краен резултат, са изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на акт в тази му част. Ясна е волята на административния орган, че отказва да верифицира тези разходи поради това, че непреките разходи (единна ставка), надхвърлят допустимия процент спрямо допустимите преки разходи. В акта като правно основание са посочени раздел 12.3 Допустими разходи от Условията за кандидатстване по процедурата във връзка с чл. 57, ал.1, т. 2 ЗУСЕФСУ.

С оглед установената незаконосъобразност на акта в частта по т. 2.1. и 2.2, отразяващ се на общия размер на допустимите разходи, не може да се приеме, че е превишен допустимият размер на първоначално отчетените непреки разходи.

Следователно изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на акта в тази част, е правилен.

Видно от изложеното касационните доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение са основателни в частта, с която е отхвърлена жалбата на Общината срещу Решение BG05M9OP001-2.090-0022/6 от 23.03.2023 г., в частта, с която на Община Сливен е отказано верифицирането на разходи по т. 2.1 в размер на 618,53 лева и правилно в останалата му част.

При този изход на спора, в първоинстанционното производство разноските следва да бъдат присъдени съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от жалбата, като на Община Сливен следва да бъдат присъдени още 141,42 лева разноски по делото с оглед изхода на главния спор. Разноските за ответната страна следва да останат така, както са присъдени.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143 АПК, на страните следва да бъдат присъдени разноски съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от касационните жалби както следва: на Община Сливен 2827,45 лева платено адвокатско възнаграждение (общо 2968,87 лева с разноските за първа инстанция, определени по-горе) и на Министерството на труда и социалната политика 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определено в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Възражението на ръководителя на УО на ОПРЧР за прекомерност на платеното от Общината адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като дори не се твърди липса на правна и фактическа сложност на делото.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд