Решение № 1 от 4.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2021 г.

Решение № 1 от 4.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 18.12.2020 г. по гр. д. № 441/20 г. на ОС Враца, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 289 ЗЗД, както и иск, предявен на основание чл. 422 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решение от 18.12.2020 г. по гр. д. № 441/20 г. на ОС Враца, в частта му, с която е отхвърлен иск предявен на основание чл. 422 ГПК по въпросите: следва ли да се приеме, че чрез записа на заповед може да се материализира правоотношение произтичащо от от договор за заем и когато длъжникът не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга необходимо ли е кредитора да доказва наличие на вземането си по каузалната сделка, както и какво е правното значение на издадена от длъжника разписка, удостоверяваща получаването на определена сума Жалбоподателят - С. Ц. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е неправилно и моли да бъде отменено. Ответникът – С. Х. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първонстанционното решение, е отхвърлил предявеният от С. К. срещу С. Х. иск с правно основание чл. 289 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 14 500 лв., представляваща причинените на ищеца вреди – извършен с платежно нареждане № 049/200002 от 02.06.2017 г. на "Обединена Българска Банка" АД банков превод за покупка на недвижим имот с адрес: [населено място], като вредите са настъпили вследствие на отказ от страна на ответницата от възложената й от ищеца поръчка, без да има достатъчно основание за това и без да съобщи на доверителя, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 27.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. По отношение на решението в тази му част не е допуснато касационно обжалване и същото е влязло в сила в тази му част. Със същото решение е отхвърлен и иск предявен на основание чл. 422, във вр, с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата 10500 лв. – главница, представляваща дадена в заем сума по силата на неформален договор за заем, за която сума ответницата е издала на ищеца разписка от 02.08.2016 г. и запис на заповед от същата дата, ведно със законната лихва върху главното задължение от 10.05.2019 г., както и сумата 1 881, 25 лв., представляваща мораторна лихва върху главното задължение по договора за заем за периода от 02.08.2017 г. до 08.05.2019 г., като за последните две суми е издадена Заповед № 1202 от 31.05.2019 г. по ч. гр. дело № 1724/2019 г. на Районен съд – Враца. Констатирано е, че Районен съд – Враца е бил сезиран със заявление на С. Ц. да бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против С. Х., за следните парични вземания: 10500, 00 лв. – главница; 1 881, 25 лв. – лихва за периода от 02.08.2017 г. до 08.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на задължението, в т. 9 на заявлението е посочено, че паричното вземане произтича от облигационни отношения /заем за покупка на жилище в [населено място], материализиран в Запис на заповед от 02.08.2016 г. Установено е, че въз основа на заявлението е образувано ч. гр. д. № 1724/2019 г. по описа на Районен съд – Враца и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1202/31.05.2019 г., с която заявлението е уважено изцяло, като С. Х. е подала възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК заявителят е предявил иск пред Районен съд – Враца, предмет на разглеждане в настоящето производство. Установено е от представен по делото запис на заповед от 02.08.2016 г., че ответницата се задължила да плати на ищеца или на негова заповед сумата 10 500 лв. на падеж – 2.08.2017 г., а с приетата като доказателство разписка от 2.08.2016 г. същата е посочила, че е получила сумата от 10 500 лв. от ищеца, представляваща "кеш за покупка на жилище [населено място]. " От преводно нареждане № 049/200002/02.06.2017 г. е установено, че ищецът е превел по банковата сметка на М. Г. сумата 14 500 лв. с основание "покупка имот [населено място], а с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от... г. №..., т. I, рег. №.., дело №... г. на нотариус И. Л., с рег. №... в Нотариалната камара, М. Г. е продала на ответницата С. Х. недвижим имот № 500.890, за който е образуван УПИ II в квартал 44 по регулационен план на [населено място], с площ: 590,00 кв. м., ведно с построените в него сграда №... – едноетажна, масивна сграда, с площ: 78,00 кв. м и всички други за сумата от 4 800 лв., за която в нотариалния акт е отразено, че е получена от продавача напълно, в брой. Установено е от свидетелските показания, приети по делото, че в периода от 2016 г. до лятото на 2018 г. отношенията между ищеца С. К. и ответницата С. К. са били като между колеги, след което отношенията им за известно време са били близки като между мъж и жена, а още по-късно те се разделили. Докато отношенията им били близки ищецът пътувал до [населено място], където работел, а ответницата идвала при него, като страните живеели заедно, като по-късно ищецът и ответницата си купили къща, за да живеят заедно в нея, като страните имали намерение да купят къща в [населено място], но това намерение не се осъществило, а ответницата имала в селото магазин, който по-късно затворил. При тези данни въззивинят съд е счел, че ищецът не е изпълнил процесуалното си задължение /доказателствената тежест/ за установяване чрез пълно и главно доказване на наличието на валидно възниквана облигационна връзка между страните по силата на сключен договор за поръчка, поради което в обективната действителност не е възникнал първият юридически факт, обуславящ отговорността по чл. 289 ЗЗД. След като не е установено наличието на валидно облигационно отношение по договор за поръчка между страните, искът по чл. 289 ЗЗД се явява неоснователен. Съдът е изложил съображения за това, че за установяване на възникването на валиден договор за заем в конкретния случай следва да бъде доказано предоставянето на процесната сума от ищеца в собственост на ответницата в изпълнение на сключен между тях договор за заем. Съдът, като се е позовал и на практика на ВКС, е приел, че редовният от външна страна запис на заповед не може да изпълни и ролята на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД, удостоверяваща предаване на отразената в текста му парична сума, тъй като по дефиниция от чл. 535, т. 2 ТЗ той материализира само безусловното обещание на издателя за плащане, не и негово удостоверително изявление, че е получил пари от поемателя. /в този смисъл решение № 88 от 27.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 374/2012 г., II т. о., ТК/. Прието е, че представеният запис на заповед не доказва предаването на процесната сума от ищеца на ответницата по заемно правоотношение, нито обективира изявление, че лицето, което го е подписало, е получило посочените в него суми като заем, предвид което възражението във въззивната жалба в тази насока е неоснователно. По отношение на приетата като доказателство разписка от 2.08.2016 г. според съдържанието на която ответницата е удостоверила с подписа си, че е получила сумата от 10 500 лв. от ищеца, представляваща "кеш за покупка на жилище [населено място]", съдът е приел, че не може да бъде установено по несъмнен начин, че с обективираното в нея едностранно изявление на ответницата последната е удостоверила, че поема задължение по договор за паричен заем. Съдът е приел, че пораждането на твърдяното парично задължение може да бъде предмет на различни договори /реални или консенсуални/, като проявните форми на правоотношенията, в които встъпват частноправните субекти в гражданскоправния оборот са многообразни и само въз основа на процесната разписка, не може да се установи еднозначно, че между страните в настоящата съдебно производство е постигнато съгласие за поемане на задължение по договор за паричен заем. Съдът е приел, че декларирането в разписката от ответницата, че е получила сума в размер на 10 500 лв., не представлява съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на паричната сума. С оглед неоснователността на иска за дължимост на главното вземане, съдът е приел за недължима и претенцията за лихва за забава. Допуснато е касационно обжалване по въпросите: следва ли да се приеме, че чрез записа на заповед може да се материализира правоотношение произтичащо от от договор за заем и когато длъжникът не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга необходимо ли е кредитора да доказва наличие на вземането си по каузалната сделка, както и какво е правното значение на издадена от длъжника разписка, удостоверяваща получаването на определена сума, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че решението на въззивният съств частта му, с която е отхвърлен искът предявен на основание чл. 422 ГПК, е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В същата се приема, че на нередовен запис на заповед се придава характер на разписка, когато същият не съдържа задължителните реквизити по чл. 535 ТЗ но нередовният запис на заповед не във всички случаи, независимо от пороците си, представлява разписка съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД за изпълнение на определено задължение на кредитора или като разписка, удостоверяваща сключване и изпълнение на договор за заем. При нередовност на менителничния ефект документът – запис на заповед би могъл да има доказателствено значение за съществуването на каузално отношение или на разписка за изпълнение - ако недействителността произтича от чл. 535, т. 2 ТЗ, да не се ползва с доказателствена сила за конкретно изявление на страната, посочена за издател – чл. 535, т. 7 ТЗ или да материализира единствено изявление за плащане – при наличието на друг порок на съдържанието. В случай, че записът на заповед е редовен съгласно чл. 535 ТЗ кредиторът разполага с правото да събере вземането си на основание на ценната книга. При поето задължение за плащане по менителничния ефект каузата съществува, но стои извън съдържанието на документа, като кредиторът е освободен от необходимостта да доказва основанието на вземането си, а доказателствената тежест е върху длъжника – издател, ако последният възразява, че е поел задължение без основание. Възможно е наред с абстрактната сделка да съществува и каузално отношение между издателя и поемателя по записа на заповед, като претенцията на кредитора, произтичаща от каузалната сделка, изисква доказване на основанието и на връзката между менителничния ефект и паралелно съществуващото облигационно задължение. Основанието на вземането не би могло да се изведе от ценната книга и последната, като редовен менителничен документ, не се конвертира в разписка за изпълнение. Доказването на каузално отношение по договор за заем за потребление над 1000 лв. също попада в ограничението по чл. 164 ГПК. Ограничението за свидетелските показания би могло да отпадне, само в случай на "непълен обратен документ" за съществуване на договор за заем, при което основанието, на което е предоставена сумата, е установено в писмен акт. Поради реалния характер на договора за заем за потребление предоставената сума представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на паричната сума със задължение за връщането й от заемателя, е доказване и на договора, а не само на изпълнението на задължението на заемодателя по чл. 240 ЗЗД. Разписката се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 33Д. Предвид на реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Доказването на основанието за поетото обещание за плащане или за предоставяне на сумата на издателя може да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характер на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД. В т. 17 от ТД № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. С оглед установеното противоречие на решението в частта му, с която е отхвърлен иск предявен на основание чл. 422 ГПК, с практиката на ВКС, настоящият състав намира, че същото следва да се отмени в тази му част и спора да се реши по същество. Въззивният съд, като е приел, че между страните по спора не съществува заемно правоотношение, по същество е отказал да придаде на документа – запис на заповед характер на разписка, удостоверяваща получаването на определена парична сума, но не е съобразил даденото в практиката тълкуване за това, че в някои случай на издаден запис на заповед във връзка със съществуващо каузално отношение между страните последният може, наред с други събрани по делото доказателства, да доказва съществуването на правоотношение произтичащо от от договор за заем. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, В случая от съдържанието на приетата като доказателство по делото разписка от 2.08.2016 г. и запис на заповед от същата дата, както и от показанията на разпитаните свидетели, се установява, че С. К. е предоставил на С. К. сумата 10 500 лева. С оглед установените факти по делото настоящият състав на ВКС приема, че между страните са възникнали облигационни отношения по договор за заем за потребление. Заемателката не е изпълнила задължението да върне заетата сума след покана, поради което предявеният иск по чл. 422 ГПК е основателен и следва да се уважи, като се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи сумата 10 500 лева. Основателен е и искът с правно основание чл. 86 ЗЗД за дължимост на обезщетение за забава в размер на 1881, 25 лева за периода от 02.08.2017-08.05.2019 г., както и законната лихва от 10.05.2019 г., за които / освен за главницата от 10 500 лева/ е издадена Заповед за изпълнение № 1202/31.05.2019 г. по ч. гр. д. № 1724/2019 г. на РС Враца. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 80 ГПК ответницата следва да заплати на жалбоподателят-ищец в производството сумата 3 648, 26 лева разноски по делото за всички инстанции. Предвид изложените съображения, съдът