Решение № 10006 от 21.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2959/2020 г.

Решение № 10006 от 21.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2959/2020 г., V о., докладчик съдията Виолета Главинова Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК.

Образувано е след отменително решение № 3236/02.03.2020 г., постановено по адм. дело № 4398/2019 г. от петчленен състав на II колегия на Върховния административен съд, с което делото, образувано по жалба на Б. П. от [населено място] против заповед № 8121 К-8485/30.11.2017 г., издадена от министъра на вътрешните работи, с която служебното правоотношение на жалбоподателя е прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), е отменено и върнато за ново разглеждане от друг състав на ВАС със задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

Жалбоподателят моли оспорената заповед да бъде отменена, като незаконосъобразна, постановена при съществени нарушения на процесуалните правила и при несъответствие с целта на закона по съображения, изложени в жалбата, в писмени бележки и изложени в открито съдебно заседание. Претендира разноски за двете съдебни инстанции и прилага списък.

Ответникът - министърът на вътрешните работи, чрез процесуален представител оспорва жалбата с доводи, изложени в писмени бележки, които развива и в открито съдебно заседание. Претендира разноски и прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото, намира за установено от фактическа страна следното:

1. Б. П. е заемал длъжността началник на сектор към отдел "Охранителна полиция" при Областна дирекция на МВР (ОДМВР) – София. На 10.11.2017 г. е подал, чрез директора на ОДМВР – София, заявление до министъра на вътрешните работи да бъде освободен от заеманата ръководна длъжност на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, считано от 11.12.2017 г. На гърба на заявлението е налице отбелязване, че срещу служителя не се водят дисциплинарни проверки и производства, подписано от началник отдел "Дисциплина и дисциплинарна практика" при "Човешки ресурси" /ДДП-ЧР/ И., че в отдела няма постъпили данни срещу служителя да се провежда дисциплинарно производство, образувано по чл. 207, ал. 1 ЗМВР с дата 22.11.2017 г.

1. В деловодната система на ОДМВР заявлението е заведено с вх. № 517 р-16999/10.11.2017 г., поставена е резолюция "запознат" с дата 10.11.2017 г. без да е посочено името и длъжността на запознатото лице.

1. На 13.11.2017 г. Б. П. е изготвил заявление до министъра на вътрешните работи, депозирано чрез директора на ОДМВР – София, с което е декларирано и отправено искане за обезсилване и прекратяване на действието на заявлението му от 10.11.2017 г. за прекратяване на служебното правоотношение с МВР, на осн. чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР като моли да не му бъде прекратявано служебното правоотношение с МВР. На заявлението е поставен рег. № 1204 р-7825 с дата 14.11.2017 г. и на него е отбелязано, че са налице два екземпляра – "Екз. № 1 – ДЧР – МВР и ЕКЗ. № 2 – Н-к сектор "ПП" /л. 40, АД № 592/2018 г. /.

1. На 30.11.2017 г. министърът на вътрешните работи е издал процесната заповед № 8121 К-8485, с която, на осн. чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР и заявление вх. № 517 р-16999/10.11.2017 г. е прекратил служебното правоотношение на главен инспектор Б. П. по собствено желание, считано от датата на връчване на заповедта.

1. На 07.12.2017 г. жалбоподателят е подал заявление рег. № УРИ-517 р-18447 от същата дата /л. 18, АД № 592/2018 до началника на "Охранителна полиция" комисар А., с което е заявил желание да ползва отпуск на датите 07.12. и 08.12.2017 г. и е посочил, че ще пребивава в Гърция. Молбата е била съгласувана и отпускът – разрешен от ръководителя, съгласно отбелязването.

1. На 08.12.2017 г., в 17. 45 ч. Б. П. е приет в УМБАЛ "Царица Йоана – ИСУЛ" ЕАД с [диагноза]. На осн. решение № 526/11.12.2017 г. на ЛКК, му е издаден болничен лист № Е-20176428594, съгласно който е бил в болничен отпуск за времето от 08. 12. до 31.12.2017 г., общо 24 календарни дни. Документът не е представен лично от държавния служител, а от негов близък, на директора на ОДМВР на 12.12.2017 г., около 16 часа. Комисар А. е поставил резолюция "запознат" с дата 13.12.2017 г., но в докладна записка рег. № УРИ-517 р-18774/14.12.2017 г., същият е посочил, че не е бил уведомен като пряк началник, че служителят е в отпуск по болест. Издаденият болничен лист е бил обект на проверка по реда на чл. 112 от Закона за здравето от ЦЕЛК – МИ – МВР (л. 39) и НЕЛК (л. 38), като последната е издала решение № 0587 от заседание № 059, проведено на 03.05.2018 г., съгласно което е потвърден б. л. № Е-20176428594/11.12.2017 г. като правомерно издаден (л. 37, АД № 592/2018 г.) и ЕР на ТЕЛК /л. 36/.

1. Заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е връчена на Б. П. на 11.12.2017 г., като на нея получателят е отбелязал, че не е в платен годишен отпуск, а в отпуск по болест- факт, за който към този момент служителят не е представил доказателства на административния орган.

При тази фактическа установеност, настоящият състав на Върховния административен съд стигна до следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, за която оспореният административен акт е неблагоприятен.

Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.

В конкретния случай, заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена от компетентния административен орган, който е и орган по назначаването – министъра на вътрешните работи по смисъла на чл. 227 във вр. с чл. 158 и чл. 37, ал. 1, т. 2 ЗМВР; в предписаната от закона форма и със съдържанието, изискуемо по чл. 59, ал. 2 от АПК.

В производството по издаването на заповедта са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон.

Заповедта е постановена в нарушение на императивната норма на чл. 229 от ЗМВР, която изрично забранява прекратяването на служебното правоотношение по време на отпуск, освен в конкретно посочени случаи, в които хипотезата на прекратяване по взаимно съгласие не е предвидена. Съгласно текста в приложимата към казуса редакция ДВ, бр. 103 от 2016 г.: "Служебното правоотношение на държавните служители в МВР не може да бъде прекратено през време на отпуск освен в случаите по чл. 226, ал. 1, т. 1, 3, т. 7, букви "а" и "к" и т. 8, както и когато са осъдени на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер. "

Представеният по делото болничен лист за временна нетрудоспособност е официален документ, носещ подпис на издателя, който се ползва с материална доказателствена сила досежно фактите и обстоятелствата, изложени в него. Този болничен лист е бил подложен на проверка по реда на чл. 112 от ЗЗ, по сигнал на ответната страна, и категорично е установено, че е издаден "правомерно". Следователно, правнорелевантният факт, че заповедта е връчена на Б. П., когато е бил в отпуск по болест, т. е. в нарушение на цитираната разпоредба, е доказан по безспорен и категоричен начин. Обратно на твърдяното от ответника по жалбата при връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на 11.12.2017 г. служителят собственоръчно посочва, че не е в платен годишен отпуск, а в болнични. Действително болничният лист е представен по-късно, но за този факт органа по назначаване е уведомен на датата на връчване на заповедта, което не опровергава извода за допуснато нарушение на цитираната по-горе законова норма.

По спорния въпрос досежно обстоятелството, налице ли е в процесния случай оттегляне на подаденото заявление настоящият състав намира следното:

В нормата на чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, посочена като правно основание за издаване на оспорената пред съда заповед, е предвидено, че служебното правоотношение с държавния служител в МВР се прекратява "по собствено желание". За да възникне основание за прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание е необходимо държавният служител да е направил изрично и ясно волеизявление в този смисъл, адресирано до органа по назначаването, който в случая е министърът на вътрешните работи, съгласно чл. 158 от ЗМВР. Съгласието на органа по назначаването не е предвидено като елемент от фактическия състав по чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР. С подаването на молба за прекратяване на правоотношението по собствено желание служителят упражнява предоставено му от закона субективно право /в този смисъл е и чл. 8, ал. 1 от Наредба № 8121з-311 от 17.07.2014 г. за реда за прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, приета на основание чл. 26, ал. 6 ЗМВР/. Органът по назначаването няма право на преценка дали да прекрати служебното правоотношение, ако има подадено заявление от служителя, стига да не е налице ограничението за прекратяване на служебното правоотношение, предвидено в чл. 226, ал. 7 от ЗМВР - образувано дисциплинарно производство срещу служителя по чл. 207, ал. 1 от същия закон. Служебното правоотношение се прекратява с издаването на заповед на органа по назначаването, съгласно чл. 227 от ЗМВР /в този смисъл и чл. 2 от цитираната по-горе наредба/. За материалната законосъобразност на тази заповед е необходимо фактическият състав предвиден в нормата на чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР да е осъществен към датата на издаването й. За конкретния случай това означава, че към датата на издаването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, държавният служител в МВР следва да е имал воля за прекратяване на служебното му правоотношение.

Заявлението за прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание от служителя в МВР е оттегляемо, докато не е прието от адресата. В закона не е предвидена специална правно изразена форма за приемане на заявлението, разглеждано като изразяване на воля на страна по служебно правоотношение. Предвид естеството на това волеизявление от една страна, а от друга - целените правни последици, изразяващи се в прекратяване на служебното правоотношение следва, че волеизявлението на служителя за прекратяване на служебното му правоотношение по собствено желание трябва да е валидно към датата на издаване на тази заповед. Оттегленото волеизявление не е валидно волеизявление, тъй като то не обвързва автора си след датата на оттеглянето.

В този смисъл решение на петчленен състав на ВАС по адм. дело № 3417/2017 г.

В конкретния случай Б. П. оттегля заявление рег. № 517 р-16999/10.11.2017 г. със заявление рег. № 1204 р-7825/14.11.2017 г., тоест преди издаването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение с рег. № 8121 К-8485/30.11.2017 г., поради което към датата на издаването на тази заповед не е налице валидно изявление за прекратяване на служебното правоотношение от държавния служител по негово /собствено/ желание. Неоснователно е възражението на министъра на вътрешните работи, че до него не достига документ със съдържание за оттегляне на волеизявление за прекратяване на служебното правоотношение, както и че такъв документ не е наличен в Областна дирекция на МВР-София. Заявлението от 14.11.2017 г. е депозирано надлежно, заведено е в системата от свидетелката В., заемаща длъжността "системен оператор" в сектор "Пътна полиция" при ОДМВР-София към датата на издаване на оспорения акт. Същата посочва, че регистрира заявлението лично на 14.11.2017 г. в Централизираната информационна деловодна система "Документооборот" в МВР. Това обстоятелство се доказва и с представената по делото извадка от централизираната система. По-нататъшното администриране на документа и представянето му пред органа по назначаване е подчинено на установения в администрацията на МВР ред за регистрация на подадени заявления, жалби, сигнали и т. н. Следователно в тежест на органа е да докаже, че заявлението не е регистрирано по правилата за организация на административното обслужване или е налице несъответствие със системата за регистрация на заявления, жалби, сигнали и др., поради което не достига до адресата си. По делото не са представени доказателства опровергаващи извода на настоящия състав, че е налице валидно, своевременно подадено заявление на 14.11.2017 г., което, както е посочено-по горе е преди датата на издаване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Ето защо дори да се приеме, че действително заявлението за оттегляне на заявлението за прекратяване на служебното правоотношение не достига до адресата си, след надлежното му входиране и регистриране в деловодната система на МВР от страна на жалбоподателя, това обстоятелство не може да се тълкува във вреда на служителя, който доказва по безспорен начин волеизявлението си да не му бъде прекратявано служебното правоотношение. По изложените съображения настоящият състав на ВАС, пето отделение намира, че оспорената заповед на министъра на вътрешните работи е произнесена и в нарушение на материалния закон - чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, което налага отмяната й.

При този изход на спора, искането на жалбоподателя за присъждане на направените разноски за производствата пред двете съдебни инстанции е основателно и следва да бъде уважено. От представения по делото списък на разноските се установява, че жалбоподателят е заплатил 80 лв. за държавни такси пред двете съдебни инстанции /10 лв. за първата и 70 лв. за касационната/ и 1 600 лв. за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита, като плащането е удостоверено с изрично изявление в самия договор. Възнаграждението не се явява "прекомерно", поради което възражението на ответната страна е неоснователно. Предвид това, следва в полза на касационния жалбоподател да бъдат присъдени разноски общо в размер на 1 680 лв.

Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2, изр. 2 АПК Върховният административен съд, пето отделение