Решение № 99 от 15.05.2017 г. на ВКС по н. д. № 377/2017 г.

Решение № 99 от 15.05.2017 г. на ВКС по н. д. № 377/2017 г., III н. о., НК, докладчик съдията Невена Грозева Касационното производство е образувано по жалба на подс. Е. М. Р. срещу решение № 5 от 28.02.2017 г. на Военно Апелативен съд по в. н. о. х. д. № 94/17 г. В жалба на подс. Р. е релевирано касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият твърди, че в хода на целия наказателен процес е било нарушено правото му на защита. Преди първото съдебно заседание пред Военен съд - Сливен е направил искане делото да се отложи за друга дата, тъй като желае да бъде защитаван от адвокат, но въпреки това не е успял да си упълномощи. Съдът е отхвърлил искането и е решил делото още в същото заседание. На следващо място касаторът излага съображение за това, че обвинителният акт не отговарял на изискванията на чл. 246, ал. 2 НПК, тъй като в него не са посочени следните обстоятелства- периода на получаване на сумите, кое длъжностно лице е въведено в заблуждение, както и кога са присвоени средствата - преди или след подаване на инкриминираните документи. На последно място се сочи, че решението на въззивния съд било постановено в нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като в него отсъствали отговори на направените от подсъдимия възражения, не били обсъждани противоречията в доказателствата, не бил даден отговор на това кой е поставил заверката "вярно с оригинала" в документите. В съдебното заседание пред ВКС подс. Р. не се явява. Не се явява и негов защитник. Представителят на ВКП изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Доводите на подсъдимия за нарушение на процесуалните правила намира за лишени от основание, поради което предлага решението да бъде оставено в сила. ВКС след като взе предвид доводите на страните и след като провери атакувания въззивен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК намери следното: Жалбата на подс. Р. е основателна. С присъда № 19 от 24.11.2016 г. по н. о. х. д. № 102/16 г. Сливенският военен съд е признал подсъдимия- главен старшина Е. М. Р. за виновен в това, че в периода от месец ноември 2012 г. до месец март 2016 г. включително, във военно формирование 54 960 - /населено място/, при условията на продължавано престъпление, чрез използването на документи с невярно съдържание: 7 броя заявления -декларации за картотекиране до жилищната комисия на в. ф. 54 960 -/населено място/ - приложение № 1 към чл. 7, ал. 2 от наредба № Н-22/16.07.2010 г. от 12.11.2012 г., 8.02.2013 г., 4.11.2013 г., 30.08.2014 г., 19.11.2014 г., 17.06.2015 г. и от 8.03.2016 г., в които декларирал неверни обстоятелства, че живее в жилище на свободен наем в /населено място/, [жк][жилищен адрес], /ап./; 6 броя заявления - декларации за картотекиране до жилищната комисия в. ф. 54 960 -/населено място/ - приложение № 2 към чл. 7, ал. 3 от Наредба № Н-22/16.07.2010 г., в които декларирал неверни обстоятелства, че живее в жилище на свободен наем в /населено място/, [жк], [жилищен адрес], /ап./; 40 броя заявления- декларации до командира на в. ф. 54 960 - /населено място/ за изплащане на компенсационни суми - приложение № 8 към чл. 37, ал. 1, т. 1 от Наредба № Н-22/16.07.2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми на военнослужащите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне, в които декларирал невярно обстоятелство, че живее в жилище в [населено място] ж. к. "име", [жилищен адрес], собственост на Д. К. и чрез използване на неистински документи - копия от договори за наем на посоченото по- горе жилище за 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г., представени пред жилищната комисия, на които бил придаден вид, че представляват писмено изявление на лицето вписано като наемодател -Д. К., като подписът под "наемодател" не бил положен от това лице, получил без правно основание чуждо движимо имущество - месечни компенсационни суми в размер на 4 060 лв., собственост на Министерството на Отбраната, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 212, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от три години. Военният съд- Сливен е осъдил подс. Р. да заплати направените по делото разноски в размер на 64,96 лв. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства. По жалба на подс. Р. във Военно Апелативния съд е образувано в. н. о. х. д. № 94/2016 г. С решение № 5 от 28.02.2017 г. присъдата на Сливенския Военен съд е потвърдена. Настоящият касационен състав намери, че наведения от касатора довод за нарушение на правото на защита, с който е заявено касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК е основателен. Първоинстанционният и въззивният съд са допуснали съществено процесуално нарушение, тъй като са ограничили процесуалните права на подсъдимия, в частност правото на адвокатска защита, прокламирани в чл. 6 ЕКЗПЧ, чл. 122, ал. 1 от Конституцията на РБ и в нормите на чл. 15 от НПК и чл. 55 от НПК. В съдебната практика не е спорно, че правото на подсъдимия да упълномощи защитник, респ. да му бъда назначен служебен такъв, е елемент от "правото на справедлив процес" по см. чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧ. Съдът и органите на ДП са длъжни да обезпечат упражняването му в хода на целия наказателен процес, при предвидените за това хипотези по чл. 94 от НПК и изрично заявеното желание от страна на подсъдимия. Неоснователно при това положение, съдилищата по фактите са приели, че се касае до злоупотреба с права от страна на подсъдимия. Настоящият процес разкрива допуснато от съдилищата съществено процесуално нарушение, изразило се в ограничаване на правото на защита на подсъдимия, съгласно чл. 15, ал. 2 от НПК. Посоченото дава основание на касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК като отмени атакувания съдебен акт и присъдата на сливенския военен съд и да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция. Проследявайки хронологията на процесуалните действия от досъдебното производство до постановяването на въззивния акт, ВКС констатира следното: Подс. Р. е бил привлечен към наказателна отговорност на 28.09.2016 г. На 28.10.2016 г. е внесен обвинителен акт и във военния съд в Сливен е образувано н. о. х. д. № 102/16 г. срещу подс. Р. за престъпление по чл. 212, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Съдията -докладчик е насрочил разглеждането му в открито съдебно заседание на 24.11.2016 г. На 31.10.2016 г. подс. Р. е получил призовка заедно с обвинителния акт, като заедно с разпореждането в разписка е посочено, че има право на защитник. На 10.11.2016 г. подс. Р. е входирал молба за получаване на незаверени преписи от "всички материали от ДП", с оглед възможността да упълномощи защитник по свой избор. Молбата е резолирана, с отказ на съдията- докладчик за предоставяне на незаверени преписи. С нова молба от 21.11.2016 г., два дни преди насроченото съдебно заседание, подс. Р. е помолил съда да не дава ход на делото на 24.11.2016 г., тъй като не е успял да организира защитата си и не е получил преписи от материалите по делото. В съдебното заседание на 24.11.2016 г. подсъдимият е подновил молбата си за отлагане на делото, тъй като е посочил, че не е в състояние да си "намери адвокат, защото никой не искал да го защитава, без да е запознат с материалите". Сливенският военен съд е счел искането за неоснователно и в същото съдебно заседание е разпитал свидетелите, посочени от обвинението, дал е ход на съдебните прения, след което е постановил присъдата си, с която е признал подсъдимият за виновен по предявеното му обвинение. Пред въззивната инстанция подсъдимият се е явил без защитник като е поддържал искането си за отмяна на присъдата и за връщане на делото на друг състав, алтернативно е молил за оправдаване. Въззивната съдебна инстанция е приела, че контролирания от нея съд не е допуснал процесуални нарушения при разглеждането на делото, без упълномощен защитник от подсъдимия. Според съда, искането му за отлагане на делото било злоупотреба с права, тъй като с изрична декларация на досъдебното производство, той се бил отказал от използването на адвокат. Посочено е също така, че интересите на правосъдието не са налагали назначаването на служебен защитник, тъй като подсъдимият не бил с ограничени финансови възможности, които да са му пречили да си ангажира сам адвокат. Изтъкнато е още от съда, че въззивната жалба "явно" е била "написана" от упълномощен от подсъдимия адвокат, или "самият подсъдим имал завидни юридически познания". Съображенията, с които първата и въззивната инстанция са приели, че се касае за злоупотреба с правото на защита, са несподеляеми от настоящия касационен състав, поради следното: На първо място, следва да се посочи, че изводът на въззивния съд, че подсъдимият сам се е отказал от защитник, с нарочна декларация, не е коректен. Точно обратното, в приложената на досъдебното производство / л. 115, т. 2/, декларация от 28.09.2016 г., подс. Р. изрично е посочил, че желае да ползва адвокатска защита, по свой избор и за негова сметка. Въпреки това, още същия ден е бил привлечен като обвиняем /т. 1 л. 46- л. 47/, като в протокола за разпит е отразено, че в момента не е желае адвокат, но такъв ще ангажира в по- късен момент. На следващо място, следва да се посочи, че от това, че на досъдебното производство, подсъдимият не е ползвал адвокат, не освобождава съда от задължението да му осигури защита в пълен обем, тъй като съдебната фаза, съгласно чл. 7, ал. 1 от НПК е централна и именно тогава в най-пълна степен се разгръща състезателността като принцип в наказателния процес. Именно тогава, съдът следва да предостави гаранции за равнопоставеност на страните в процеса, като даде възможност на подсъдимия да си упълномощи защитник по свой избор. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на правата на подсъдимия. Това нарушение е допуснато още от първоинстанционния съд, където следва да бъде отстранено, чрез връщане на делото за ново разглеждане с участието на упълномощен /служебен/ защитник. По отношение на останалите доводи в жалбата, ВКС прецени следното: Внесеният обвинителен акт отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, тъй като в него в достатъчно ясна степен са очертани фактическите и правни рамки на обвинението. Вярно е, че не е посочено кое е длъжностното лице, което е било въведено в заблуждение за да бъдат преведени сумите, но този факт не е елемент от състава на престъплението по чл. 212, ал. 1 от НК, поради което отсъствието му в обвинителния акт не представлява процесуален порок, накърняващ правото на защита. В процесуалния документ е уточнен инкриминирания период, вида, броя и характера на използваните документи, размера на присвоените средства и липсата на правно основания за тяхното получаване. При това положение не може да не се приеме, че обвинителния акт е годен да постави началото на съдебното производство. По отношение качеството на въззивния съдебен акт, който не отговаря на стандартите на чл. 339, ал. 2 от НПК, ВКС прецени че наведените от касатора доводи в тази насока следва да бъдат споделени като основателни. Тъй като, обаче посоченото не е решаващо за крайния извод на касационната инстанция и за упражняване на правомощията и по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, то не следва да бъде предмет на обсъждането и. Основното, върху което следва да бъде поставен акцент при новото разглеждане на делото е да бъде поправено допуснатото нарушение на чл. 15, ал. 2 от НПК, като съдът следва да обезпечи упражняването на процесуалните права на подс. Р., с участието на негов защитник. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК ВКС -Трето наказателно отделение