Решение № 8900 от 29.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 489/2010 г.

Решение № 8900 от 29.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 489/2010 г., I о., докладчик съдията Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "ОУИ", гр. София при ЦУ на НАП, против Решение от 24.07.2009 г., постановено по адм. д. № 1268/2006 г., по описа на Софийски градски съд, Административно отделение, III "З" състав, в частта, с което е отменен ДРА № 2031 от 08.02.2005 г. на ТДД гр. София, в потвърдената му част с Решение № 2126 от 09.08.2005 г. на Регионалния данъчен директор при РДД гр. София, в частта на начислените лихви върху сумата от 43025,96 лв. по доставките от "Стан 4 импорт експорт" ЕООД, "Тинкс експорт импорт" ЕООД, "Тера турс" ООД, "Понти" ЕООД и "Денис 4" за периода 01.03.1999 г. - 01.10.2001 г. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се подробни съображения. Моли да бъде отменено обжалваното решение и потвърдени данъчните актове. Претендират се разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - "Ин - 80" ЕООД, гр. София, представлявано от Христо Стерев Димитров не взема становище по жалбата. Представителят на върховната административна прокуратура излага доводи за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо "А" отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК, а по същество основателна. Предмет на обжалване пред СГС е ДРА, потвърден частично с Решение № 2126/09.08.2005 г. на Регионалния данъчен директор на РДД - гр. София, в частта на определените с ревизията задължения за лихви, начислени върху данъчни задължения по ЗДДС (отм.), по доставки от доставчиците "Стан 4 импорт експорт" ЕООД, "Тинкс експорт импорт" ЕООД, "Тера турс" ООД, "Понти" ЕООД, "Денис 4" ООД за периода от 01.03.1999 г. - 01.10.2001 г., върху сумата от 43 025, 96 лв. За да стигне до отмяна на ДРА, съдът е приел, че по отношение на установените с него задължения за лихви по горецитираните доставки и данъчни периоди била налице изтекла погасителна давност, тъй като лихвите произтичащи от задължения за данъци, не представлявали публични вземания, а имали частноправен характер. В тази връзка, първоинстанционният съд е приел, че по отношение тях следвало да намери приложение давностният срок, предвиден в чл. 111, б. "в" от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, който е тригодишен. В подкрепа на това, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от ДПК (отм.), в която публичните държавни вземания били изчерпателно посочени, сред които лихвите върху задължения за данъци не били посочени. Настоящата инстанция намира изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразни. Действително в чл. 13, ал. 1 от ДПК (отм.) лихвите не са изрично посочени като публични държавни вземания, както е посочено в атакуваното решение на СГС. Същевременно обаче, следва да се вземе в предвид обстоятелството, че в ДПК (отм.) има изрични разпоредби, които установяват лихвите като част от публичното вземане. Разпоредбата на § 1, т. 5 от ДР на ДПК (отм.) дава легално определение на термина "данъчно задължение", според която това е задължението за плащане на установено по вид и размер данъчно вземане, възникнало въз основа на закон или въз основа на акт на данъчен орган. Съгласно чл. 144, ал. 4 от ДПК (отм.), в случаите по ал. 1 и 2 изрично е предвидено данъчният орган да може да издаде данъчен ревизионен акт само за лихвата. Следователно, вземането за лихви за забавено плащане за данъци също представлява вид публично задължение /в този смисъл сега е изричната разпоредба на чл. 162, ал. 1, т. 8 от ДОПК/. Друга разпоредба, която определя лихвите върху данъци като публично вземане е чл. 139 от ДПК (отм.), според който публичните вземания се погасяват в следната последователност: разноски, лихви, главница. След като посочената норма недвусмислено визира разноските и лихвите като част от публичното вземане, то по отношение на тях ще бъде приложим и чл. 140, ал. 1 и 2 във връзка с чл. 138, т. 4 от ДПК (отм.). Лихвите нямат самостоятелно, а акцесорно съществуване. Съответно задължението за лихви възниква при забавено изпълнение, като в данъчното право това означава неизпълнение на задължението за внасяне на съответния вид данък в законоустановения срок. Същото следва главното задължение, а последното е публично задължение по смисъла на чл. 13, ал. 2, т. 1 от ДПК (отм.) и съгласно чл. 16, ал. 4 от ДПК се погасява в сроковете, предвидени в чл. 140 от ДПК, съгласно който това става с изтичане на 5-годишен давностен срок. Безспорно институтът на погасителната давност е общ за правото и е заимстван от гражданското право, но предвидените в процесуалните закони срокове са специални и следва да намери приложение принципът че при едновременното действие на обща и специална норма, специалната норма отменя действието на общата. Съответно техния характер на публични задължения налага приложението на предвидените в ДПК (отм.) разпоредби, отнасящи се до погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл. 140 от ДПК (отм.), публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, смятано от 1 януари на годината, следваща годината през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон не е предвиден по-кратък срок. Аналогични са текстовете и на чл. 22 от Закона за данъчното производство /ЗДП отм. - в сила от 1993 г. до 2001 г., както и на сега действащия ДОПК. Анализирайки посочените разпоредби неправилно СГС е приел, че "задълженията за лихви, начислени за период, който надвишава 3 години, считано от датата на възлагане на данъчна ревизия с АВДР № 1510/01.10.2004 г. назад, са погасени по давност". По отношение на горецитираните доставки и задължението за лихви за данъчни периоди 01.03.1999 г. - 01.10.2001 г., 5-годишният давностен срок е започнал да тече от 01.01.2000 г. за процесната 1999 г. и е следвало да изтече към 31.12.2004 г. Съответно за процесната 2000 г., давностният срок тече от 01.01.2001 г. до 31.12.2005 г., а за процесната 2001 г. е започнал от 01.01.2002 г. до 31.12.2006 г. С възлагане на ревизията с АВДР № 1510 от 01.10.2004 г. е налице спиране на давността, по смисъла на чл. 141, ал. 1, т. 1 от ДПК (отм.), след което е бил издаден ДРА № 2031/01.02.2005 г., т. е преди изтичане на 5-годишния давностен срок. Задължението за лихви като акцесорно има същите характеристики като основното задължение, поради което и задълженията за лихви върху публични задължения, са също публични задължения, макар да не са изрично посочени в чл. 13, ал. 1 ДПК (отм.) като вид публични държавни вземания. Аргумент в тази насока се съдържа и в последващата правна регламентация в чл. 162, ал. 1, т. 8 ДОПК, въпреки че института е материално правен и се прилага действащата разпоредба към момента на установяване на задължението за лихви. За тези задължения е приложим общия погасителен давностен срок, предвиден за публичните задължения в чл. 140, ал. 1 ДПК (отм.), който е 5-годишен, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, който в настоящият случай не е бил изтекъл към датата на възлагане на ревизията. Срокът на кратката погасителна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД предвиден за лихвите по гражданскоправни задължения е неприложим. Като е приел, че размера на начислените лихви е неправилно определен, АС е постановил решението си в противоречие с материалния закон. Лихвата, както беше посочено по-горе е акцесорно задължение, поради което и въпреки че в жалбата си до АС, касаторът не е оспорил изрично определения размер на авансовите вноски, а само е твърдял, че такива не се дължат от него, то АС е бил длъжен да съобрази заключението на вещото лице досежно размера на определените авансови вноски, въз основа на който са определени обжалваните размери на следващите се лихви за забава. Предвид на изложено и тъй като делото е изяснено от фактическа страна, обжалваното решение в тази си част следва да бъде отменено и вместо него постановено ново. Следва да бъде потвърден ДРА, относно дължимостта на лихвите. С оглед крайния съдебен акт и предвид изричната претенция на пълномощника на касатора, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, на Директора на Дирекция "ОУИ" - София, при ЦУ на НАП следва да се присъдят разноски в размер на 1721 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Първо "А" отделение,