Решение № 152 от 26.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 84/2010 г.

Решение № 152 от 26.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 84/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимата Д. Й. Г. против осъдителната присъда от 11.11.2009 г., постановена по ВНОХД № 3251/09 г. от Софийски градски съд.

В жалбата се твърди, че присъдата е неправилна, поради нарушение на закона, с отправено искане за отмяна на въззивната присъда и потвърждаване на първоинстанционната оправдателна присъда.

В съдебното заседание жалбата се поддържа от подсъдимата Д. Й. Г. и от процесуален представител.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

I. С обжалваната нова въззивна присъда по протест на прокурора и на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК е отменена първоинстанционната присъда от 07.04.2009 г., постановена по НОХД № 2829/05 г. от Софийски районен съд, с която подсъдимата Г. е била призната за невинна и оправдана по обвинението по чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, както и в частта, с която двамата подсъдими са признати за невинни по обвинението да са извършили престъплението в съучастие и вместо нея е постановено:

• подсъдимата Д. Й. Г. е призната за виновна в това, че на 25.07.2004 г. в съучастие, като помагач с А. Н. Ж., чрез отстраняване на спънки умишлено е улеснила извършването на престъплението от подсъдимия А, който е отнел чужда движима вещ - мобилен телефон на стойност 228 лева от владението на Д. Г. З., без нейното съгласие и с намерение противозаконно да я присвои - престъпление по чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 4 от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 55 от НК, а именно глоба в размер на 200 лева. Призната е за невинна по обвинението да е участвала в престъплението като съизвършител по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК, както и да е отнела СИМ - карта на стойност 12 лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдана. Извършена е корекция по отношение на подсъдимия Ж, свързано с точната квалификация относно съучастието на Г. В останалата част присъдата е потвърдена.

II. Касационната жалба е неоснователна.

Преди всичко следва да се отбележи, че отправеното искане: да се потвърди оправдателната присъда, издадена от първата инстанция, не държи сметка за предмета на касационен контрол, респективно за правомощията на касационната инстанция, визирани в закона.

Лаконичното изложение на самата жалба не разкрива и съдържанието на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Доводите, представени с нея могат да се основат на второто от касационните основания, но и те са неоснователни. Твърди се в жалбата, че в хода на първоинстанционното производство са събрани достатъчно доказателства, които "оневиняват подсъдимата", а във въззивната инстанция не са събрани нови такива, които да обосноват извод, че Г. е съпричастна към престъпното посегателство.

Въззивната инстанция е упражнила правомощията, предвидени в чл. 316 от НПК, да установява нови фактически положения. Процесуалният закон не изисква упражняването на това правомощие да е свързано със задължително провеждане на допълнително съдебно следствие, в рамките на което поначало се събират нови доказателства. Установените от въззивния съд нови фактически положения могат да се основат и само на доказателствените материали, събрани при разглеждането пред първата инстанция и да обусловят противоположен извод за виновността на обвиненото лице.

Въззивният съд, след като е извършил самостоятелна проверка и анализ на доказателствените източници, е изградил правилно логична конструкция, която в конкретния случай е подкрепила тезата на обвинението. Касационната проверка не констатира при тази дейност да е допуснато едностранчивост и/или превратност при оценката, какъвто упрек, макар и не ясно заявен, може да се изведе от съдържанието на жалбата. За да приеме, че подсъдимата Г. е участвала в инкриминираното деяние, като помагач, въззивният съд е обсъдил в детайли доказателствената информация, изводима от показанията на свидетелите З, съпоставена с установените данни за месторазположението на лицата в помещението, неговия размер, местонахождението на отнетата вещ, както и поведението на Г., изразило се в словесен контакт, ангажиращ вниманието на посочените свидетели.

Версията, че подсъдимата Г. не е знаела предварително точните намерения на подсъдимия Ж, съвсем не изключва последващото й поведение да бъде квалифицирано като помагачество. Вярна е констатацията на въззивния съд, че дейността на помагача може да предшества или съпътства самото изпълнително деяние. Отстраняването на спънки, осъществено чрез отвличане вниманието на З., за да не наблюдава последната, както действията на подсъдимия Ж, възприети вече от подсъдимата Г., така и самата вещ, изпълва съдържанието на улесняване на престъплението, изрично посочено и в чл. 20, ал. 4 от НК.

Обобщено, съдът не е допуснал нарушения на процесуалните изисквания при формиране на вътрешното си убеждение, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,