Решение № 73 от 5.2.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002100679/2023 г.

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба вх. № 309759/03.11.2022 г., подадена от Ю. Б. Х., чрез адвокат Г. И., срещу решение № 262968 от 19.09.2022 г. по гр. д. № 3330/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20277941 от 16.12.2020 г. по гр. д. № 29509/2019 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на иска на Ю. Б. Х. срещу В. С. С. за заплащане на обезщетение в размер на 7000 лв. за нанесени неимуществени вреди от публикуван на 01.10.2018 г. коментар във „Фейсбук“, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 23.05.2019 г., до окончателното плащане. Първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 7000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., е влязло в сила, като необжалвано. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че мотивите на обжалваното решение не кореспондират нито с фактическата обстановка, нито с приложимото право; доказателствата и изявленията на страните са обсъдени и тълкувани избирателно, непълно и превратно; направени са нелогични и неправилни изводи и оценки относно съдържанието, характера, същността и значението на процесната публикация и използваните в нея думи и изрази; пренебрегнати са морално- етичните норми на общуване, както и установената съдебна практика. Х. аргументирано излага какви неимуществени вреди е претърпял в резултат на изявленията и твърденията на В. С., за които вреди претендира обезщетяване по реда на чл. 45 ЗЗД в размер на 7000 лв. От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба. С определение № 2827 от 04.10.2023 г., постановено по настоящото дело, ВКС, състав на второ гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Относно границите на правото на изразяване и разпространение на свободно мнение, за проверка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с приетото в решение № 50110/25.10.2022 г. по гр. д. № 4589/2021 г. на ВКС, І г. о. В проведеното пред ВКС открито съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа касационната жалба, а насрещната страна счита същата за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното: Въззивният съд е съобразил, че с исковата молба Ю. Х. претендира претърпени неимуществени вреди от изнесени неверни и клеветнически твърдения и квалификации в публикация във фейсбук страницата на ответника на 01.10.2018 г., която впоследствие била възпроизведена, разпространявана и обсъждана и съдържала обиден и клеветнически характер по адрес на ищеца, която го засегнала и му причинила сериозни неимуществени вреди; публикацията била достъпна и посочвала имената, псевдонима и други изрази, които безспорно идентифицирали ищеца, като: „продуцентът на предаването Ю. Х.“, „Д.“, „Ю.“ и т.н. В уводната част В. С. направил встъпление, касаещо бившия репортер Д. В., но по- нататък били направени и изявления, подробно описани в исковата молба, като например: „Нямаше да взема отношение към случая, ако в обширно интервю продуцентът на предаването Ю. Х. (с нежния прякор „Д.“) нагло и арогантно не се беше обяснил, упреквайки за гафа всички други, само не себе си.“; „Задължително изискване при подбора ли е нестандартна сексуална ориентация, природна наглост и амбициозност, да си подлец и манипулатор...?“; „Защо не е „освободен“ и операторът?“; „...Освобождава се човек, който не е на трудов договор, което подсказва за укриване на данъци и осигуровки“; „При такъв екип колко души е „изгорило“...Господари на ефира“ със скалъпени пошли обвинения и очерняне на лични и фирмени репутации, включително и на политици?“, „Става въпрос за разпространение на лъжа и манипулация в милиони български домове“; „Къде е СЕМ? Или „Господари на ефира“ не е лъжица за техните устни“ и „Докога с манипулации, крясъци, подвиквания, дебелашки шеги и порно балет ще ни внушават ежедневен нихилизъм, че България е „уникална държава“ и едва ли най-доброто, което човек може да направи е да я напусне“, „Докога нагло и самодоволно хора без грам морал, ще претендират да са единствени блюстители на истината и кръстоносци за справедливост? В интервюто си Ю. казва: „нашата философия е една, на повечето медии - друга”. Не, Ю., вашата философия е „друга“. Философията на скункса. Философия на подлостта, безсрамието и лъжата“. Съдът е приел, че наличието на подобна публикация в социалната мрежа „Фейсбук“ и нейното съдържание се установяват от съставения на 16.11.2018 г. констативен протокол от нотариус И. И.-Ж.. peг. № 701 от РНК. От представените с исковата молба писмени доказателства е видно, че публикацията е била разпространена от редица електронни издания - bliz.bg, novinite.bg, blagoevgrad24.bg, olitikavplovdiv.com, zovzaistina.com, slivensega.wordpress.com, radiovox.bgq dnes.bg, actualno.com, pik.bg, news.bg, big5.bg. Визирал е, че спорно по делото е дали изявленията, на които се позовава ищецът, са направени от ответника, съставляват ли неправомерно поведение, нанесло неимуществени вреди на ищеца, чието обезщетяване се цели по реда на чл. 45 ЗЗД. Софийски градски съд е изложил, че вреда по смисъла на чл. 45 ЗЗД е всяка неблагоприятна последица за защитени от закона права и интереси на увредения. За да възникне право на обезщетяване за вреди, следва от страна на ищеца да е доказано, пълно и главно, противоправно деяние (действие или бездействие) по вина на лицето-изпълнител на действието (която се презумира съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД), причинените от конкретното деяние вреди и причинно-следствена връзка между него и вредите, които се цели да се обезщетят. Законът изисква предпоставките за реализиране на отговорността да са налице кумулативно. Липсата на която и да е от тях води до неоснователност на претенцията. Във всеки конкретен случай съдът следва да прецени дали определено изказване, освен оценка и мнение по обществен въпрос, свързан със засегнатото лице, обективира и твърдение за злепоставящи факти. Според въззивния съд, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 КРБ, като правото на мнение не е абсолютно. Ограничаването на правото да се изразява мнение, с оглед високата си обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право, и с цел охраната на други, също конституционно защитени права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 КРБ и чл. 10, ал. 2 ЕКЗПЧОС). Не се допуска ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. В практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) са заложени същите принципи по отношение на свободата на словото и възможността тя да бъде ограничавана. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свободно изразяване на мнение, КРБ посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те могат да са обект на посегателство при нанасяне на обида (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клевета (съзнателното разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление). Гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо от Конституцията и от Конвенцията. Обидата касае изказвания, които са годни да накърнят честта и достойнството на пострадалия, и според моралните норми, възприети от обществото, са неприлични, цинични, вулгарни. Обидата е лично унизително отношение към определено лице. Клеветата представлява съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Във всеки конкретен случай следва да се прави разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на ограниченията на правото на свободно изразяване на мнение по чл. 39-41 КРБ, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. Не е противоправно поведението по повод изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Оценките, направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Разсъжденията на дадено лице ще ангажират отговорността на автора си само ако изразяването им обективно нанася обида на адресата. В подкрепа на тези си съждения въззивният съд е визирал практика на ВКС. Като се е позовал на практиката на ВКС, Софийски градски съд е приел, че при преценка основателността на предявения иск мненията и оценките, изказани от ответника, не подлежат на проверка за вярност, тъй като те представляват единствено коментар на факти от обективната действителност и изразяват гледната точка на автора си за тях. Такива публикации могат да ангажират отговорността на лицето, което ги прави, само ако реално представляват обида или клевета. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения или стопански живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството и честта й. Относно думите и изразите, на които се позовава ищецът, за да ангажира отговорността на ответника В. С., въззивният съд е споделил изводите на Софийски районен съд, че процесната публикация е била провокирана от конкретен случай, разследван от предаването „Господари на ефира“, като от съдържанието на публикацията е видно, че в нея не са използвани изрази с обиден характер, съобразно утвърдените в обществото морално-етични норми на общуване. Заключил е, че сами по себе си квалификациите „нежен прякор“ и „Д.“ нямат унизителен характер и не са вулгарни, като с тях не се засягат честта или достойнството на адресата. Приел е за установено от разпита на свидетелите пред СРС, че „Д.“ е прякор, с който ищецът е известен сред близките си, в обществото и в професионалните среди. Посочил е, че дали ответникът го смята за „нежен“, е въпрос само на негово лично мнение. Според въззивния съд, в останалата част от публикацията са зададени въпроси и е изказано лично мнение на В. С., които не са насочени персонално към ищеца, а касаят предаването „Господари на ефира“ и неговия екип. Липсва внушение спрямо ищеца и при въпроса „Известно ли ви е, че ръководителят подбира изпълнителите по свой образ и подобие?“, тъй като в цялото изказване са говори най-общо за ръководител и за продуцент на предаването, като дори да се приеме, че е общоизвестен факт, че ищецът е такъв, няма данни дали той е единственият продуцент и ръководител на посоченото предаване, каквито мотиви е изложил и СРС. Предвид така изложеното, Софийски градски съд е намерил, че изказаното мнение на В. С. в неговия фейсбук профил не съставлява противоправно деяние, извършено с цел да се накърни честта или достойнството персонално на ищеца, не е неприлично, вулгарно или цинично и не съдържа унизителни, позорни разсъждения за качествата на ищеца, поради което не може да се приеме за обида. Цитираното изказване представлява по-скоро изразяване на лично мнение и оценка на ответника във връзка с продуцираното от ответника предаване „Господари на ефира“. От приетите по делото доказателства, в тяхната цялост, не се установява ответникът да е целял да накърни честта, достойнството или доброто име на ищеца или да го унизи публично с посоченото изказване. Субективната интерпретация на фактите от едно или друго лице не може да е предмет на клевета. Освен това не е налице разгласяване на несъществуващо позорно обстоятелство в изложения по-горен смисъл. Мнението на В. С. касае личната оценка на коментатора по повод конкретен случай в предаването „Господари на ефира“, която не съставлява изнасяне или разгласяване на позорящи ищеца Ю. Х. обстоятелства. Изявленията на ответника, дори да са натоварени с негативна оценка, са израз на правото му свободно да изразява собствено становище по определени въпроси. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съдебен състав, че съгласно съдебната практика публичните личности трябва да понасят негативна оценка, тъй като по отношение на тях границите на допустимата журналистическа или гражданска критика са по-широки. Визирал е, че тъй като става въпрос за субективно мнение и оценка, тяхната истинност не подлежи на проверка и доказване за правилност или вярност. Съдържанието им зависи единствено от общественото и лично съзнание и морала на автора при упражняване на конституционно признатото му право на лично мнение. Настоящият съд намира следното: По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: Налице е утвърдена практика на ВКС по чл. 290 ГПК (напр.: решение № 253/29.01.2014 г. по гр. д. 1251/2012 г., ІІІ г. о., решение № 278/27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г., ІІІ г. о., решение № 129/11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г., ІV г. о., решение № 50110/25.10.2022 г. по гр. д. № 4589/2021 г., І г. о., споделяна и от настоящия съдебен състав, в която е прието следното: В чл. 39-41 от Конституцията на република България и в чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В обсега на това право се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване. Това е едно от основните права на личността. То е в основата на демократичните процеси, представлява един от най-важните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, като същевременно е условие за напредъка на обществото и за развитието на всеки отделен индивид. Това право обаче не е абсолютно. Самите норми, които го прокламират, въвеждат някои ограничения, като не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в нарушение на общия за всички права чл. 57, ал. 2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако се накърняват права или законни интереси на друг. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Поради това гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията, и от Конвенцията. В контекста на изложеното не може да се приеме за клеветническо твърдение, което се основава на истински факти, и съответно изразяването му не е противоправно. Като клевета, съответно като противоправно, следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Следва да се има предвид, че фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника. Ако те са верни, не са клевета, дори да позорят адресата, и не са основание за ангажиране на гражданската отговорност на издателя. В случай че са неверни, издателят носи отговорност доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е проявил дължимата грижа да провери достоверността на информацията. Във всеки случай следва да се прави ясно разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на предвидените с чл. 39-41 КРБ ограничения, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. Когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ, но във всеки друг случай издателите на печатни или електронни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността, т.е. ако не осъществяват състава на обидата или състава на клеветата. По основателността на касационната жалба: