Решение № 471 от 11.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4829/2011 г.

Решение № 471 от 11.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4829/2011 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е образувано по касационната жалба на Николай Илиев Коляшев от гр. Пловдив против решение № 1820 от 21.12.2010 г., постановено по адм. д. № 1370/2010 г. на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № з-93/8.01.2008 г. на директора на ОДП - Пловдив и заповед № 6353/26.06.2009 г. на директора на ОД на МВР - Пловдив за прилагане на принудителни административни мерки "забрана за напускане на страната и/или издаване на паспорти или други заместващи ги документи" на основание чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, съответно в лично качество и в качеството му на управител на "Нидик" ЕООД. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон. Иска се неговата отмяна и произнасяне по съществото на спора с отмяна на оспорените административни актове. Ответникът директорът на Областна дирекция на МВР - Пловдив не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, намира касационната жалба за основателна. По делото няма спор за факти. На касатора са приложени принудителни административни мерки по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД съответно като физическо лице и като управител на "Нидик" ЕООД, поради установени и непогасени задължения в размер над 5000 лв., по данни на НАП, Териториална дирекция - Пловдив и по данни на Агенцията за държавни вземания, Регионална дирекция - Пловдив. Не са представени и надлежни обезпечения. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон. За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на приложимата към датата на издаване на административните актове правна норма на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Посочил е, че не е налице противоречие на законовата разпоредба със забраната по чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО, тъй като се касае за публични вземания, които не следва да се разглеждат само като икономически средства, а и като такива, осигуряващи финансовата стабилност на държавата. Принудителните административни мерки са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Това те постигат чрез налагане на държавна принуда, която пряко и непосредствено засяга правната сфера на адресата. Именно защото са инструмент за постигане на определена цел, а не санкция за вече извършено правонарушение, компетентният орган е длъжен, след тяхното налагане, да следи за наличието на предпоставките, при които са допустими. При липсата им, т. е. при невъзможност да постигнат законовата цел, е длъжен да ги отмени. Противното би означавало да се промени характера на принудителната мярка и тя да се превърне в санкция за определено поведение, което законът не предвижда като отделно правонарушение. Съгласно чл. 20, § 2, б. "а" и чл. 21, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз, както и чл. 45 от Хартата на основните права на Европейския съюз всеки гражданин на Европейския съюз има право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите-членки. Правото на свободно движение, което е и основна свобода на европейските граждани, се осъществява при спазване на ограниченията и условията предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Релевантният общностен акт, както правилно посочил и съдът, е Директива 2004/38/ЕО. Единственото ограничение на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Съгласно чл. 27 от Директивата мерките, предприети от съображения за обществен ред или обществена сигурност трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. Изключения от основния принцип за свободно движение на лицата се предвиждат във връзка със защита на обществения ред и обществената сигурност, фактите, въз основа на които се налага ограничението и спазване принципа за пропорционалност. Разпоредбата на чл. 75, т. 5 (отм.) от ЗБЛД, редакция към процесния период, изисква автоматично налагане на ограничението при наличие на публични задължения. По този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред. За пълнота следва да се посочи, че с Решение № 2 от 31.03.2011 г. Конституционният съд на Република България обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Конституционното решение има действие занапред. С влизането му в сила обявената за противоконституционна норма престава да регулира съответните обществени отношения. Решението на Конституционния съд има конститутивно действие, пряка последица от което е обезсилване действието на отменената норма. Това означава, че заварените висящи правоотношения, които са били породени от юридическия факт, регламентирани с обявената за противоконституционна норма, следва да бъдат уредени съобразно новото правно положение. Решението на Конституционния съд е нормативен юридически факт, който е от значение за делото и който, с оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 2 във вр. с чл. 228 от АПК съдът е длъжен да вземе предвид при постановяване на акта си, тъй като именно в него са визирани материалноправните предпоставки, които следва да са налице и при преценка на необходимостта от продължаване на действието на наложената мярка. С оглед на изложеното и поради факта, че с отмяната на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД няма друга, действаща национална правна норма, която да регулира отношенията по повод правото на българските граждани на свободно придвижване, за които публичният изпълнител е потвърдил необходимостта от забрана на основание чл. 182, ал. 2, т. 2, б. "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, б. "а" и "б" Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, и която норма да трябва да бъде съпоставена с релевантната общностна и международна регламентация следва, че към датата на приключване на устните състезания тези отношения се регулират единствено от разпоредбите на европейското и международно право. Предвид изложеното касационната инстанция счита, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което подлежи на отмяна. Вместо него, при безспорно установена фактическа обстановка, следва да се постанови друго, с което оспорените от Коляшев заповеди бъдат отменени като незаконосъобразни. Воден от горното, Върховният административен съд