Решение № 4078 от 4.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10327/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 9б и чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационната жалба на А. Чобанова, [ЕГН] със съдебен адрес: гр. София, [улица], против частта от Решение 175/23.06.2023 г. на Административен съд Русе, постановено по адм. д. 119/2023 г., с която е отхвърлена жалбата й против Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУЗД) АУЗ-1642-1/14.11.2022 г., издаден от главен инспектор в Дирекция Местни данъци и такси в Община Русе, потвърден мълчаливо от директора на Дирекция Местни данъци и такси при същата община. С доводи за неправилност на съдебното решение в оспорената му част, които следва да бъдат възприети като такива за противоречие на същото с материалния закон и съществено процесуално нарушение, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и второ АПК, жалбоподателката претендира неговата отмяна и присъждане на сторените разноски за двете съдебни производства. Възразява основно срещу извода на съда за неоснователност на оплакванията, че местният приходен орган не е съобщил размера на задълженията преди да издаде АУЗД. Доводите за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила са свързани с даване ход на делото в съдебното заседание на 16.05.2023 г. и обявяване на същото за решаване в отсъствие на страната, въпреки подадената молба за отлагане поради служебен ангажимент. Решението се обжалва и в частта му за разноските, тъй като е приложена неотносима/отменена правна уредба Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и тъй като размерът на юрисконсултското възнаграждение е прекомерен. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция Местни данъци и такси при Община Русе оспорва същата като неоснователна. Иска от съда да я отхвърли и да му присъди разноски за процесуално представителство в размер на 400 лв., посочени в списъка на разноските по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, срещу частта от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятна за нея. С постановеното по адм. д. 119/2023 г. решение Административен съд Русе е отхвърлил жалбата на адв. Чобанова против оспорения от нея АУЗД в частта му, установяваща задължение за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) за 2021 г. (погрешно посочена 2020 г.) и лихва за имот с данъчна партида 6012275495002 в общ размер 6.72 лв. (главница - 5.31 лв. и лихва 1.41 лв.), както и в частта му на установените задължения за такса битови отпадъци (ТБО) и лихви в общ размер 95.23 лв. (главница 81.20 лв. и лихви 14.03 лв.). Независимо от това, че материалният интерес по настоящото дело е в размер на 101.95 лв., чл. 160, ал. 7 ДОПК, приложим съгласно чл. 4, ал. 1 и чл. 9б ЗМДТ, определя допустимостта на касационното оспорване на решението на административния съд по реда на АПК не в зависимост от материалния интерес, посочен в касационната жалба, а в зависимост от размера на установените публични вземания с акта, по чието оспорване е постановено първоинстанционното решение. В случая този размер надвишава минимума от 750 лв. без лихвите, посочен в закона. (виж Определение 4854/15.04.2021 г. по адм. д. 3888/2021 г. на петчленен състав на Върховния административен съд). Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Правилно е приел административният съд, че оспореният пред него АУЗД е издаден от компетентен орган по чл. 4, ал. 3 и ал. 4, към които препраща и чл. 9б ЗМДТ служител на общинската администрация, определен от кмета на общината със Заповед РД-01-3040/28.09.2022 г. С. Николова главен инспектор в Дирекция Местни данъци и такси (л. 43 от административната преписка). АУЗД е потвърден от първостепенния съд в частта му на установените задължения за ТБО за 2020 г. и 2021 г. за имот с данъчна партида 6012275495005, находящ се в гр. Русе на ул. Тракция 20. ТБО в размер на 36.92 лв. за година е определена само за услугата поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване. Според чл. 62, изр. второ ЗМДТ в приложимата редакция преди изменението в ДВ, бр. 88/2017, което влиза в сила от 1 януари на втората година, следваща публикуването на резултатите от преброяването на населението и жилищния фонд в Република България през 2021 г. (2022 г.), размерът на ТБО се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползва, а според чл. 63, ал. 1 ЗМДТ преди изменението в ДВ, бр. 88/2017, за имоти, намиращи се извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци, се събира такса за ползване на депо за битови отпадъци и/или за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване. Условието да не се събира такса за услугата за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване според чл. 71, т. 2 ЗМДТ е тя да не се предоставя от общината. Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ в приложимата редакция услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване включва почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. По отношение на тази, предоставяна от общината услуга, законодателят е приел, че общото ползване предполага и обща отговорност за събиране, транспортиране и третиране на генерираните битови отпадъци по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУО. Тъй като не е обвързана от фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице според чл. 71, т. 2 ЗМДТ, за тази услуга не е налице възможност предварително да се декларира неползване. Текстовете а чл. 66, ал. 1, т. 4 и чл. 71, т. 2 ЗМДТ безспорно сочат, че таксата за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не се дължи, защото общината поддържа чистотата на собствените имоти на лицата. (виж Решение 1209/04.02.2016 г. на ВАС по адм. д. 3187/2015 г.; Решение 13438/09.12.2016 г. на ВАС по адм. д. 14384/2015 и много други). Правилно е приел съдът, че представените по делото доказателства доказват предоставянето на тази услуга и това не се оспорва от жалбоподателката. Обстоятелството, че в изпълнение на дадени задължителни предписания за почистване на имота от смесени битови и строителни отпадъци собствениците му са го почистили, не обосновава извод за недължимост на таксата. Както беше посочено по-горе, тя не се дължи за това, че общината поддържа собствените имоти на лицата, а за почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. Безспротиворечива е съдебната практика по въпроса за характера и значението на съобщенията по чл. 23 и чл. 69, ал. 2 ЗМДТ. Разпоредбите на чл. 23 и чл. 69, ал. 2 установяват задължение на общината да съобщи на задълженото лице конкретния размер на данъка и на таксата. Изпълнението на това задължение обаче не е въздигнато от законодателя в юридически факт, който е правопораждащ за тези задължения или който ги прави ликвидни и изискуеми. Задълженията за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци възникват еx lege с осъществяване на визираните в правната норма факти - наличието на определеното в закона качество на обекта и на субекта, на изискуемата правна връзка между тях и за таксата - наличието на предпоставките по чл. 62 и 63 ЗМДТ. Когато са осъществени визираните в правните норми факти, задължението за данъка и за таксата е дължимо в размерите и в сроковете, определени в закона - чл. 28, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 9 ЗМДТ. Законодателят не е обвързал възникването и изпълнението на това задължение с издаването и надлежното връчване на задълженото лице на съобщенията по чл. 23 и чл. 69, ал. 2.