Решение № 2791 от 24.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10045/2010 г.

Решение № 2791 от 24.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10045/2010 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс е образувано по две касационни жалби против решение № 1461/13.05.2010 г. на Административен съд - София град, постановено по адм. дело № 7490/2009 г. С касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", подадена чрез юрк. Панагонова, се оспорва правилността на решението в частта му, с която касаторът е осъден да заплати парично обезщетение на Пламен Тодоров Радков и на Мирослав Събев Събев по 2 000 лева на всеки от тях за претърпени неимуществени вреди за периода 12.04.2006 г. до 31.03.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 7.07.2009 г. до окончателното им изплащане. Касационните възражения могат да се обобщят като неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост на правните изводи. С касационната жалба от Пламен Тодоров Радков и Мирослав Събев Събев се обжалва решението в частта, с която са отхвърлени претенциите им за разликата от присъденото обезщетение до пълния им претендирани размери. Твърдят, че присъденото им обезщетение не е справедливо и е занижено, като същото се разминава съществено с установената в страната практика и практиката на ЕСПЧ по подобни казуси. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че така подадените касационни жалби са допустими, решението е неправилно по отношение на присъденият размер на парично обезщетение. Посочено е, че с оглед установените по делото усилия на ответника за решаване на проблема, включително чрез създаването на изрични правила за осигуряване на достъп до санитарни възли, определеното обезщетение се явява прекомерно и следва да бъде намалено. Върховният административен съд, III-то отделение, намира касационните жалби за допустими като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежни страни. По същество касационните жалби са основателни по следните съображения: За да постанови своето решение, административният съд е приел за установено, че е налице незаконосъобразно бездействие на "длъжностни лица" при ГД "ИН" във връзка с изпълнение на техни задължения, установени в чл. 2, чл. 9, чл. 23 и чл. 34 във вр. с чл. 127г от ЗИН (отм.), чл. 18 и чл. 41 от ППЗИН (отм.), както и чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека. Прието е, че споменатите разпоредби уреждат отношения свързани с осигуряване на условия в затвора в Ловеч, позволяващи достъп на лишените от свобода до санитарни възли, тогава когато изпитват нужда и в условията на чистота и пристойност. Съдът е посочил, че предписанията на чл. 167 от ППЗИН, за вземане на мерки за засилен надзор и охрана по отношение на изтърпяващите наказание "доживотен затвор", не могат да се използват като основание за игнориране и ограничение на правата на осъдените по чл. 2, чл. 9 , чл. 23 и чл. 24 от ЗИН, нито могат да обосноват ограничаването на човешки права, тъй като законодателят е предвидил тези права да се осъществяват паралелно с изпълнение на предписанията за засилена охрана и надзор. Тези изводи съдът е формирал, като е приел за установено, че в периода 12.04.2006 до 31.03.2008 г. ищците, като лица, изтърпяващи наказание "лишаване от свобода" в затвора в Ловеч и попадащи в състава на ХI група, не са разполагали с непосредствен достъп до санитарен възел, когато са имали нужда от ползването му. Посочено е, че достъпът е бил реализиран три, четири пъти на ден по график съгласно вътрешните правила, установени в затвора. Решението е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 236, ал. 2 от ГПК вр. с чл. 144 от АПК, изразяващо се липсата на мотиви по предмета на спора, очертан с обстоятелствената част на исковата молба, касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В исковата молба ищците твърдят настъпване на неимуществени вреди в резултат на фактически бездействия на длъжностни лице при ГД "ИН" да обезпечат такива условия в килиите на ХI група на затвора в Ловеч, които да позволяват удовлетворяване на физиологичните им естествени нужди, когато изпитват потребност и това да е свързано със запазване на тяхното човешко достойнство и ненакърняване на техния морален интегритет, съобразно чл. 3 от ЕКПЧОС. Осъществената съдебната проверка за законосъобразността на оспорваното бездействие включва подвеждане на установената липса на безпрепятствен достъп до санитарен възел към изброяване на общо 10 разпоредби, чието значение, с огледа на регулираните с тях обществени отношения, е неотносимо към предмета на делото. На първо място следва да бъда посочено, че чл. 2 и чл. 9 от ЗИН (отм.) въвеждат принципни положения по отношение целите на наказанието и изискванията за местата за лишаване от свобода, поради което имат своето значение за разкриване общия смисъл на закона и намирането на правилното му тълкуване в случай на необходимост. Посочените разпоредби не са източник на законоустановено задължение на орган или длъжностно лице, чиято дейност се обезпечава от ГД "ИН" и което задължение да е свързано с изпълнение на конкретно задължение за извършване на определено фактическо действие спрямо определено правоимащо лице. На второ място, чл. 24 и 34 от ЗИН (отм.) уреждат правата на лишените от свобода да бъдат информирани, да се образоват, да полагат труд и да създават авторски произведения. Посочените права, очевидно нямат пряко отношение към правото на неприкосновеност на личността, засегнато от условията на ограничено и обидно задоволяване на естествените нужди на ищците. Недоумение буди позоваването от страна на първоинстанционния съд на разпоредбите на чл. 18, чл. 41 и чл. 167 от ППЗИН (отм.), регламентиращи лечението на лишените от свобода, вида и характера на ползваните печатни и други информационни материали, както и правата на лица, изтърпяващи наказанията си в затворнически общежития от открит и преходен тип, какъвто не е затвора в Ловеч. Изложените мотиви на съда са формално постановени, поради което не следва да се възприемат като обоснована воля на съда в съдебно решение съобразно вътрешното убеждение при обсъждане на твърдения на страните и преценка на доказателствата във връзка с предмета на спора и търсената от съда защита. С оглед установената порочност на обжалвания съдебен акт, касаеща формирането на мотиви относно иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за вреди от незаконосъобразни бездействия на затворническа администрация като елемент от фактическия състав на отговорността съдебното решение следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК Върховният административен съд, Трето отделение,