Решение № 6676 от 19.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14518/2013 г.
ВАСVII отделение19.05.2014 г.докладчик т Таня Вачева
Диспозитив
ОТМЕНЯ решение № 540 от 13.09.2013 г., постановено по адм. дело № 477/2013 г. по описа на Административен съд - Монтана и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане съобразно дадените по-горе указания по тълкуването и прилагането на закона. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 6676 от 19.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14518/2013 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на началника на отдел "Местни приходи" при община Монтана, чрез пълномощника му адв. Александров, против решение № 540 от 13.09.2013 г., постановено по адм. дело № 477/2013 г. по описа на Административен съд Монтана. Касационният жалбоподател излага съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Според него съдът неправилно е направил извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт, тъй като дружеството-жалбоподател в първоинстанционното производство е подало декларация по чл. 19а, ал. 4 и 5 от Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на гр. Монтана (Наредбата), но без да представи копие на платежен документ за платеното количество, поради което законосъобразно ТБО е определена пропорционално върху данъчната оценка по чл. 20 и чл. 21 от ЗМДТ. Сочи, че по делото са представени доказателства за реалност на предоставените услуги на територията на община Монтана. Административният съд в нарушение разпоредбите на процесуалния закон е извършил косвен съдебен контрол относно законосъобразността на конкретни разпоредби на Наредбата, което било недопустимо в рамките на образуваното пред него съдебноадминистративно производство. Иска отмяна на решението с пререшаване на спора по същество, при което се отхвърли жалбата на дружеството срещу процесния административен акт. Ответникът - "Огоста М" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Монтана, чрез Михаил Петков, оспорва касационната жалба като неоснователна и иска първоинстанционното решение като правилно да се остави в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема следните правни съображения: Административният съд Монтана е отменил по жалба на "Огоста М" ЕООД акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 130 от 29.04.2013 г. на орган по приходите при община Монтана, потвърден с решение № 10 от 16.07.2013 г. на началник отдел "Местни приходи" при община Монтана и е изпратил преписката на органа по приходите, който да се съобрази с дадените в решението указания по тълкуването и прилагането на закона. За да постанови този резултат, съдът е приел за установено от фактическа страна, че видно от представената декларация вх. № М 0000278 от 07.08.2003 г. дружество е собственик на недвижим имот - сграда на 7 етажа с търговско предназначение, намираща се в гр. Монтана, бул. "Трети март" № 74. Приел е за безспорно между страните, че процесният имот попада в границите на районите, определени със заповед № 2406 от 29.10.2012 г. на кмета на община Монтана, в които се предоставят услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, обезвреждане на битовите отпадъци в регионално депо за отпадъци и поддържане чистотата на териториите на обществено ползване, като конкретният размер за всяка от услугите е определен с решение № 414 по протокол № 15 от 18.12.2012 г. на Общински съвет Монтана. Страните не спорят, че дружеството-жалбоподател е подало декларация по чл. 19а от Наредбата, с която е декларирало, че ТБО за 2013 г. ще се определя в зависимост от количеството изхвърлени отпадъци и ще използват съдове за битови отпадъци от 0.100 - 0.150 куб. м, с извозване веднъж седмично, но без да приложи копие от документ за платена такса смет. При тази фактическа установеност първоинстанционният съд е направил извод, че оспореният акт е издаден от компетентен орган и в предписаната форма, но в нарушение на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и целта му. Изложил е съображения, че органът по приходите е изчислил размера на таксата за услугата по сметосъбиране и сметоизвозване не съобразно подадената от жалбоподателя декларация по чл. 19а от Наредбата, а при обем на контейнер тип "бобър" с вместимост 1.1 куб. м при честота на извозване три пъти седмично, а не както е съгласно заповедта на кмета на общината - веднъж седмично. Анализирал е разпоредбата на чл. 19а, ал. 1 от Наредбата, като е приел за неоснователно становището на началника на отдел "Местни приходи" при община Монтана, че размерът на ТБО следва да се определи по общия ред върху данъчната оценка, поради липса на платежно нареждане за платена такса. Обосновал е извод, че с разпоредбата на чл. 19а, ал. 5 от Наредбата е недопустимо да се допълва закон. По тези съображения е отменил изцяло оспорения акт и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне. Неоснователно е наведеното в касационната жалба възражение, че е налице основание за определяне на ТБО пропорционално върху данъчната основа на имотите. Като се има предвид обстоятелството, че дружеството-ответник по касационната жалба е подало декларация по чл. 19а от Наредбата в срок (на 22.10.2012 г.) и е декларирало ползването на собствени съдове с обем 0.100 - 0.150 куб. м, като е посочено извозване 1 (един) път седмично, правилен е изводът на административния съд, че изчисляването на ТБО незаконосъобразно е извършено пропорционално на данъчната оценка по чл. 20 и чл. 21 от ЗМДТ. Със Закона за местните данъци и такси са установени два способа за определяне на ТБО - чрез измерване на количеството или чрез заплащане на брой ползвател или пропорционално на основа, определена от общинския съвет. Към определяне на таксата пропорционално на основа, определена от общинския съвет, се преминава само тогава, когато не е налице възможност да се определи количеството на битовите отпадъци. В правомощията на съответния общински съвет е на местно ниво, чрез приемане на подзаконови нормативни актове, да детайлизира реда в хипотезата на определяне на таксата според количеството, така както е направено с разпоредбата на чл. 19а, ал. 1 - 3 от Наредбата (посочен е срок за подаване на декларацията, съдържанието на последната - вид и брой на съдовете съгласно обявената от общинския съвет честота на извозване). Разпоредбата на чл. 19а, ал. 4 от Наредбата изисква с подаване на декларацията задължените лица да удостоверят обстоятелството, че ТБО е заплатена. От една страна, с декларация се въвежда ново изискване, което не е въведено с наредбата. От друга страна, самата разпоредба на чл. 19а, ал. 4 от Наредбата на общинския съвет е неточна и неясна. Местната такса за битови отпадъци не е данък, дължи се срещу услуга и с наредба по чл. 9 от ЗМДТ местният орган за самоуправление следва да предвиди начин за освобождаване от заплащането й при условията на чл. 71, т. 1 от ЗМДТ. Няма спор, че лицата, неползващи съответната услуга не дължат заплащането й. Видовете услуги, визирани в чл. 62 от ЗМДТ, имат специфики, при наличието на които законът приема, че те не са ползвани и следователно такса за тях не се дължи. Член 71 от ЗМДТ сочи, че таксата не се дължи, когато услугите сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не се предоставят и когато няма депа за обезвреждане на битови отпадъци. От една страна, законодателят недвусмислено е посочил недължимост на таксата при обективното й непредоставяне, т. е. тогава, когато общината не е създала чрез необходимата нормативна регламентация и чрез фактическо изпълнение възможност за ползване на услугите. Наличието на тези предпоставки е въпрос на доказване във всеки конкретен случай и за всяка отделна услуга. От друга страна, допуснал е таксата да не се дължи тогава, когато общината е създала необходимите нормативни и фактически условия за ползване на услугата, но лицето по чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ не я ползва през съответната година или през определен период от нея - чл. 8, ал. 5 от ЗМДТ. С наредбата по чл. 9 от ЗМДТ се определя само редът, по който задълженото лице се освобождава, съобразно чл. 71, т. 1 от ЗМДТ. Услугите по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване и обезвреждане на битови отпадъци се дължат от всички субекти по чл. 64 от ЗМДТ, разположени на територията на населеното място, които си споделят разходите за поддържането на чистотата на местата, за които отделните правни субекти не носят отговорност, но които са предназначени за общо ползване, и на разходите за обезвреждане на битовите отпадъци. Тези места и обекти са създадени за общо задоволяване на нуждите на всички лица, които населяват съответното населено място и които нужди са възникнали именно поради общото им съжителство. Именно поради това ответникът по касационната жалба е ползвател най-малкото на услугите почистване на териториите за обществено ползване и обезвреждане на битови отпадъци независимо генерира ли или не битови отпадъци на своя имот. Първоинстанционният съд обаче е приел, че оспорения акт е материално незаконосъобразен по отношение на всички дейности по чл. 66, ал. 1 от ЗМДТ и го е отменил изцяло, въпреки липсата на яснота относно фактите и отсъствие на съображения в тази насока. В производството не са събрани доказателства във връзка с предоставянето на всяка една от услугите, както и не е извършена проверка на техния размер, макар че административният орган е посочил размера на дължимите такси за всяка дейност по отделно. Неправилно е приел също, че не е ясно за кой недвижим имот е издаден оспореният акт, макар че в него органът изрично се е позовал на декларацията на дружеството, с която имотът е индивидуализиран. Предвид изложеното, съдът е следвало да събере относимите доказателства и да разгледа спора по същество, предвид изричната разпоредба на чл. 160, ал. 1 от ДОПК. Ето защо, като е отменил оспорения АУЗД и е върнал преписката на административния орган, първоинстанционният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдебният акт следва да се отмени, а делото - да се върне на първоинстанционния съд за ново произнасяне по съществото на спора. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд