Решение № 3789 от 03.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1620/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.65, ал.4 от Закона за общинската собственост /ЗОС/. Образувано е по касационна жалба на А. Ц. И. от гр.София, подадена чрез процесуален представител адв. А. Тютюнкова. Жалбата е срещу решение № 42524 от 18.12.2025 г., постановено по адм. дело № 6893/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. С него е отхвърлена жалбата на А. Ц. И. срещу заповед № РМЛ25-РД48-4/11.06.2025 г. на кмета на район „Младост“ – Столична община, с която на основание чл. 65 от ЗОС е разпоредено да се изземе общинско жилище, находящо се в гр. София, [жк], [адрес], от А. Ц. И. и членовете на домакинството/семейството му. В жалбата и становището на касационния жалбоподател са релевирани касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Претендира се отмяната му и присъждане на направените разноски. Ответникът – кметът на район „Младост“ при Столична община, в отговор на касационната жалба и в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт М. Цонева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли съда да остави същата без разглеждане като процесуално недопустима, алтернативно да отхвърли жалбата като неоснователна и недоказана. Представителят на Върховната касационна прокуратура – прокурор Генчева, дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че първоинстанционното съдебно решение не страда от касационни пороци и моли бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е била заповед № РМЛ25-РД48-4/11.06.2025 г. на кмета на район „Младост“ – Столична община. С нея на основание чл. 65 от ЗОС е разпоредено да се изземе общинско жилище, находящо се в гр. София, [жк], [адрес], от А. Ц. И. и членовете на домакинството/семейството му. С решението си административният съд е отхвърлил жалбата на А. Ц. И.. За да постанови този резултат, съдът е счел, че заповедта е издадена от надлежен административен орган, действащ в кръга на своята компетентност, определена в чл. 65, ал. 2 от ЗОС. При издаването на административния акт не са били нарушени императивните изисквания за форма. В хода на административното производство не са били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да са ограничили правото на защита на оспорващия и да са преградили правото му адекватно да я организира. Правилно е бил приложен и материалният закон. Първоинстанционният съд е посочил материалноправното основание за издаване на оспорената заповед, което е разпоредбата на чл. 65, ал. 1 от ЗОС, съгласно която общински имот, който се владее или държи без основание, не се използва по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на кмета на общината. Съдът е приел, че в случая било безспорно установено, че се касае за имот, който, на първо място, представлява частна общинска собственост, и второ, се използва без правно основание. Оспорващият и членовете на неговото семейство били настанени в процесното жилище с настанителна заповед № 26/11.02.1999 г., въз основа на която е бил сключен договор за наем. Прекратяването на наемните правоотношения според чл. 46, ал. 2 от ЗОС се извършвало с нарочна заповед на административния орган, като в случая била издадена заповед № РД-58-2/11.09.2011 г. за прекратяване на наемното правоотношение, която е влязла в законна сила поради липса на оспорване по съдебен ред. Административният съд е посочил, че последица от влизането в сила на заповедта за прекратяване на наемното правоотношение е отпадане на правното основание за държането на имота, а това е и материалноправната предпоставка да се упражни законосъобразно правомощието по изземването му. Като ирелевантни са отхвърлени от съда твърденията на жалбоподателя, че след заповедта за прекратяване същият е продължил да плаща наем, което е довело до продължаване действието на договора, както и че е настъпила погасителна давност. Обжалваното решение е правилно. След като е описал и обсъдил фактическата обстановка по делото, административният съд е изложил мотиви, въз основа на които е стигнал до обосновани правни изводи за наличието на кумулативно дадените с разпоредбата на чл. 65, ал. 1 от ЗОС предпоставки. Установено е от доказателствата по делото, в това число и акт за общинска собственост, че имотът – предмет на заповедта за изземване, е общинска собственост. Жалбоподателят не е оспорил, че не е собственик на жилището. На второ място, имотът се държи от А. Ц. И., който живее там. И трето – лицето няма правно основание за владееното/държането на имота. Правното основание за държане на имота е отпаднало през 2011г., тъй като с влязла в сила заповед № РД-58-2/11.09.2011 г. е прекратено наемното правоотношение. При така изложеното настоящата касационна инстанция не приема твърденията на касационния жалбоподател, че освен факта, че имотът е общинска собственост, в хода на производството не били доказани другите две предпоставки по чл. 65, ал. 1 от ЗОС. Касационният жалбоподател навежда твърдение за допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила с оглед на това, че в заповедта за изземване № РМЛ25-РД48-4/11.06.2025г. на кмета на район „Младост“ – Столична община, не фигурират имената на членовете на неговото семейство. Настоящият касационен съд установи, че имената на членовете на семейството на А. Ц. И. са изрично посочени в мотивите на оспорената заповед - съпруга и син, като същите са индивидуализирани с три имена и ЕГН, като дори са по-пълно индивидуализирани от настанителната заповед № 26/11.02.1999г., в която са те посочени само с лични имена. Освен това соченото нарушение касае само тези лице, като касаторът не може да защитава чужди процесуални права. Неоснователно е и възражението, че не била извършена проверка на място, която да установи кои и колко лица обитават процесното жилище. По този повод следва да се отбележи, че ответната страна – кметът на район „Младост“ – Столична община, е представила доказателства – констативен акт, че е извършена проверка на място. В касационната жалба са наведени и твърдения, че е налице възникването на нови факти и обстоятелства по чл. 142, ал. 2 от АПК, а именно, че договорът за наем се счита за продължен вследствие на конклудентни действия на страните по наемното правоотношение. Касаторът твърди, че е продължил да плаща наемната цена за жилището, а общината – да начислява и приема плащанията. Върховният административен съд счита, че доводите в тази насока са неоснователни. Фактът, че А. Ц. И. е плащал за ползването на жилището, не води до възникване на ново наемно правоотношение. Той дължи цена за това, че ползва жилището, независимо от прекратяване на наемното правоотношение. Действително според чл. 236 от Закона за задълженията и договорите, ако след изтичане на наемния срок използуването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок. Но в случая не са налице условията на тази разпоредба, тъй като наемното правоотношение не е продължено с изтичане на наемния срок, а същото е изрично прекратено със заповед № РД-58-2/11.09.2011 г. На последно място касаторът излага доводи, че до издаването на оспорената заповед са изминали повече от 14 години от прекратяване на наемното правоотношение. Действително договорът за наем е прекратен със заповед № РД-58-2/11.09.2011 г., а оспорената заповед е издадена на 11.06.2025 г. Но от това не следват никакви права за оспорващият. Общината в производството по чл. 65 от ЗОС действа при упражняване на нейна оперативна самостоятелност – тя има право на свободна преценка дали да издаде и кога да издаде заповед за изземване. С по-късното издаване на заповед по чл. 65 от ЗОС за касатора не се създава правно основание за ползване на жилището. В тази връзка следва да бъде посочено, че неправилно административният съд е приел в решението си, че кметът на район „Младост“ – Столична община, действал в условията на обвързана компетентност, тъй като когато били налице изброените в хипотезата на посочената норма (чл. 65, ал. 1 от ЗОС) предпоставки, за него възниквало задължение да издаде заповед за изземване на имота. Този неправилен извод на административния съд обаче не се отразява на обжалваното решение като краен резултат. Съобразно изложеното обжалваното решение на административния съд е правилно и не са налице сочените касационни основания. Затова то /решението/ следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и съдържанието на разпоредбите на чл.143, ал.1 от АПК, е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за производството. При този изход на спора и на основание чл.143, ал.3 от АПК, на ответника следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същите следва да бъдат в размер на 120 евро, определено според чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 на изр. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,