Решение № 88 от 27.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 598/2010 г.

Решение № 88 от 27.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 598/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Камелия Ефремова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 192 от 22.04.2010 г. по в. гр. д. № 228/2010 г. на Плевенски окръжен съд. С това решение е обезсилено постановеното от Плевенски районен съд решение № 129 от 20.01.2010 г. по гр. д. № 1182/2009 г. и е прекратено производството по делото по предявените от [фирма], [населено място] срещу Г. М. Ч. от [населено място] искове - иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 832.75 лв., представляваща стойността на предоставени В и К услуги за периода 31.08.2003 г. - 31.05.2007 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 307.96 лв., представляваща лихва върху главницата за периода 30.09.2003 г. - 3.07.2008 г. В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на въззивното решение, като се поддържа, че до изменението на чл. 415 ГПК през 2009 г. /ДВ, бр. 42/2009 г./ ищецът е разполагал с възможността да избере вида на търсената защита при издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, т. е. допустимо е предявяването както на установителен, така и на осъдителен иск. С определение № 106 от 22.02.2011 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроса за вида на иска, който следва да бъде предявен от кредитора при издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и направено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК и за задълженията на въззивната инстанция при констатирано противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Ответницата по касация - Г. М. Ч. от [населено място] - моли за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 14.06.2010 г. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да обезсили първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу Г. М. Ч. от [населено място] искове за заплащане на процесните суми - стойността на В и К услуги и мораторна лихва върху тях, въззивният съд е приел, че същите са недопустими поради липса на правен интерес от предявяването на осъдителни искове при издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК и подадено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК. От тълкуването на разпоредбата на чл. 422 ГПК решаващият състав е направил извод, че и при първоначалната редакция на чл. 415, ал. 1 ГПК /преди изменението й с ДВ, бр. 42/2009 г./ искът, който заявителят следва да предяви, е за установяване на вземането си, а не е осъдителен, тъй като уважаването на този иск има за последица влизане в сила на издадената заповед за изпълнение и издаване на изпълнителен лист. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е недопустимо. Изразеното от въззивния съд становище относно вида на иска, който кредиторът следва да предяви при издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и направено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК е законосъобразно и съответства на задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 194 от 26.11.2010 г. по т. д. № 80/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 138 от 25.06.2010 г. по т. д. № 927/2009 г. на ВКС, II т. о. Правилно решаващият състав е преценил, че по своя характер този иск е установителен, а не осъдителен. Същевременно, обаче, въззивният съд не е отчел наличието на съществено противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, с която е сезиран. Изложените от ищеца обстоятелства за наличието на издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК и направено от ответника възражение срещу нея в срока по чл. 414 ГПК сочат недвусмислено, че спорът е за установяване съществуването на оспореното вземане, а не за неговото присъждане. За това вземане кредиторът-ищец вече разполага с изпълнително основание /заповед за изпълнение/, макар и неговата изпълнителна сила да е блокирана в резултат на писменото възражение на длъжника. Противоречието между обстоятелствената част на исковата молба, сочеща на предявен иск по чл. 415, ал. 1 ГПК, и несъвместимото с това искане за осъждане на ответницата да заплати сумите, предмет на издадената заповед за изпълнение, представлява нередовност на исковата молба, която е следвало да бъде отстранена по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК от въззивния съд, в качеството му на инстанция по съществото на спора и съобразно указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са загубили значение и при действието на приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс. В този смисъл е и задължителната съдебна практика - постановените по чл. 290 ГПК решение № 27 от 8.03.2010 г. по т. д. № 521/2009 г. на I т. о. и решение № 158 от 13.10.2010 г. по т д. № 1086/2009 г. на II т. о. Неизпълнението на посоченото задължение представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до недопустимост на постановения акт, обосноваваща касирането му на основание чл. 281, т. 2 ГПК и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270 ГПК