Решение № 9607 от 3.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 927/2012 г.

Решение № 9607 от 3.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 927/2012 г., IV о., докладчик председателят Боян Магдалинчев Производството по адм. д. № 927/2012 г. на Върховния административен съд е образувано по касационна жалба на адв. Даниел Асенов, от САК в качеството му на пълномощник на Марийка Димитрова Асенова, Росен Димитров Спасов, Катя Борисова Спасова, Виктор Петров Борисов, Васко Петров Борисов, Георги Борисов Спасов, Борислав Владов Зайчев, Райна Владова Котева, Цветан Петров Спасов и Петранка Тодорова Зайчева, всички от София, против Решение № 4770/1.11.2011 г. по адм. д. № 6632/2010 г. на Административен съд София-град, с твърдения за неправилност на обжалваното решение като постановено в противоречие с материалноправната разпоредба на чл. 31, ал. 1 от ЗОС, в редакцията на нормата обн. в ДВ, бр. 101/2004 г., действаща разпоредба към депозиране на искането за отмяна на отчуждаването и за нищожност на същото по чл. 177, ал. 2 от АПК като постановено в противоречие с влязлото в сила Решение № 337/8.07.2008 г. по адм. д. № 2911/2007 г. на АССГ, отменителни основания по чл. 209, т. 1 и 3 от АПК. С касационната жалба се излагат съображения и за незаконосъобразност на оспорения административен акт на Кмета на Столична община поради противоречие с разпоредбата на чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл. 1 от Протокол 1 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС).

С касационната жалба наред със сочените в нея отменителни основания по чл. 209 от АПК и с оглед Тълкувателно решение № 1/7.02.2011 г. по т. д. № 5/2010 г. на Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд по приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от Закона за общинската собственост и задължителният му характер по силата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самооуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, касационните жалбоподатели са направили и искане по чл. 628 и следващите от ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по относно следните въпроси:

1. Разпоредбата на чл. 17, § 1 от ХОПЕС или тази на чл. 1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС имат ли непосредствено действие във вътрешното право на държавите-членки? Предвид разпоредбите на чл. 6 от ДФЕС, гражданите на държавите-членки могат ли да се позовават на гарантирани от тези текстове права и въведени с тях забрани, които националния съд трябва да признава и защитава? Правата визирани в хартата и конвенцията са признати с тях права, тоест такива, които са съществували за гражданите на държавите-членки и преди приемането им и те само ги потвърждават или това са права, които са създадени с Хартата, съответно с Конвенцията?

1. Към кой момент се преценява наличието или липсата на обществена полза във връзка със забраната предвидена в чл. 17, § 1 от ХОПЕС, съответно чл. 1 от Протокол 1 към ЕКЗПЧОС за лишаване от собственост (отчуждаване)? Нереализирането на мероприятието от обществена полза, за която е извършено отчуждаването или отпадането му водят ли до отпадане с обратна сила на основанието за отчуждаването и на легитимността (законосъобразността) му и какви са последиците от това?

1. Когато в държава-членка, спазването на правата гарантирани от чл. 17, § 1 от ХОПЕС и ненарушаването на забраните на този текст е осигурено от национална правна норма, даваща възможност за отмяна на отчуждавания, извършени при липса на предпоставките и в нарушение на тези забрани на общностната норма, но действието на тази национална норма бъде съществено ограничено от висша национална съдебна инстанция посредством дадено от нея задължително тълкуване, непозволяващо прилагането на националната норма към значителен брой случаи и всъщност водещо до липса на ред в националното право за защита на тези права и за осигуряване спазването на забраните, възможно ли е дерогирането на задължителния характер в националния правен ред на това тълкуване, така както е предвидено, че не следва да бъдат прилагани национални норми, които противоречат на правото на съюза?

Във връзка с така направеното искане за отправяне на преюдициално запитване Върховния административен да приема за установено следното:

С разпоредбата на чл. 267 от ДФЕС е предвидено, че Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно:

а) тълкуването на настоящия договор;

б) валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза;

Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе.

Когато такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз.

Ако такъв въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, Съдът на Европейския съюз се произнася в най-кратък срок.

Разпоредбата на чл. 628 от ГПК предвижда, че когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българския съд прави запитване до Съда на Европейския съюз.

От горните разпоредби следва извода, че преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз са отправя при наличието на някоя от следните хипотези: 1. при искане за тълкуване на ДФЕС, и 2. относно валидността и тълкуването на актове на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Когато въпросът за преюдициалното запитване е повдигнат пред национална юрисдикция на държава-членка, чието решение подлежи на обжалване, юрисдикцията по своя преценка може да уважи или не искането за отправяне на преюдициално запитване а когато този въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на държава-членка, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Европейския съюз.

В конкретния случай искането за отправяне на преюдициално запитване е относно това, дали е налице непосредственото действие на норми на правото на Европейския съюз- тези на разпоредбите на чл. 17, § 1 от ХОПЕС и чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКЗПЧОС спрямо вътрешното право на държавите-членки, както и за обхвата и съдържанието на тези норми. Касае се до искане за тълкуване приложението на норми на европейското право, отговорът на който е даден от принципите на правото на ЕС за върховенството на неговите норми пред нормите на националното право. Примата на нормите на общностното право над нормите на националното право е принципно положение - принципът на "директния ефект", поради което искането в това отношение не се нуждае от тълкуване.

Неоснователно е и питането по последния поставен въпрос. По същество същото не е насочено към тълкуване на общностна норма, нито към тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС. Касае се до питане дали действието на тълкувателен акт на национална върховна юрисдикция, със задължително действие спрямо органите на съдебната и изпълнителната власт, не противоречи с норми от общностното право, и конкретно на на чл. 17, § 1 от ХОПЕС и чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКЗПЧОС. На първо място, не се касае до тълкуване на общностна норма, и на второ място, Тълкувателното решение на Върховния административен съд не е правна норма а е акт на съдебен орган.

При така изложеното по-горе Върховния административен съд намира искането за преюдициално запитване за неоснователно поради което счита, че следва да бъде оставено без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 629, ал. 3, във връзка с чл. 628 от ГПК и чл. 144 от АПК, Върховния административен съд-четвърто отделение