Решение № 12612 от 25.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2152/2015 г.

Решение № 12612 от 25.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2152/2015 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от Александър Василев Илиев срещу решение № 84 от 7.01.2015 г. постановено по адм. дело № 2471 по описа за 2014 г. на Административен съд София град (АССГ). Касационният жалбоподател сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Излага, че съставът на АССГ е установил, че в заповедта за отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) са посочени няколко наказателни постановления, за които се твърди, че са му връчени при условията на чл. 58, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). По делото не са събрани доказателства по какъв начин и на какъв адрес е правен опит да се връчат тези наказателни постановления. Не е посочена и причината, поради която не е открит. Поради това неправилно решаващият съдебен състав е приел, че въпросните наказателни постановления са влезли в сила. По делото не са обсъдени всички доказателства, представени в съда, което прави обжалвания съдебен акт незаконосъобразен, като постановен при липса на мотиви. Прави искане решението да бъде отменено. Ответникът - Началникът на отдел "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба се явява основателна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Александър Василев Илиев срещу заповед № 56693/10 от 11.02.2014 г. на началника на отдел "Пътна полиция" при СДВР, с която по отношение на Илиев е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 от ЗДвП - изземване на свидетелството за управление на лице, което не е изпълнило задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП и е осъдил Александър Василев Илиев да заплати в полза на СДВР юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лв. За да постанови този резултат, съдът е установил, че с оспорената заповед № 56693/10 от 11.02.2014 г. издадена от началника на отдел "Пътна полиция" при СДВР, на Александър Василев Илиев е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 от ЗДвП. В обстоятелствената част на обжалваната заповед е посочено, че с влезли в сила наказателни постановления на жалбоподателя са отнети 42 контролни точки. Изложеното в заповедта съдът е приел за доказано от приетите като доказателства наказателни постановления - НП № 35509 от 31.08.2008 г. (отнети 6 контролни точки), НП № 148213 от 12.11.2008 г. (отнети 4 контролни точки), НП № 58091 от 15.05.2009 г. (отнети 8 контролни точки), НП № 60243 от 20.05.2009 г. (отнети 8 контролни точки), НП № 30257 от 13.05.2010 г. (отнети 8 контролни точки), НП № 56449 от 29.07.2010 г. (отнети 4 контролни точки), НП № 56693 от 30.07.2010 г. (отнети 4 контролни точки). При така установеното, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при липса на нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Изложил е, че посочените в заповедта 7 броя НП са влезли в сила, тъй като от отбелязването върху тях се установява, че са били връчени по реда на чл. 58, ал. 2 от ЗАНН. В хода на съдебното производство е дадена възможност на жалбоподателя да представи доказателства за обжалването на наказателните постановления, но такива не са представени. Приел е за неоснователни възраженията за незаконосъобразност на заповедта, поради изтекла погасителна давност и поради наличие на служебно възстановяване на контролните точки. Достигнал е до извод, че при отнети повече от 39 контролни точки, жалбоподателят е загубил правоспособността си да управлява МПС и не е изпълнил доброволно задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП - да върне свидетелството за управление на МПС, поради което, в условията на обвързана компетентност, правилно административният орган е приложил предвидената в чл. 171, т. 4 от ЗДвП принудителна административна мярка. Решението е правилно. Съгласно чл. 157, ал. 1 от ЗДвП при издаване на свидетелство за управление, притежателят му получава контролен талон за потвърждаване валидността на притежаваното свидетелство и определен брой контролни точки за отчет на извършваните нарушения. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат (Наредба № Iз-1959/2007 г., обн. ДВ, бр. 4 от 15.01.2008 г., в сила от 15.02.2008 г., отм., бр. 1 от 4.01.2013 г., в сила от 4.02.2013 г.) регламентира, че при първоначално издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство, притежателят му получава първоначален максимален размер от 39 контролни точки за отчет на извършените от него нарушения на ЗДвП. Същото предвижда и нормата на. Съгласно предписанието на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 1з-1959 от 27.12.2007 г., отнемането на контролни точки се извършва въз основа на влязло в сила наказателно постановление. Според чл. 157, ал. 4 от ЗДвП, водач, на когото са отнети всички контролни точки, губи придобитата правоспособност и е длъжен да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. Съгласно посочените разпоредби отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на наказателното постановление. Водач, на когото са отнети всички контролни точки, губи придобитата правоспособност и е длъжен, по силата на разпоредбата на чл. 157, ал. 4 от ЗДвП да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. За неизпълнение на това, произтичащо от закона задължение в чл. 171, т. 4 от ЗДвП е предвидено налагане на принудителната административна мярка "изземване на свидетелството за управление". Законосъобразността на принудителната мярка изисква на водача на МПС да са отнети всички контролни точки и той да не е върнал свидетелството си за правоуправление. Видно от оспорената в първоинстанционното производство заповед № 56693/10 от 11.02.2014 г. издадена от началника на отдел "Пътна полиция" при СДВР, на Илиев са отнети общо 42 точки по седем броя влезли в сила НП, връчени по реда на чл. 58, ал. 2 от ЗАНН. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в проведеното пред него производство не може да се преценява законосъобразността на връчването на НП, тъй като оспорването на процедурата по издаването и съобщаването на НП се извършва по реда на ЗАНН. В противен случай на административния съд се възлага провеждането инцидентен съдебен контрол върху предпоставките за реализиране на административнонаказателно процесуално правоотношение, което е недопустимо. Поради това АССГ законосъобразно е зачел обвързващата доказателствена сила на отразения в наказателните постановления факт на връчването им. Както е посочено и в обжалваното решение, без да е упражнил процесуалното си право на жалба по чл. 59 от ЗАНН, нарушителят не може да се позовава на неговото съществуване в друго съдебно производство. Обратната теза би довела до обективна невъзможност за санкциониране на неизряден водач на МПС, който има интерес да осуетява надлежното връчване на НП, с цел да избегне изтърпяване на наложеното му административно наказание (при изтичане на приложимите давностни срокове), а не да установява незаконосъобразността на налагането му. По този начин се игнорира и възможността за прилагане на ПАМ, тъй като с отмяната на съответната заповед, нарушителят по същата причина няма интерес да оспорва НП, послужили като основание за прилагането й. Ето защо спорът относно редовността на процедурата по връчване на НП е част от административнонаказателното производство и не може да бъде предмет на съдебно-административно производство по чл. 145 и сл. от АПК. Броят на точките, отнети в резултат на описаните в заповедта за прилагане на ПАМ и влезли в сила седем броя НП възлиза на 42 и надхвърля лимита от 39 точки по Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. Съдът правилно е приел за неоснователен довода за неправилност на заповедта, предвид изтекла давност по чл. 82 от ЗАНН. Отнемането на контролни точки е последица от извършването на нарушението. То не е вид санкция и не се подчинява на режима на ЗАНН. Става автоматично, с влизане в сила на НП и по отношение на него институтът на погасителната давност по ЗАНН е неприложим. Поради това изтеклата давност за правото на държавата да търси принудително изпълнение на наложените наказания не влияе върху настъпването на правните последици от извършеното нарушение. Такова е отнемането на контролни точки, респективно изземването на свидетелството за правоуправление. Изложеното води до извод за наличие на материалноправните предпоставки по чл. 171, т. 4 от ЗДвП, във вр. с чл. 157, ал. 4 от ЗДвП, съответно до извод за законосъобразност на оспорения административен акт. Като е достигнал до посочения извод, административният съд е постановил валидно, допустимо и правилно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед крайния изход на делото, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения вр. с § 1 от Допълнителните разпоредби на Наредбата, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 300,00 лв. (триста лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,