Решение № 14264 от 22.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 895/2016 г.

Решение № 14264 от 22.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 895/2016 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от "Ариел-ТН" ЕООД със седалище и адрес на управление гр. М., ул. С. ... № ... против Решение № 1672 от 05.11.2015 г. по административно дело № 564/2015 г. на Административен съд - Б. (АС - Б.). С жалбата са релевирани доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорва се изводът на съда за неприложимост на разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от Тарифата от 1.07.2011 г. за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (Тарифата), според който при ВЕЦ, работещ при режим на водоползвател с по-висок приоритет, съгласно чл. 50, ал. 4 от Закона за водите (ЗВ), таксата по чл. 8, ал. 2 се заплаща в размер на 50 %. Касационният жалбоподател в съдебно заседание, чрез юрисконсулт А. моли за отмяна на постановеното решение, предвид доводите развити в представената писмена защита. Ответникът - Басейнова дирекция Западнобеломорски район в писмена молба, получена на 27.10.2016 г., оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита актът за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) за издаден при спазване на административно производствените правила. Посочва, че не са издавани други разрешителни от повърхностен воден обект - Карстов извор № 410 "П.", О. С., област Б. Моли да се отхвърли като неоснователна жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. От приетите писмени доказателства по делото се установи, че с Решение № 1672 от 05.11.2015 г. по административно дело 564/2015 г. на Административен съд - Б. e ОТХВЪРЛEНА жалбата на "Ариел-ТН" ЕООД със седалище и адрес на управление гр. М., ул. С. ... № ..., представлявано от управителя Т. Ц. Й. против Акт за установяване на публично държавно вземане № 7/31.03.2015 г., издаден от Басейнова дирекция Западнобеломорски район. От решаващия съд се посочва, че с оспорения АУПДВ, е установено по основание и размер задължение на "Ариел-ТН" ЕООД общо в размер на 5198.62 лева - без начислени лихви, като дължима сума за периода 01.01.2013 г. до 31.12.2013 г. е за водоползване и ползване на повърхностен воден обект - Карстов извор № 410 "П.", О. С., област Б., за разрешено водно количество до 1500.0 л/сек - през ненапоителния сезон и до 600.0 л/сек - през напоителния сезон (от м. април до м. октомври) с лимит на ползваната вода 8.00 млн. куб. м/годишно. Посочва, че АУПДВ № 7/31.03.2015 г. е оспорен пред МОСВ и с Решение № 121/26.06.2015 г., жалбата е отхвърлена и актът е потвърден. Изложени са съображения, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган в писмена форма, поради което е валиден. Таксата е определена по реда на чл. 8, ал. 2 от Тарифата, а размерът й е изчислен коректно, като са приспаднати и направените плащания. Разгледани са възраженията на жалбоподателя, относно размерът на таксата, като е прието, че в случая за водния обект Карстов извор № 410 "П." не е издадено разрешително за водоползване и ползване с приоритет, налагащ ограничения в работата на централата, различни от условията на разрешителното за водовземане, следователно и разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от Тарифата е неприложима, както правилно е възприел и Директорът на БДЗБР при определяне размера на таксата. Посочва се, че административният орган е възприел, че не е налице основание за заплащане на 50 % от дължимата такса, тъй като за водния обект не са издадени разрешителни за водоползване с по-висок приоритет. Според АС - Бл оспореният АУПДВ е валиден и издаден при правилно приложение на материалния закон и без да са допуснати процесуални нарушения, поради което и подадената против него жалба е отхвърлена. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 1 от ЗВ, за правото на използване на водите се заплащат такса за водовземане и такса за ползване на воден обект, каквито такси в случая са определени с обжалвания АУПДВ. В този смисъл е и разпоредбата на § 9 от ПЗР на Закона за водите, където също е указано, че когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този закон, считано от влизането в сила на тарифите, предвидени от този закон, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му. В случая, на основание тази нормативна база и тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено право на ползване на воден обект, приета с ПМС от 1.07.2011 г., е определен размерът на дължимата такса за ползване на води. При издаване на процесния АУПДВ на основание чл. 195в от ЗВ, не е допуснато съществено процесуално нарушение. При изчисляването на таксата правилно е съобразена и разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от тарифата, съгласно която до монтирането на работещи и отговарящи на нормативните изисквания измерващи устройства таксата се изчислява на базата на разрешения годишен воден обем. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 194а, ал. 2 от ЗВ (ДВ, бр. 65/2006 г.). Предвид безспорно установеното в съдебното производство, че такива устройства не са монтирани, законосъобразно е бил използван този механизъм за изчисляване на таксите за водоползване в процесния акт за установяване на публично държавно вземане. Административният орган е определил размера на дължимата такса при условията на чл. 8, ал. 2, във връзка с чл. 9, ал. 1 от Тарифата на 10397.33 лева, от които 5198.71 лева са заплатени, а по отношение остатъка от 5198.62 лева е проведено производството по установяване на публично държавно вземане. Спорът по делото се състои във въпроса дължим ли е пълния размер на определената такса за водоползване или тя е дължима в размер 50 на сто. Същият въпрос е изяснен още в производството по административно оспорване пред Министъра на околната среда и водите, предвид мотивите на Решение № 121 от 26.06.2015 г. на МОСВ. Същият въпрос е подробно разгледан от съда, чиито мотиви настоящата инстанция счита за обосновани и правилни. Неоснователно дружеството твърди, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от Тарифата, според който при ВЕЦ, работещи на режим, наложен от водоползвател с по-висок приоритет съгласно чл. 50, ал. 4 от Закона за водите, таксата по чл. 8, ал. 2 се заплаща в размер 50 на сто. Целите на разрешителните за водовземане са посочени в чл. 50, ал. 4 от ЗВ, а целите на разрешителните за ползване са посочени в чл. 46, ал. 1, т. 1 - т. 10 от ЗВ. Тези цели имат обуславящ характер, както с оглед определяне на приоритетите при издаване на разрешителните - чл. 50, ал. 5, във вр. с ал. 4, т. 1 - 4 от ЗВ, така и при определяне на дължимата такса по чл. 194 от ЗВ. На основание чл. 43, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ, индивидуално използване на водите и водните обекти е налице, когато съответното право се осъществява от определен титуляр. В случая не се доказа друго разрешено водовземане - чл. 44 от ЗВ на конкретен титуляр, което да е приоритетно спрямо процесното и налагащо му конкретни ограничения. Правилно от АС - Б. се приема, че за да се освободи ползвателя от заплащане на 50 % от таксата, следва да се установи, че е налично приоритетно водоползване за питейно-битови цели, за земеделски цели или за други цели, включително промишлени цели, отдих и хидроенергетика, което да е разрешено по надлежен ред и да налага ограничения на работния режим на ВЕЦ. Следва да е налице връзка между двете разрешени дейности, предвид използваните водни обеми и режима на извършените дейности, каквато в случая връзка не е налице. По делото не са оборени констатациите на административния орган, че за водния обект Карстов извор № 410 "П." не е издадено разрешително за водоползване и ползване с приоритет, налагащ ограничения в работата на централата, различни от условията на разрешителното за водовземане. В тази връзка неоснователно е възражението на "Ариел-ТН" ЕООД за подчиненост на работата на ВЕЦ "П." спрямо потребностите за напояване и водопой на животни. Изискването да се подсигуряват определени количества вода за напояване и водопой, както и ограниченията в определените максимални водни количества, разрешени за отнемане от водния обект през напоителния и ненапоителния сезон са част от условията на Разрешително за водовземане № 41140120/12.03.2009 г. Това са принципни ограничения на водовземане, намерили отражения в условни стойности. Тези условия са част от разрешителното, не са обжалвани в законоустановения срок и са влезли в сила. Наред с това следва да се отчете, че са заложени стойности на водни обеми, които следва да бъдат обезпечени, но няма данни за фактическото им използване и няма издадени разрешителни, които да определят такова водовземане. Следователно и разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от Тарифата е неприложима, както правилно е възприел и АС - Б. Друг аргумент потвърждаващ този извод е фактът, че в Точка "такса за водовземане" (л. 14) се посочва, че ще се заплащат такси за право на водовземане в размер определен в съответствие с чл. 1, ал. 1 - Раздел I от Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект от 2000 г., която разпоредба съответства на чл. 8 от Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване от 1.07.2011 г. В адм. акт не е разписано, че ще се прилага привилегията за намалената такса, приложима в случаите на работещи на режим, наложен от водоползвател с по-висок приоритет. Разрешителното е влязло в сила и след като в него липсва изрично посочване на опцията за заплащане на такса в намален размер от 50 %, и титулярят не може да претендира за тази привилегия. При този изход от спора на ответната страна по касационната жалба следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 300 лв., на основание чл. 143 от АПК и Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съобразно изложеното обжалваното решение като правилно, следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение