Решение № 7057 от 18.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 12205/2011 г.

Решение № 7057 от 18.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 12205/2011 г., VIII о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от началника на Митнически пункт "Варна запад", чрез процесуалния му представител мл. юрк. Тодор Караславов, срещу решение № 2002 от 28.07.2011 г., постановено по адм. д. № 807/11 г. на Административен съд - Варна, първо отделение, втори състав, с което е отменено решение вх. № 9300-124/16.02.2011 г. към ЕАД № 09BG002002Н0066076/09.09.2009 г. на началника на Митнически пункт "Варна запад", с което са определени като дължими за вземане под отчет разликите до пълния размер на дължимите митни сборове и ДДС по ЕАД както следва: мито за доплащане 0,00 лв. и за ДДС за доплащане в размер на 2 844,05 лв. С решението съдът е осъдил Митнически пункт "Варна Запад" да заплати на "Девненски захарен завод" - ЕАД гр. Девня, разноски по делото в размер на 850 лв. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави се искане Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - Варна и вместо него да постанови друго такова, с което да отхвърли жалбата на "Девненски захарен завод" - ЕАД гр. Девня. Ответникът по касационната жалба - "Девненски захарен завод" - ЕАД, гр. Девня, чрез процесуалния си представител взема становище, че решението на Административен съд - Варна е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира заплащане на разноски за касационната инстанция. Подробни съображения излага в писмено становище, представено по делото. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С решението си Административен съд - Варна е отменил решение вх. № 9300- 124/16.02.2011 г. към ЕАД № 09BG002002Н0066076/09.09.2009 г. на началника на Митнически пункт "Варна запад", с което са определени като дължими за вземане под отчет разликите до пълния размер на дължимите митни сборове и ДДС по ЕАД както следва: мито за доплащане 0,00 лв. и за ДДС за доплащане в размер на 2 844,05 лв. Съдът е описал много подробно цялата фактическа обстановка, свързана с издаването на обжалвания административен акт - извършеният внос на 3 000 тона сурова тръстикова захар от страна на "Девненски захарен завод" - ЕАД по ЕАД № 09BG002002Н0066076/09.09.2009 г., представените към ЕАД документи по вноса, определянето на задължения с решение на митническия орган, както и платежните нареждания, с които те са заплатени, извършения последващ контрол по реда на чл. 84а и сл. ЗМ, съответно чл. 78, § 2 от Регламент /ЕИО/ № 2913/1992 г. с цел установяване на законосъобразността на действията на проверяваното лице при поставяне на стоките под митнически контрол, в това число съставения доклад № 9 от 03.01.2011 г. и възраженията на проверяваното лице, основанията на митническия орган за издаването на процесното решение към ЕАД № 09BG002002Н0066076/09.09.2009 г. от 16.02.2011 г. и определяне на допълнително задължение за ДДС. Съдът е описал и събраните в хода на делото доказателства, в това число и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза, след което е пристъпил към изграждане на своите правни изводи по законосъобразността на обжалвания акт. В тази насока са изложени мотиви, че същият е издаден от компетентен орган, в писмена форма, притежава съответните задължителни реквизити, и при спазване на процесуалните правила. Административният съд е очертал и предмета на спора, изразяващ се в това, дали в митническата облагаема стойност на стоките по ЕАД № 09BG002002Н0066076/09.09.2009 г. следва да се включи и сумата по фактура № 051 - 00043135/16.10.2010 г. по договор SUS 3591/18.05.2009 г., като е изложил накратко аргументите на страните в тази насока. Изложени са мотиви, че митническата стойност на стоките в решението по процесния ЕАД е определена в нарушение на материалния закон. За да изгради този свой извод съдът е посочил, че особените правила за определяне на елементите на облагане по чл. 84и ЗМ не изключват общите принципи за определяне на митническата стойност по чл. 35 и 36 ЗМ, съгласно които митническата облагаема стойност на внасяни стоки е договорената стойност, която е реално платена или подлежаща на плащане цена на стоките, продадени за износ за Република България, коригирана съгласно чл. 38 ЗМ, съответно чл. 32 и 33 от Регламент № 2913/92, ако са налице условията на т. 1 - 4 от същата разпоредба. Като продължение на принципа на определяне на митническата облагаема стойност е дадено тълкуване и на изключенията, посочени в чл. 39 от ЗМ, и по специално на т. 6 от нормата. Съдът е приел за неправилни изводите на митническия орган, че сумата по фактура № 051 - 00043135/ 16.10.2010 г., не представлява финансово споразумение по смисъла на чл. 35 от МК/Регламент /ЕИО/ № 2913/92. Решаващият съд е тълкувал събраните по делото писмени доказателства, и по-специално клаузите на договора за доставка, сключен между вносителя и доставчика, на база на което е приел, че уговорения начин на плащане между страните определя поемането на разноските по сконтирането на акредитива не като условие за извършване на продажбата по смисъла на чл. 29, § 3, б. "а" от МК, а като условия по плащането, съответно представлява финансово споразумение между продавача и купувача. Съобразно фактите по делото съдът е приел, че сумата от 27 869,76 евро, предмет на плащане по посочената по-горе фактура, съставлява разходи и лихва по сконтото, които разходи продавачът е фактурирал на купувача и те са поети от него и съставляват финансови разходи във връзка с плащането на договорената цена, като тези разходи са изключени от митническата облагаема стойност по чл. 32 от МК, тъй като съставляват лихва по финансово споразумение, сключено в писмена форма и разграничена от реално платената или подлежащата на плащане цена. Посочено е, че наличието на условията по първо и второ тире на чл. 33, ал. 2, б. "а" от МК не е оспорено от митническия орган, а констатациите на последния, които са дали основание за увеличаване на митническата облагаема стойност са едностранчиви, без да е направен анализ и проверка, докато становището на жалбоподателя /сега ответник по касация/ намира подкрепа в събраните по делото множество писмени доказателства, както и от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза. На база на изложеното е направен краен извод, че договорената и подлежаща на плащане цена е тази, посочена в международна фактура № 051 - 00042689/22.07.2009 г., съответстваща за 3000 м. т нерафинирана захар на стойност 788 970,00 евро, която цена е посочена в кл. 22 на ЕАД. Решението на Административен съд Варна е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания, изложени в касационната жалба се свеждат до допуснато от съда нарушение на материалния закон. В тази насока се излагат доводи, че административният съд неправилно е приел, че сключеният договор между доставчика "Каргил" и вносителя "Девненски захарен завод" - ЕАД има характер на финансово споразумение, тъй като последното е сключено между вносителя и банката /"ПИБ" - АД/, като разходите по този акредитив се покриват от осигурен кредит, предоставен на купувача от банката, а по делото няма представени доказателства доставчикът да е заплатил на банката - издател на акредитива фактурираната сума, за да се приеме, че то е лихва по акредитива. Твърди се още, че изводите на съда, че финансовото споразумение се съдържа в договора за доставка, са необосновани и в противоречие с материалния закон, тъй като "Девненски захарен завод" - ЕАД не е кредитиран от продавача, поради което ако се дължи лихва, тя се дължи на банката, отпуснала кредита по акредитива, а по делото не са ангажирани доказателства за извършено плащане към банка. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от съда, като е намерила отражение в мотивите на решението. Правилно е формулиран и основният спорен въпрос - дали сумата по фактура № 051 - 00043135/16.10.2010 г. следва да се включи в митническата облагаема стойност по чл. 35 ЗМ, съответно чл. 32 от МК, каквато теза поддържа митническата администрация или по отношение на нея е налице хипотезата по чл. 39, т. 6ЗМ, съответно на чл. 33, ал. 2, б. "а" от МК, и същата не следва да се включва в митническата облагаема стойност, каквато теза поддържа вносителят. Даденият отговор на спорния въпрос от страна на първоинстанционния съд се споделя от настоящата инстанция, тъй като е логически обоснован и при правилно тълкуване на материалния закон. Съгласно чл. 39, т. 6 ЗМ, съответно чл. 33, ал. 2, б. "а" от МК, митническата стойност на внасяни стоки не следва да включва следните разходи, при условие, че те са разграничени от реално платената или подлежащата на плащане цена - лихви по финансови споразумения на купувача във връзка с покупката на внасяните стоки, независимо от това, дали кредитът е предоставен от продавача, от банка или от трето лице, при условие че лихвите са разграничени от реално платената или подлежащата на плащане цена, финансовото споразумение е в писмена форма и че купувачът може при необходимост да докаже, че: а/ такива стоки се продават към момента на остойностяване по цената, декларирана като реално платена или подлежаща на плащане цена и б/ обявеният лихвен процент не превишава равнището на преобладаващия брой такива договори в страната, където и по времето, когато финансираните е било осигурено. В случая не е спорно наличието на условията по б. "а" и "б", както и че между продавача и купувача има сключен писмен договор за доставка, но се оспорва същият договор да съдържа клаузи за финансово споразумение. Тези твърдения на митническия орган не намират подкрепа във фактите по делото. Начинът на плащане е уговорен в т. 12 от договор за доставка SUS 3591/18.05.2009 г., сключен между "Каргил Интернационал" - Женева - Швейцария от една страна като продавач и "Девненски захарен завод" - ЕАД - като купувач. Според тази клауза плащането по сделката се осъществява чрез документарен неотменяем акредитив на виждане или с отложено плащане, като е договорено, че в случай на документарен акредитив за отложено плащане, разходите, лихвите и разноските, направени от продавача за дисконтиране на документарния акредитив за плащане на виждане, са за сметка на купувача и не са включени в горепосочената /договорената/ цена, като купувачът ще извърши плащането на тези разходи и разноски при получаване на фактурата от продавача въз основа на действително дисконтираната стойност от датата на коносамента до пълния падеж. На база на това с фактура № 051 - 00043135/16.10.2010 г. доставчикът "Каргил интернационал" СА е фактурирал на купувача определената му от обслужваща банка за акредитива сума в размер на 27 869,76 евро, за което са съставени съответни счетоводни записвания при получателя, които обстоятелства се установят и от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза, което посочва, че заплатената цена е осчетоводена като финансов разход. При така изложената фактическа обстановка административният съд е направил верен извод, че е налице хипотеза по чл. 39, т. 6 от ЗМ, поради което сумата по фактура № 051 - 00043135/16.10.2010 г. неправилно е включена в митническата облагаема стойност. При тази фактическа обстановка не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че не е налице финансово споразумение между продавача и купувача, и че сумата по процесната фактура би следвало да се заплати на банката. От данните по делото се установява, че въпросната сума е заплатена в рамките на открития документарен акредитив и по силата на договора за доставка, разходите на продавача по усвояване на акредитива следва да бъдат възстановени от купувача. Предвид уговорения начин на плащане, тази сума се дължи от купувача на продавача, а не на банката, поради което е без значение обстоятелството, че няма извършено плащане към банката. Нормата на чл. 39, т. 6 от ЗМ, съответно чл. 33 от МК допуска финансовото споразумение да бъде сключено не само с банка, но и с продавача или трето лице, какъвто е и настоящия случай. В случая не става и въпрос за лихви по отпуснат кредит, а за лихви по усвояване на акредитива като вид начин на плащане, поради което същите по законов път са изключени от митническата облагаема стойност. Предвид гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - Варна не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Ответното по касация дружество претендира заплащане на разноски, но не е представило доказателства за направени такива в настоящата инстанция, поради което такива не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,