Решение № 3494 от 28.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 15703/2014 г.

Решение № 3494 от 28.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 15703/2014 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Селви - С" ЕООД, ЕИК 107530002, със седалище и адрес на управление в гр. Севлиево, ул. "Отец Паисий" № 11, представлявано от Христофор Христов Бъчваров чрез адв. Иванов срещу Решение № 396/30.10.2014 г. на Административен съд гр. Велико Търново, постановено по Административно дело 420/2014 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № 071302627/6.02.2014 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. В. Търново, потвърден след обжалване по административен ред с Решение № 189/28.04.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - гр. В. Търново към ЦУ на НАП. Релевират се оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "ОДОП"- Велико Търново при ЦУ на НАП чрез юрк. Русева в представена по делото писмен отговор оспорва жалбата и иска присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението, на релевираните касационни основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - Велико Търново е отхвърлил жалбата на "Селви-С" ЕООД срещу Ревизионен акт № 071302627/6.02.2014 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. В. Търново, потвърден след обжалване по административен ред с Решение № 189/28.04.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - гр. В. Търново към ЦУ на НАП, с който на дружеството са установени данъчни задължения за внасяне общо в размер на 18 091,26 лв., в т. ч. ДДС в размер на 12 244,67 лв., произтичащо от отказано право на данъчен кредит в същия размер/, лихви за забава върху установения данък върху добавената стойност, в размер на 5 339,85 лв. и лихви за забавено внасяне на авансови вноски за корпоративен данък в размер на 506,74 лева. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. В мотивите си съдът е приел, че формалните предпоставки, свързани с документиране на облагаема доставка между регистрирани лица с фактура и отразяването й в отчетната документация на РЛ не са достатъчни да обосноват правото на данъчен кредит. Приел е, че в хода на производството ревизираното лице не е представило безпротиворечиви доказателства за реалност на доставките. Не е доказало отделянето или предаването на родовоопределените вещи от страна на доставчика, за да може да се приеме, че са налице доставки по смисъла на ЗДДС. Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което касационната инстанция го оставя в сила. Съдът е обсъдил всички факти от значение за правния спор, обосновано е приел, че ревизиращият орган законосъобразно е отказал приспадане на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС по издадените фактури от доставчиците "Ера елит" ЕООД и "Ин Доорс" ООД с предмет "доставка на врата" и "доставка на захар". Както правилно е посочил съдът, доказателствата, събрани през двете фази на спора, не установяват, че доставчиците действително са извършили доставките, документирани в издадените фактури. Доставчиците не са намерени в ревизионното производство, не са представили никакви доказателства. Представените доказателства по делото от ревизираното лице - фактура за авансово плащане на врата и преводно нареждане, както и фактура за окончателно плащане за врата и нечетливо копие от касова бележка, от което не могат да бъдат установени данни за фискалното устройство и издател, не доказват реалност на сделката. Не е индивидуализирана сградата, за която се твърди, че е фактурираната секционна врата, както и мястото и момента на доставката, кога и от кого е извършен монтажът. По делото жалбоподателя не е представил доказателства удостоверяващи транспортирането, предаването и приемането на стоките - предмет на доставката "захар". Липсват доказателства като приемо-предавателен протокол, както и договор в който да са уговорени условията, доставката, включително цена и начин на плащане, срок и място на доставката, индивидуализиращи данни за вещта и други. Както е видно процесните доставки на захар са с предмет родово определени вещи, собствеността, върху които съгласно правилото на чл. 24 от Закона за задълженията и договорите се прехвърля с определянето им по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. При липса на доказателства за фактическото предаване на стоката не би могло да се установи доставка по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС, респективно на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС не възниква право на приспадане на данъчен кредит. Отказът на право на данъчен кредит е поради недоказани доставки на стоки по смисъла на чл. 6 и чл. 9 ЗДДС. Наличието на доставка /данъчно събитие/ е основополагаща предпоставка за задействане механизма както на начисляване /изискуемостта/ на данък добавена стойност, така и за възникване правото на приспадане на данъчен кредит, доколкото наличието на реална доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС е кумулативно условие за възникване на правото на данъчен кредит. Нормите на ДОПК не съдържат правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса на оспорване пред съда на ревизионни актове, поради което намират приложение общите принципи на разпределение на тежестта на доказване. В тежест на задълженото лице е да докаже наличието на условията за възникване на право на данъчен кредит, респективно отсъствието на някоя от хипотезите по чл. 70 от ЗДДС, като изходящият относим факт за приложимостта на визираните разпоредби от ЗДДС е установяването на реално осъществени доставки на стоки и услуги. Всички доказателства преценени, в тяхната съвкупност водят до извода, че не е доказана реалност на стоките с преките доставчици на РЛ и следователно не е налице данъчно събитие. Това е основание да се приеме, че ДДС по обсъжданите фактури е начислен без основание. Достигайки до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Разноски: С оглед изхода на спора на касатора не се дължат разноски по делото. На ответника по касация съгласно чл. 161, ал. 1 от ДОПК и чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъдат присъдени 1072,73 лв. Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,