Решение № 14066 от 16.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10721/2017 г.

Решение № 14066 от 16.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10721/2017 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София град срещу решение № 4242/23.06.2017 г., постановено по адм. дело № 1427/2017 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отменено решение № 1040-21-17/17.01.2017 г. на директора на ТП на НОИ - София град, с което е потвърдено обжалваното пред него разпореждане №РВ-3-21-00168356/18.08.2016 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО за събиране на дължими суми, установени по реда на чл. 114, ал. 2 и 3 от КСО, като незаконосъобразно. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1, 2 и 3 АПК – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли оспорването. Ответникът – П. Косева, чрез процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, като излага подробни съображения, с които обосновава доводите си. Иска оставяне в сила на първоинстанционното решение. Не претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за законосъобразно, като постановено при правилно приложение на материалния закон, липса на допуснати съществени процесуални нарушение и обосновано, поради което счита, че същото да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема следното: Предмет на оспорване в първоинстанционното производство е решение № 1040-21-17/17.01.2017 г. на Директора на ТП на НОИ - София град, с което е потвърдено обжалваното пред него Разпореждане №РВ-3-21-00168356/18.08.2016 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ, с което е разпоредено, на основание чл. 114, ал. 2 и 3 от КСО П. Косева да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение поради общо заболяване, парично обезщетение за бременност и раждане за периода от 02.02.2015 г. до 30.04.2016 г. в размер на 962, 24 лева - главница. Изложени са мотиви, че на лицето е изплатено в по - висок размер от дължимия парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване за периода от 02.02.2015 г. до 15.02.2015 г. вкл. по б. л. № Е20141003797; от 16.02.2015 г. до16.03.2015 г. вкл. по б. л. № Е20141003827; от 17.03.2015 г. до 30.04.2015 г. по б. л. № Е20141003939, от 04.05.2015 г. до 14.06.2015 г. вкл. по б. л. № Е201405355571; от 15.06.2015 г. до 29.07.2015 г. вкл. по б. л. № Е20152495363 и парично обезщетение при бременност и раждане на основание чл. 50, ал. 1 и чл. 51 от КСО от дата 30.07.2015 г. При постановяване на процесното решение, първоинстанционният съд обосновава извод досежно неправилно приложение разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от КСО в редакцията й след изменението с ДВ, бр. 107/2015 г., в сила от 01.01.2016 г., вместо действащата норма на чл. 114, ал. 2 от КСО, преди изменението. Решаващият съд извежда като основание за отмяна на обжалвания акт и нарушение на нормата на чл. 54м, ал. 1 и 2 от КСО. Развити са съображения, че преизчислението по чл. 54м, ал. 1 и 2 от КСО се отнася за обезщетения получени през годината предхождаща извършването на преизчислението, което с оглед изменението на нормата, следва да се извършва, за обезщетения изплатени през 2016 г. и да се постановява до 30.06.2017 г. Първоинстанционният съд установява и съществено нарушение на формата на акта - липса на мотиви относно начина и методологията на преизчисляване на сумата на корекцията. Върховният административен съд, шесто отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. Към датата на отпускане на обезщетенията на жалбоподателката – до 31.12.2015 г., разпоредбата на чл. 114, ал. 2 КСО, е предвиждала задължение за връщане на добросъвестно получени суми само при осъществени хипотези на чл. 40, ал. 7, чл. 42, ал. 2, чл. 54е и при прилагане разпоредбите на международни договори, по които страна е Република България, които в случая липсват. Правилни са изводите на решаващия съд досежно материалноправния характер на разпоредбата на чл. 114, ал. 2 КСО. Цитираната норма изрично и лимитативно сочи предпоставките, при наличието на които подлежат на връщане добросъвестно получени суми за осигурителни плащания от осигурени лица, като въвежда изключение от принципа, че добросъвестно получени плащания не подлежат на връщане. При констатиране по реда на чл. 54м, ал. 2 КСО на изплатени суми, като обезщетение в размер по - висок от дължимия, които са получени добросъвестно, то връщането им следва да бъде изисквано на осн. чл. 114, ал. 2 КСО, само за период следващ 01.01.2016 г. Съгласно чл. 54м, ал. 2 КСО (нов - ДВ, бр. 107 от 24.12.2014 г., изм. - ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г.) паричните обезщетения и помощи, изплатени на самоосигуряващите се лица за предходната календарна година, се преизчисляват служебно до 30 юни на текущата година въз основа на окончателния осигурителен доход, определен съгласно чл. 6, ал. 9 КСО. Когато паричните обезщетения и помощите са изплатени в размер, по-малък от дължимия, разликата се изплаща в срока по изречение първо. Изплатените в по-висок от дължимия размер обезщетения се възстановяват от самоосигуряващите се лица. Неточни са изводите на административния съд, че цитираната разпоредба има процесуалноправен характер и оттук действието й е само занапред. Разпоредбата на чл. 54м КСО е материалноправна и не урежда с обратна сила вече възникнали материални правоотношения във връзка с осигуряването и правото на обезщетения за периода на календарната 2015 г., поради което и тълкуването й не следва да се реализира през правилото на чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове, съгласно който обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Извличаната правна норма действа във времето след 01.01.2016 г., както изрично е посочил законодателя и с нея не могат да се търсят неправилно изплатени обезщетения за 2015 г. Аналогичен следва да е подхода и при тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 114, ал. 2 КСО. Обстоятелството, че и за двете разпоредби е предвиден едногодишен срок на vocatio legis не може да внесе промени по отношение тяхното действие във времето. Vocatio legis е онзи период от време, който е заключен между указа, чрез който държавният глава промулгира закона, обнародвайки го в Държавен вестник и момента, от който същият този закон започва да функционира посредством юридическата си сила (т. е. да поражда правни последици). Неговото съществуване обуславя възможността за запознаване на адресатите на закона с неговото съдържание, както и създаването на необходимите материални предпоставки за приложението на самите законови предписания (виж. Решение № 8329 от 20.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10340/2017 г., VI о.). Обосновани са изводите на първоинстанционния съд досежно липсата на мотиви и анализ относно факта на недеклариране на доходи по ЗОДФЛ и основанието, поради което е извършено преизчисления на дохода въз основа на Справка за деклариран облагаем доход като самоосигуряващо се лице за 2015 г. Наведените доводи от касатора, че това се извършва автоматично от информационната система на НОИ не могат да заменят задължението на пенсионните органи да изложат конкретни мотиви досежно калкулиране размера на определените задължения, както и правото на засегнатото лице да е наясно с технологията за определяне на този размер. Позоваването само на разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване е недостатъчно. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че решението е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,