Решение № 5 от 7.02.2012 г. на ВКС по ч. н. д. № 2965/2011 г.

Решение № 5 от 7.02.2012 г. на ВКС по ч. н. д. № 2965/2011 г., III н. о., НК, докладчик председателят Елияна Карагьозова Производството е образувано на основание искане на осъдения И. Р. К. за възобновяване на внохд № 352/2011 г. по описа на Плевенския окръжен съд, отменяване на постановеното по него решение № 378/20.11.2011 г., с което е потвърдена присъда № 135/17.03.2011 г. по нохд № 3781/2010 г. на РС-Плевен и връщане на делото за ново разглеждане. В искането се поддържа, че на досъдебното производство е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като на К. не е бил назначен защитник. Това било задължително с оглед размера на наказанието предвидено в закона. Освен това според заявеното от служебния му защитник пред касационния състав, интересите му с другия съучастник били противоречиви. Неправилно също така, в съдебно заседание обвинението срещу К., което било предявено за кражба като съучастник, впоследствие е повдигнато за помагачество. По този начин правото му на защита било нарушено. Представителят на Върховната касационна прокуратура даде заключение за неоснователност на искането. Няма пречка съдът да преквалифицира деянието, а защитата не е била задължителна предвид размера на наказанието в чл. 196, ал. 1 НК. Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: С горната присъда Плевенският районен съд е признал подсъдимия И. Р. К. за ВИНОВЕН в това, че на 28.06.2010 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, като помагач в съучастие с подс. Б. М. Б. -като извършител, чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот и чрез използване на неустановено техническо средство, отнел чужди движими вещи -торби със шпакловка и стиропор на обща стойност 290.92 лв. от владението на собственика [фирма] [населено място], без съгласието на техен представителен орган, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4 вр. с чл. 194 вр. с чл. 20, ал. 4 вр. с чл. 29, ал. 1 б. "а" и "б" и чл. 54 НК ГО ОСЪДИЛ на ЧЕТИРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА при първоначален СТРОГ режим на изтърпяване в ЗАТВОР. Искането е процесуално допустимо, подадено от легитимирано лице в срока по чл. 421, ал. 3 НПК по отношение на съдебен акт, който не е проверяван по касационен ред. Разгледано по същество искането е НЕОСНОВАТЕЛНО: Съдебните актове са законосъобразни, постановени при спазване на процесуалните правила. Доводите за допуснати процесуални нарушения не се подкрепят от данните по делото. Същите са повдигнати и пред въззивния съд, който по реда на чл. 339, ал. 2 НПК е дал отговор защо не ги приема. Съображенията на съда са правилни и се споделят от настоящия касационен състав. Видно от постановлението за привличане на обвиняем, и протокола за разпит на дос. производство /л. 46 и сл./, К. е декларирал, че се отказва от правото си на защитник, както при привличането му в качеството на обвиняем, така и при разпита му на обвиняем. Участието на защитник не е било задължително по смисъла на чл. 94, ал. 1, т. 3 НПК, тъй като за престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 2 НК, за което е бил привлечен, не се предвижда наказание лишаване от свобода не по-малко от десет години или друго по-тежко наказание. Законодателят изисква минималния предвиден в закона размер на това наказание да е не е по-малко от 10 години, а няма предвид границите от три до петнадесет години лишаване от свобода в чл. 196, ал. 1, т. 2 НК, в които е възможно наказание от 10 години. Следователно, като не е назначил служебен защитник на К. на досъдебното производство на това основание, органът на разследването не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. На следващо място не е допуснато нарушение по чл. 94, ал. 1, т. 5 НПК. Съгласно тази разпоредба, участието на защитник в наказателното производство е задължително, когато интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник. В случая съучастника на К., Б. Б. е бил непълнолетен при извършване на кражбите, поради което процесуалните действия спрямо него задължително е следвало да се провеждат с участието на защитник /чл. 94, ал. 1, т. 1 НПК/. Вярно е, че както на досъдебното, така и на съдебното производство К. е отричал участието си в деянието, което противоречи на обясненията на подс. Б.. Съгласно съдебната практика противоречие в интересите на обвиняемите/подсъдимите/ е налице, когато последните дават различни и противоречиви обяснения относно фактите по делото и относно участието на всеки от тях в деянието. От данните по делото е видно обаче, че подс. К. е бил запознат с обясненията на подс. Б. и е разбрал, че с него могат да имат противоречиви интереси. Отразеното в протокола за разпит изявление /л. 48 от дос. пр./: "Не желая при настоящето процесуално действие с мое участие да присъства адвокат. Нямам нужда от такъв, макар и да разбирам, че с другия обвиняем Байрам може и да имаме противоречиви интереси", означава, че то е направено след като на него му е разяснено основанието за задължителна защита, предвид обясненията на подс. Байрам за участието на К. в кражбата. Изложеното сочи на хипотезата на чл. 94, ал. 2 НПК, съгласно която в случаите на ал. 1, т. 4 и т. 5 участието на защитник не е задължително, ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник. В този смисъл, като е приключил досъдебното производство без участието на защитник на обвиняемия/тогава/ К., органът на разследването не е нарушил процесуалната норма на чл. 94, ал. 1, т. 5 НПК, поради което доводът и в тази част е неоснователен. На следващо място неоснователен е довода за нарушение на материалния закон. Правилно е прието, че подс. К. е участвал в деянието като помагач. Авторството в деянието е установено посредством доказателствата, събрани, проверени и анализирани по реда на чл. 13, чл. 14, чл. 107 НПК. Тезата на подс. К., че не е участвал в кражбата е опровергана от доказателствата по делото. Обясненията на подс. Б. са били проверени посредством показанията на непълнолетния М. Б., който е потвърдил участието на К. в деянието. Свидетелят разпитван в присъствието на инспектор от ДПС е посочил, че след като Б. намерил "гипсата" са отишли при подс. К.. От него взели каруцата с коня. Върнали се и натоварили торбите с гипсова шпакловка, а подс. К. ги чакал наблизо. Имали уговорка, ако някой дойде, да ги предупреди, като подсвирне. По пътя подс. К. се качил при тях в каруцата и се отправили към дома му, където разтоварили торбите. Установено е също така, че между двамата подсъдими имало уговорка К. да търси пазар, за да продадат торбите и разделят парите. От показанията на св. П. К. е видно, че подс. К. посетил магазина за строителни материали на [улица], интересувал се за цената на гипсовата шпакловка и предложил да продаде такава на по-ниска цена. Неправилно се поддържа, че на съдебното следствие е било повдигнато ново обвинение, за което подсъдимият не е бил подготвен. Въззивният съд е отговорил на възражението. В случая става въпрос за преквалифициране формата на съучастие на повдигнатото срещу К. обвинение, предвид събраните на съдебното следствие доказателства, съгласно които той е участвал като помагач, а не като пряк извършител. Преквалифицирайки деянието на подс. К. като извършено във вр. с чл. 20, ал. 4 НК и оправдавайки го по първоначално предявеното по чл. 20, ал. 2 НК, съдилищата не са допуснали нарушение на процесуалните правила, което да е довело до нарушаване правото му на защита по чл. 55 НПК. Подсъдимият е улеснил кражбата предоставяйки коня с каруцата, охранявал е действията на прекия извършител, укрил торбите в дома си, обещал да ги продаде и си набавят парични средства. Формата на съучастие е съобразена с тълкуването по н. д. № 49/89 г. на ОСНК на ВС посочено в т. 5 на ТР № 54 от 16.09.1989 г. Право на съдът по същество е, с оглед доказателствата събрани по делото, да определи правната квалификация на деянието, когато няма съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Правилно е прието, че определянето формата на съучастие на един от подсъдимите, не съставлява съществено изменение на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение. Обстоятелството, че подс. К. е отишъл на мястото на деянието с неговия кон и каруца, на която били натоварени торбите, след това ги укрил в дома си, не е ново, а изрично отразено в обвинителния акт, с който К. е бил запознат. Като е преквалифицирал деянието на подс. К. като извършено във вр. с чл. 20, ал. 4 НК, съдът не е допуснал нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, което да е довело до неправилното му осъждане. По изложените съображения съдилищата не са допуснали съществени по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1,2 НПК нарушения, поради което основание за отменяване на атакуваните съдебни актове по реда на възобновяването, не е налице. Искането като неоснователно следва да се остави без уважение, поради което Върховният касационен съд, трето наказателно отделение