Решение № 15336 от 10.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7113/2020 г.
ВАСVIII отделение10.12.2020 г.докладчик Свилена Проданова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 96/28.04.2020 г., постановено по адм. дело № 465/2019 г. по описа на Административен съд Кюстендил. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], с ЕИК[ЕИК], да заплати на [община] сума в размер на 537 лв. /петстотин тридесет и седем лева / за юрисконсултско възнаграждение за касационна съдебна инстанция. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 15336 от 10.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7113/2020 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по чл. 160, ал. 6 от ДОПК и чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], действащо чрез процесуалния си представител адв. Бусаров, срещу решение № 96/28.04.2020 г., постановено по адм. дело № 465/2019 г. по описа на Административен съд Кюстендил. Касаторът развива в жалбата си оплаквания за необоснованост, съществено нарушение на процесуалните правила и материална незаконосъобразност, представляващи касационни основания за неправилност на обжалваното решение. Претендира за отмяна на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба – директор на дирекция "Местни приходи" при [община], в писмени бележки и становище по съществото на спора на процесуалния представител юрск. Арнаудова, оспорва основателността на касационната жалба и моли решението като правилно да бъде оставено в сила и да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на касационната и на частната жалба и съобрази изложените в тях отменителни основания по чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима и подадена в срок, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Кюстендил е отхвърлил жалбата на [фирма] против Актът за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № 4013/23.05.2019 г. по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, издаден от приходни органи в отдел "Местни приходи" при [община], потвърден с решение № 6/21.08.2019 г. на началника на отдел "МП" при [община], с който на дружеството са установени задължения за данък върху превозни средства за периоди 2014, 2015, 2016, 2017 и 2018 г. за седлови влекач в размер от 5540 лв., или по 1108 лв. годишно, ведно с начислени лихви за забава в размер на 1526, 24 лв. За да отхвърли жалбата срещу посочения АУЗД съдът е приел, че размерът на данъка е правилно определен в акта, не са налице данни за плащане на данъка, което е предпоставка за издаване на оспорения акт. Позовава се на заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза относно установения с акт размер на лихвите за забава и приема, че публичните вземания за данък и лихви не са погасени по давност като определя, че началният срок, от който започва да тече петгодишният давностен срок е 01 януари на годината, следваща годината, за която е възникнало и следва да се плати задължението като с издаването на АУЗД изтичането на давността е прекъснато. Решението на Административен съд Кюстендил е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се остави в сила. Съдът правилно е установил фактите и съответно с тях правилно е приложил материалния закон, като е извел обосновани и законосъобразни правни изводи. На основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, касационният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които възприема като свои. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за необоснованост порази грешна преценка на събрани доказателствен материал и игнориране на изводите на вещото лице по приетата ССчЕ. Твърди си, че в акта си съдът не е обсъдил допълнителното заключение на вещото лице, дадено в съдебно заседание на 21.02.2020 г. Съдът правилно не е обсъдил даденото устно заключение, тъй като същото не е относимо към периода на спора и съответно към предмета на делото. С АУЗД са установени задължения за данъка за 2014 г. и сл., а даденото заключение касае предходни периоди. Видно е от допълнителното заключение на вещото лице, при съобразяване на данните по изпълнителното дело и корекция на дължимия данък с РА № 32/20.12.2017 г., че за период 2009 г. до 2013 г. останалите за плащане задължения са в размер на 2969 лв. главница, от които за 2011 г. -753 лв. и за 2012 г. -1108 лв. за 3013 г. -1108 лв. Отразеното изявление в протокола от съдебно заседание касае именно задълженията за тези периоди и поради се явява неотносимо. Относимо за спора е даденото категорично заключение, че за периодите, които са предмет на процесния АУЗД – 2014 г. и 2015 г. няма покриване на задълженията от постъпленията при ЧСИ или чрез касово плащане по сметка на общината. В основното заключение от друга страна е даден категоричен отговор за размера на задълженията за данък и лихви, които са идентични с тези по АУЗД. Неоснователно е оплакването в касационната жалба относно допуснати съществени процесуални нарушения в административното производство при връчване на съобщенията от приходните органи досежно размера и начина на формиране на дължимия данък. Невръчването на съобщения за дължим данък представлява нарушение в процедурата, което обаче не е съществено и не се отразява на правилността на издадения АУЗД, тъй като нито актът би бил различен, нито е нарушено правото и възможността на дружеството за защита, каквато е осъществена в пълен обем при обжалването по административен ред и при съдебното обжалване. Касационната жалба е неоснователна. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и заявената претенция, в тежест на касатора по касационната жалба следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 537 лв. Размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя по реда на чл. 161, ал. 1 ДОПК вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В настоящия акт касационният съд не се произнася по оплакването за незаконосъобразно определен размер на разноските в първата инстанция, тъй като не е поискано от първоинстанционния съд изменение на акта в тази му част. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, осмо отделение,