Решение № 252 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1531/2009 г.

Решение № 252 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1531/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 1341/29.12.2010 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 1531/2009 г. по жалба на С. Й. Гърков е допуснато до касационно обжалване решение на Софийски апелативен съд № 536 от 01.06.2009 г. по гр. д. № 2327/2008 г. С него, след като е отменено изцяло решение на Софийски градски съд по гр. д. № 1936/2001 г., е уважен предявения от [фирма] против касатора иск, квалифициран по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, за сумата 15 000 лв - част от вземане, представляващо обезщетение за вреди при изпълнение на отчетническа дейност. Обжалването е допуснато поради необходимостта да се отговори на материалноправният въпрос може ли да се търси отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ от лице, което не се явява отчетник по отношение на имуществото на работодател - търговско дружество. На този въпрос следва да се отговори отрицателно. Законът предвижда осъществяване на пълна имуществена отговорност само по отношение на материално-отговорни лица, които имат качеството на отчетник. Необходимо е между тези лица и дружеството да съществуват трудови правоотношения, част от съдържанието на които да са задълженията на работника да борави с ценности на работодателя, да ги приема, съхранява и отчита. Лице, което не е в трудови правоотношения с дружеството или което е негов работник или служител, но няма задължението да борави с имуществото му, не може да бъде подведено към пълна имуществена отговорност за липси. В обжалваното въззивно решение е прието, че ищецът има качеството отчетник, тъй като по силата на трудов договор между него и [фирма] е приел да изпълнява ръководни функции, включително по финансово обслужване на поверените обекти на работодателя в чужбина. Прието е също така, че в резултат на действията на ответника по начисляване и изплащане на трудовите възнаграждения на други работници на същия работодател в чужбина, на дружеството е причинена вреда от 194 654 германски марки (д. м.). Счетено е, че ищецът е имал право да начислява заплати до размера на планово предвидените разходи, като горепосочената сума представлява превишение на реално платените заплати в сравнение с плана, което намалява имуществото на работодателя, т. е. представлява имуществена вреда за него. Тази вреда е квалифицирана като липса, за която отчетникът отговаря в пълен размер, съответно предявеният иск за част от сумата (а именно за 15 000 лв) е уважен. Изводът на въззивния съд, че служител с ръководни функции, включително такива по контрол на финансите и начисляване на заплати, отговаря за причинените на работодателя имуществени вреди при изпълнение на тази дейност, е правилен. Неправилно обаче са подведени твърденията на ищеца за причинени му имуществени вреди с действията на ответника като такива за липси. Липсата е вреда, на която произходът не е установен и не може да се установи - тя предполага на отчетника да е връчено надлежно някакво имущество за съхранение и това имущество да не е в наличност към момента на устните състезания пред инстанцията по същество, като причината за това не е известна. В случая с такива твърдения съдът не е сезиран. Ищецът е заявил, че ответникът му е причинил вреда, тъй като е изплащал на работниците заплати в повече от това, което са предвиждали вътрешните правила на дружеството - търговец. Следователно не се твърди, че произходът на вредата е неустановен, а са изложени доводи, че вредите са настъпили като пряка последица от действията на ответника от начисляване на работни заплати в повече от планирания фонд. Същевременно няма изложени доводи за умишлено или престъпно причиняване на вредата, или че до нея се е стигнало в резултат на извънслужебни действия на ответника (чл. 203, ал. 2 от КТ). Следователно квалификацията на спорното право е по чл. 207, ал. 1, т. 1 от КТ - за причиняването на вреди при условията на небрежност, без да са налице липси. Неправилната квалификация на спорното право съставлява нарушение на материалния закон, поради което и при условията на чл. 281, т. 3 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено. При липса на необходимост от извършването на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция (арг. от чл. 293, ал. 2 от ГПК). Искът е неоснователен, тъй като по делото не са събрани доказателства, че работниците и служителите на [фирма] в Германия са получили работни заплати, които да надхвърлят размерът на възнаграждението (основно и допълнително), посочено в трудовите им договори. За възникването на задължение такова възнаграждение да бъде платено е без значение това, какво работодателят е планирал като фонд "Работна заплата". От значение е това, какво работниците му имат право да получат за съответния месец срещу положения от тях труд. Ако при условията на индивидуалните трудови договори работниците имат право да получат това възнаграждение, което им е начислил и изплатил касаторът в качеството си на ръководител на група обекти на [фирма], то вреда за дружеството няма. Напротив, с действията си касаторът ограничава вредите за своя работодател, тъй като в случай на начисляване на трудови възнаграждения до размера, предвиден за фонд работна заплата, но под реално заработения размер, разликата остава дължима от работодателя и то с лихви за забава. Това означава, че за да се приемат действията на ответника за вредоносни, работодателят следваше да докаже, че работниците му в Германия, за периодът, в който Слави Гърков е ръководил обектите и е начислявал и изплащал работни заплати, са получили повече от това, което по индивидуалните трудови договори [фирма] им дължи. Такива доказателства няма по делото. Има доказателства, че касаторът е наредил изплащане на трудови възнаграждения със сума, надвишаваща планираните разходи за работна заплата със 194 654 д. м., но това не е задължително вреда за работодателя. Такава вреда би била налице само ако сумите са платени недължимо, но не и когато тези 194 654 д. м. са получени за извършена работа и съгласно индивидуалните трудови договори между дружеството и работниците. Допълнително следва да се отбележи, че дори да е налице вреда, действията на касатора не могат да се третират като противоправни, щом разходите са одобрени от вишестоящи ръководители в предприятието на дружеството. А по делото са събрани доказателства, че такова одобрение за част от разходите са налице, без да има данни каква е тази част, съответно до какъв размер би се ограничила отговорността на ответника. Доказването на факта на вредата е в тежест на работодателя, който претендира, че има възникнало право срещу работника за обезщетяване на вреди от отчетническа дейност. Ако за наличието на такава вреда няма категорични доказателства, съдът не може да признае за установено, че в полза на работодателя е възникнало вземане по чл. 207, ал. 1, т. 1 от КТ. Предявеният иск за реализиране на имуществена отговорност в този случай е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При този изход на спора касаторът има право на разноските направени в производството, които следва да се възложат в тежест на ищеца, съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. По изложените съображения съдът