Решение № 14179 от 25.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 3814/2009 г.

Решение № 14179 от 25.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 3814/2009 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Варна, при ЦУ на НАП срещу решение № 79 от 23.01.2009 г., постановено по адм. дело № 1394 от 2008 г. по описа на Административния съд - гр. Варна, в частта, с която е отменен ревизионен акт № 250800015 от 31.03.2008 г. на ТД на НАП - гр. Търговище, потвърден с решение № 245-А от 22.05.2008 г. на директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Варна, при ЦУ на НАП, относно определената лихва за забава в размер на 3 737,44 лв., както и в частта на присъдения размер на разноски в размер на 2800 лева. В жалбата се излагат доводи за неправилност на съдебното решение като постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът поддържа, че данъкът е бил изискуем за данъчния период м. 03.2007 г. за едната фактура и за м. 04.2007 г. за втората фактура, а не за данъчния период м. 11.2007 г., както е сторило лицето, поради което счита, че за този период е дължима лихва за неначисления в срок ДДС. В частта относно разноските счита, че незаконосъобразността на обжалвания РА е свързана с последващата законодателна промяна, поради което счита, че няма неоснователно предизвикан правен спор и разноски не се дължат. Моли да бъде отменено решението и в тази част. Ответникът по жалбата - ЕТ "Рабак-Юлиян Петров", чрез пълномощника си - адв. Игнатов, в писмен отговор по жалбата излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита решението за правилно, което следва да се остави в сила. Върховният административен съд - първо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК, а по същество за неоснователна. Предмет на обжалване пред АС е бил ревизионен акт № 250800015 от 31.03.2008 г. на ТД на НАП - гр. Търговище, потвърден с решение № 245-А от 22.05.2008 г. на директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Варна, при ЦУ на НАП. С него са били определени публични задължения по ЗДДС за данъчните периоди м. 03.2007 г. и 04.2007 г. - ДДС за внасяне в общ размер 40 290,77 лв. и лихва 5520, 72 лв. към 31.03.2008 г., и са извършени корекции в подадените СД за същите данъчни периоди. С решението на АС е отменен изцяло обжалваният РА, включително в частта на определената лихва, и е признато право на приспадане на данъчен кредит на ЕТ "Рабак-Юлиян Петров" по процесните фактури. Предмет на обжалване в настоящото производство е решението само в частта му досежно определената лихва в размер на 3737, 44 лв., както и досежно размера на присъдените на ЕТ "Рабак-Юлиян Петров" разноски. За да отмени РА в частта на отказано право на данъчен кредит, съдът е приел, че при безспорно установените факти на осъществени вътреобщностни доставки на МПС "Волво" (влекач) и полуремарке за "Волво", за които са издадени предвидените в ЗДДС документи, но след изтичането на предвидените в ал. 1 на чл. 72 от ЗДДС срокове, следва да намери приложно поле разпоредбата на ал. 2 на § 18 от ПЗР на ЗДДС (ДВ, бр. 106 от 2008 г., в сила от 1.01.2009 г.), която урежда с обратно действие като правомерно упражнено правото на данъчен кредит от регистрирано лице - получател по доставка или вносител, за което данъкът е станал изискуем като лице - платец по глава осма, до влизането в сила на този закон, което е начислило данък по реда на чл. 86, ал. 1 и е упражнило правото си на данъчен кредит след изтичането на срока по чл. 72, ал. 1 от ЗДДС. Съдът е посочил, че приложимостта на нормата, в сила от 01.01.2009 г., по отношение на неприключилите към датата на влизане в сила на този закон административни и съдебни производства налага извода на съда за съобразено със закона упражняване от страна на жалбоподателя ЕТ "Рабак-Юлиян Петров" право на приспадане на данъчен кредит, и е отменил РА. При влязло в сила решение в тази част се налага изводът, че не следва да бъде начислявана лихва за забава за периода от 14.04.2007 г. до 14.12.2007 г., тъй като за този период не е налице неплащане в законово определения срок на задължение. Действително, на основание чл. 63, ал. 1 във връзка с чл. 25, ал. 3, т. 1 от ЗДДС данъчното събитие при вътреобщностното придобиване възниква на датата, на която би възникнало данъчното събитие при доставка на територията на страната. Съгласно чл. 63, ал. 4 от ЗДДС данъкът става изискуем на датата на издаване на фактурата, когато тази фактура е издадена преди 15-ия ден на месеца, следващ месеца, през който е настъпило данъчното събитие. Процесните фактури са издадени на 14.03.2007 г. и на 16.04.2007 г. и данъкът за вътреобщностното придобиване е станал изискуем на тези дати, като е възникнало и задължение за начисляване на данъка. С факта обаче на отмяна на РА в частта на отказано право на данъчен кредит за м. 11.2007 г., когато ДЗЛ го е начислило като получател по ВОП и го е приспаднало, то не може да се приеме, че за данъчните периоди м. 04 и 05.2007 г. се дължи лихва за забава. Този извод се налага от вида на задължението за лихви, което е акцесорно и винаги е свързано с изискуемо вземане за главница, върху която се дължи. На следващо място, съгласно чл. 175, ал. 1 от ДОПК за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в съответния закон, т. е. за да е дължима лихва, е необходимо установено вземане. С факта на признаване на правото на данъчен кредит за ДЗЛ за м. 11.2007 г. се налага изводът, че данъкът не е дължим, за да се начислява върху него лихва за забава, поради което е неоснователен доводът в жалбата, че анализът на § 18 от ПЗР на ЗИД ЗДДС въвежда облекчен режим на упражняване на правото на данъчен кредит чрез удължаване на законоустановения срок за това, но не касае дължимостта на лихва за неначисляване в срок на ДДС. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд по подобни казуси. Неоснователно е и искането в жалбата за коригиране размера на разноските, присъдени на жалбоподателя в първоинстанционното производство. Разпоредбата на чл. 161, ал. 2 от ДОПК визира, че при прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Действително, към момента на подаване на жалбата пред първоинстанционния съд не е била в сила разпоредбата на § 18 от ПЗР на ЗИДЗДДС, която разпоредба основно е послужила като основание за отмяна на РА, но това не означава, че на страната не следва да се присъждат разноски, след като обжалваният акт е бил отменен, още повече, че с цитираната разпоредба законът ни се привежда в съответствие с тълкуването на чл. 18, § 1, б. "г" и чл. 22 от Шеста директива 77/388, изменена с директива 2000/17/ЕС, и съответстващите им норми на директива 2006/112 относно Общата система на ДДС. С оглед изложеното обжалваното решение в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд - I отделение,