Решение № 5509 от 28.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2159/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на И. Х. Х. от гр. София, действаща чрез пълномощника адвокат Стефанова, против решение 21743 от 30.10.2024 г., постановено по административно дело 6918/2024 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е: 1) отхвърлена жалбата на Х. срещу решение 2153-21-145 от 28.06.2024 г. на директора на ТП (Териториалното поделение) на НОИ (Националния осигурителен институт) София-град, с което е потвърдено разпореждане [номер] от 10.05.2024 г. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване. По съображения за неправилност на обжалваното решение, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК нарушение на материалния закон и необоснованост, се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което да се уважи жалбата на касаторката до първоинстанционния съд. Ответникът по касация директорът на ТП на НОИ София-град, действащ чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Медарова, изразява становище за правилност на съдебното решение и моли то да се потвърди, а касационната жалба против него като неоснователна да бъде оставена без уважение. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, като предлага последното да бъде потвърдено. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. С процесното разпореждане от 10.05.2024 г. пенсионният орган на основание чл. 96, ал. 1, т. 5 във връзка с ал. 2 от КСО е прекратил от 02.10.2023 г. получаваната от И. Х. Х. лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване (ЛПИОЗ), с оглед изтичане на определеният с ЕР на ТЕЛК 3565 от 15.10.2020 г. срок на инвалидност до 01.10.2023 г. и предвид факта, че лицето не се е явило за преосвидетелстване, като се е позовал на чл. 30, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). Това разпореждане е обжалвано от адресата му, а жалбата е отхвърлена с оспореното пред първоинстанционния съд решение на директора на ТП на НОИ София-град от 28.06.2024 г., който при осъществения административен контрол не е намерил основания да го ревизира. За да отхвърли жалбата, с която е бил сезиран, първоинстанционният съд е обосновал теза за законосъобразност на обжалваното пред него решение, като издадено от компетентен орган в изискуемата форма без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила и в съответствие с приложимия материален закон. Съдебният състав е възприел и доразвил аргументите на горестоящия административен орган в насока, че пенсионният орган правилно е прекратил ЛПИОЗ на И. Х. от 02.10.2023 г., до която дата е имало процент ТНР, определен от органите на медицинската експертиза, даващ право на инвалидна пенсия. Същевременно е посочил за пълнота, че с последващо ЕР на ТЕЛК 90196 от 25.01.2024 г. (с което на лицето са определени 83% ТНР, дата на инвалидизиране 11.07.2001 г.) е определен нов срок на инвалидност пожизнено, като е посочено, че закъснението не е по вина на лицето. Върховният административен съд, шесто отделение намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но неправилно, като страдащо от порока материална незаконосъобразност (основание за отмяната му по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК). Съвпадащите правни изводи на административните органи и на първоинстанционния съд, обуславящи постановените от тях актове, не могат да бъдат споделени. Материалноправна предпоставка за възникване на правомощието на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1 от КСО да прекрати пенсията на основание чл. 96, ал. 1, т. 5 от КСО, е пенсионерът да не се е явил за преосвидетелстване от органите на експертизата на работоспособността, след като е служебно повикан. В случая не е налице и хипотезата на чл. 30, ал. 4 от НПОС, съгласно която, когато лицето не се е явило пред ТЕЛК по неуважителни причини и преосвидетелстването е извършено след изтичането на срока, до който е отпусната пенсията , тя се прекратява от датата, до която е била отпусната. В този контекст следва да се акцентира върху това, че по силата на чл. 30, ал. 1, изр. 1 от НПОС преосвидетелстването на лицата с трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане се извършва до изтичане на срока, за който е отпусната пенсията, след служебно повикване. Съгласно чл. 101б от Закона за здравето (ЗЗдр.), нормативно задължение на администрацията е да уведоми своевременно подлежащото на преосвидетелстване лице. Съществено е да се отбележи, че в настоящия казус липсва надлежно уведомяване на лицето за преосвидетелстване. Успоредно с това, в ЕР на ТЕЛК от 25.01.2024 г. изрично е записано закъснението на експертизата не е по вина на лицето. При липсата на данни за уведомление не може да се приеме, че е изпълнено задължението по чл. 101б от ЗЗДр., т.е. категорично закъснението не е по вина на Х., още повече, като се има предвид, че производството по преосвидетелстването й е открито по нейно искане. Важно е да се отбележи, че Х. не е изпуснала срока за преосвидетелстване. Предходното ЕР на ТЕЛК от 15.10.2020 г. е със срок на действие 01.10.2023 г. Подаденото от жалбоподателката заявление-декларация за преосвидетелстване е с дата 04.09.2023 г., т.е. преди изтичането на срока на действие на решението. Видно от новото решение на ТЕЛК от 25.01.2024 г., причината за забавянето на експертизата не е по нейна вина, следователно тя е действала добросъвестно, а закъснялото й преосвидетелстване се дължи на неизпълнението на служебни задължения от администрацията. Изложеното налага извод, че в случая не са възникнали правни и фактически основания за прекратяване на отпуснатата на Х. ЛПИОЗ.В случая не е налице приложното поле на чл. 96, ал. 1, т. 5 от КСО и чл. 30, ал. 4 от НПОС. Като не са съобразили горното, както пенсионният орган, така и директорът на ТП на НОИ са допуснали процесуално нарушение, изразяващо се в несъобразяване на всички факти и от значение за случая и неизследване на цялата приложима и относима нормативна база, довело до материална незаконосъобразност на актовете им. Стигайки до различен от този извод и приемайки за неоснователна сезиралата го жалба от Х., първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по същество, с което решението на директора на ТП на НОИ София-град от 28.06.2024 г. и потвърденото с него разпореждане от 10.05.2024 г., също да се отменят. Предвид изхода на спора няма основание да бъде удовлетворено искането на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а касаторката не е претендирала да й се присъдят деловодни разноски. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,