Решение № 3645 от 14.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 12679/2013 г.

Решение № 3645 от 14.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 12679/2013 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 68, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.). Образувано е по жалба на Силвия Демирева Димитрова, от гр. София, чрез процесуален представител, срещу решение № 4765 от 11.07.2013 г., постановено по адм. дело № 3998/2013 г. по описа на Административен съд - София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата й срещу решение № 53 от 14.03.2013 г. по преписка № 27/2012 г. на Комисията за защита от дискриминация. Жалбоподателката оспорва решението, като необосновано и постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага доводи, че по отношение на нея е осъществена непряка дискриминация от страна на кмета на Столична община и Столичния общински съвет, като са създали неясни и необективни критерии за кандидатстване по тяхната програма за асистент за независим живот. Иска решението да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество, като претендира присъждането на разноски. Ответникът - Комисията за защита от дискриминация (КЗД/Комисията), чрез процесуалния й представител юрк. Милушева, оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на разноски. Ответниците - кметът на Столична община и Столичен общински съвет, чрез процесуалния си представител юрк. Пеловски и Агенцията за социално подпомагане, чрез процесуалния си представител адв. Колева, оспорват жалбата като неоснователна. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество е неоснователна. С атакуваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на Силвия Демирева Димитрова срещу решение № 53 от 14.03.2013 г. по преписка № 27/2012 г. на КЗД, с което е прието за установено, че по отношение на жалбоподателката не е осъществено неравно третиране по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр. от страна на кмета на Столична община и от страна на Столичния общински съвет, с възприетите критерии за определяне на точки в приложение № 1А от Наредба за предоставяне на социална услуга "Асистент за независим живот". За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспореният пред него административен акт е законосъобразен, като издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, правилно приложение на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. При вярно установената фактическа обстановка съдът е формирал извод, че липсва проява на дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 1, във вр. с ал. 3 ЗЗДискр. спрямо Димитрова по признаци "лично положение" и "увреждане". Според решаващия съд, установените в административното производство факти се подкрепят от доказателствения материал, поради което са приети като доказани и съответстващи на обективната истина. Съдът е счел, че КЗД е приложила правилно материалния закон, като е установила, че спрямо Силвия Димитрова не е налице дискриминационно третиране. Въз основа на изложеното е отхвърлил жалбата й като неоснователна. Решението е правилно. ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от закона или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. За да е осъществен състав на нарушение на антидискриминационното законодателство е необходимо да е установено различно третиране на лицето, извършено съзнателно, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, изразяваща се в признак по цитирания чл. 4 от закона. По определението на чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр. непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Привидно неутрална разпоредба е тази, която на пръв прочит се отнася по един и същи начин към всички лица без оглед на защитени признаци. Приложена на практика обаче тази привидно неутрална разпоредба има несъразмерно по-лош ефект върху дадена група, определена по защитен признак, в сравнение с други. С Наредбата за предоставяне на социална услуга "Асистент за независим живот" (НПСУАНЖ) са установени критериите и съответно точките, които получават кандидатстващите по програмата лица на базата на самооценката на потребностите по образец, приложен към нея. Установено е, че желаещите да ползват услугата "Асистент за независим живот" са условно разделени от общината на 7 вида съобразно заболяванията, но ползвателите не са включени в социалната услуга според вида на увреждането, а според броя на получените точки от кандидатите съобразно тяхната самооценка на потребностите. По делото е представен и протокол № 81 от 16.12.2011 г. от заседанието на комисията, извършваща класирането, като в него е отразено, че се класират кандидатите, отговарящи на условията в низходящ ред съобразно получените точки. С оглед въведените критерии в наредбата и съгласно получените точки в Приложение № 1 е видно, че е възможно и лице със 100% намалена работоспособност и подобно по вид и степен увреждане, като на жалбоподателката, да не отговаря обективно на критериите за социална ангажираност. В контекста на изложеното не е налице наличие на неравно третиране спрямо Димитрова, а решаващо значение има критерият "самооценка на потребностите" въз основа на който се определят получените точки и на база на които се извършва класирането в низходящ ред съобразно получените точки, до изчерпване на предназначените за услугата средства. С оглед изложеното е видно, че класираните кандидат-ползватели и кандидат-ползвателите в листата на чакащите са лица с трайни увреждания и тяхното класиране не зависи пряко от вида на увреждането, а от показателите - брой на получените точки вследствие на данните в самооценката и финансов ресурс за съответната година, на база който се определя точковият праг. Следователно, в случая различната самооценка на лицата обуславя различния резултат, независимо от вида и степента на увреждането им. В контекста на изложеното е верен изводът на АССГ, че с възприетите критерии в Приложение № 1 НПСУАНЖ по отношение на Димитрова не е осъществено неравно третиране. Този извод на съда следва да бъде споделен, т. к. за да е налице дискриминация не е достатъчно да се установи по-неблагоприятно третиране на определени лица, а е необходимо да се докаже още, че тази дискриминация е извършена съзнателно по някой от признаците, очертани в чл. 4 ЗЗДискр., като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл. 4 с. з. В тази насока, за да бъде обоснован извод, че спрямо едно лице е осъществена дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. е необходимо да се направи сравнение между начина, по който е било третирано спрямо други лица, които са в същото или сходно положение. Данните по делото в тяхната съвкупност не сочат на различно третиране на касаторката в сравнение с останалите кандидати при сравними сходни обстоятелства. След като различното положение на лицата, спрямо които се прилага едно и също правило не е основано на защитен признак, не може да се приеме, че е налице и непряка дискриминация. Ето защо изводите на първоинстанционния съд за липсата на неблагоприятно третиране на Силвия Димитрова са обосновани и в съответствие с материалноправната уредба в областта на защитата от дискриминация. Постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно, не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора претенцията на ответната страна относно присъждането на разноски е основателна и следва да бъде уважена, като на основание чл. 143, ал. 3 АПК, вр. с чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на КЗД юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 (сто и петдесет) лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение