Решение № 4884 от 17.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14098/2017 г.

Решение № 4884 от 17.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14098/2017 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Ф. С. от [населено място], чрез адв. А. като процесуален представител, срещу решение № 1767 от 23.10.2017 г., постановено по адм. дело № 2114/2017 г. по описа на Административен съд – Пловдив. В касационната жалба се излагат доводи за неговата неправилност противоречието му материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира се отмяната му и присъждане на направените за двете инстанции разноски. Ответникът – кметът на район "Централен" при община Пловдив чрез пълномощника си юрк. С., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. Ф. С. против заповед № РД-17-678 от 03.07.2017 г. на кмета на район "Централен" при община Пловдив, с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) е наредено да бъде премахнат извършения от него незаконен строеж: "надстройка на втори етаж над сграда" в имот пл. № [номер], включен в УПИ [номер], кв. [номер] по плана на Първа градска част, [населено място], без одобрени проекти и без разрешение за строеж. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, при спазване на предвидената в чл. 225а, ал. 2 ЗУТ процедура и в съответствие с приложимия материален закон. Обосновал е извод, че процесният строеж е незаконен като извършен без одобрен инвестиционен проект и разрешение за строеж. Приел е, че не са налице предпоставките за търпимост на строежа по § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ, бр. 0 от 2019 г., в сила от 17.04.2018 г., тъй като не е установено да е извършен до 31.03.2001 г. Обжалваното решение е правилно. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Относимите за спора факти и обстоятелства са правилно установени. Въз основа на тях са направени законосъобразни и обосновани правни изводи. В съответствие с доказателствата по делото е заключението, че процесната надстройка е собственост на жалбоподателя и представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, пета категория с оглед описанието и характеристиките му, съдържащи се в констативния акт и в мотивите на заповедта. Строежът е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, тъй като за него няма одобрен инвестиционен проект и не е издадено разрешение за строеж. Правилно съдът е приел, че не са допуснати съществени нарушения на предвидената в ЗУТ процедура. Административното производство е започнало със съставянето на констативен акт по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ. Той е връчен надлежно на жалбоподателя, който е подал възражение срещу констатациите в него. Възраженията за нарушения във формата на оспорения административен акт поради непълно описание на разпоредения за премахване строеж са обсъдени в обжалваното решение и правилно са приети за неоснователни. Предмет на заповедта е надстроеният втори етаж над съществуващата жилищна сграда, описан с конкретни параметри по начин, който не би довел до засягане на законно построения първи етаж. Неизлагането на мотиви от административния орган относно посоченото в заповедта основание по чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ не обуславя извод за нейната незаконосъобразност. Безспорно по делото е установена втората, приета от органа хипотеза на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, а именно изпълнението на строежа без строителни книжа, което е самостоятелно основание за премахването му като незаконен. Законосъобразно и обосновано съдът е приел, че не са налице условията за търпимост по § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ. Съгласно цитираната разпоредба строежи, изградени до 31.03.2001 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване или забрана за ползване. Те могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка след представяне на удостоверение от органите, които са овластени да одобряват съответните инвестиционни проекти, че строежите са търпими. Жалбоподателят не навежда доводи и не доказва строежът да е изпълнен преди 31.03.2001 г. Указания относно доказателствената тежест за установяване на твърдените от него факти и обстоятелства с всички допустими доказателствени средства са дадени с определение на съда от 22.08.2017 г. Същото му е съобщено с връчване на призовката за насрочване на делото в открито съдебно заседание. Доводите в касационната жалба, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК са неоснователни. Искания за събиране на доказателства с цел оборване констатацията на административния орган за неприложимост на хипотезата на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ не са направени в съдебното производство. Ето защо, възраженията на жалбоподателя, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и се е произнесъл при неизяснена фактическа обстановка, са неоснователни. Заключението за липса на предпоставките за търпимост е основано на събраните по делото доказателства, които не установяват изпълнение на строителството в периода, регламентиран в законовата норма. Възражението в касационната жалба относно предвижданията за застрояване по действащия ПУП подлежат на обсъждане в случай, че строежът е изграден до 31.03.2001 г., каквито доводи не са наведени от жалбоподателя. Предвид изложеното и при извършената по реда на чл. 218, ал. 2 АПК проверка настоящият състав приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените касационни основания за отмяната му по чл. 209, т. 3 АПК, поради което същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касационният жалбопадател дължи на община Пловдив направените разноски за тази инстанция в размер на 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение