Решение № 1593 от 19.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6497/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. Т., гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адвокат Д. Хабиб, срещу решение 625/09.05.2024 г., постановено по адм. дело 63/2024 г. по описа на Административен съд-Кърджали, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед 292з-87/11.01.2024 г. за налагане на Принудителна административна мярка Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България , издадена от директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Кърджали. Касационният жалбоподател излага съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че при обсъждането на обстоятелствата относно отсъствието на М.Т. от страната за релевирания период, съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 9, §. 2 от Директива 2003/109/ЕО, както и обстоятелствата, че наложената мярка е постановена в противоречие с разпоредбите на чл. 6 от АПК и чл. 8 от ЕКПЧОС. Иска да се отмени обжалваното решение и се присъдят направените по делото разноски. Ответникът директорът на ОД на МВР-Кърджали не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалбата на М.Т., срещу заповед 292з-87/11.01.2024 г. на директора на ОД на МВР Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в република България /ЗЧРБ/ и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България. Съдът е установил, че на 02.11.2020 г. на М.Т., гражданин на Република Турция е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. На 15.12.2023 г. / вх. 292000-27501/18.12.2023 г./ чужденецът е подал заявление до група Миграция ОДМВР Кърджали за издаване на удостоверителен документ, във връзка с което е извършена административна проверка. Същата е констатирала, че М.Т. не е пребивавал на територията на Република България за период по-голям от 12 последователни месеца и е отсъствал от страната за времето от 06.12.2022 г. до 10.12.2023 г., което обстоятелство е потвърдено от лицето и при проведеното с него интервю на 15.12.2023 г. По време на интервюто лицето е заявило, че за посочения период не е пребивавал на територията на държавите-членки на ЕС, че живее постоянно със съпругата си А. Т. в гр.Истанбул, Република Турция, където живеят и двете му пълнолетни деца със семействата си. При интервюто Т. е уведомен, че срещу него ще започне процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване в България и има възможност в срок до 22.12.2023 г. да даде обяснения и възражения, както и при необходимост да представи документи. В указания срок, чужденецът не е представил обяснения и след установяване, че спрямо него не са налични производства по ЗУБ и по АПК и че за времето от 02.11.2020 г. до проверката е посетил Република България седем пъти и е пребивавал в страната общо 22 дни, е издадена обжалваната заповед 292з-87/11.01.2024 г. за отнемане правото му на пребиваване в Република България. За да отхвърли жалбата срещу атакуваната заповед, първоинстанционният съд е приел, че тя е издадена от материално и териториално компетентен орган, при спазване на изискуемата от закона писмена форма, с необходимото съдържание по чл.59, ал.2 от АПК, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Посочил е, че при издаване на заповедта, органът е отчел и обсъдил обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, при което е приел, че чужденецът за периода от 06.12.2022 г. до 10.12.2023 г. е отсъствал от територията на Република България, както и от територията на другите държави-членки на ЕС, че по отношение на него не са налице изключенията визирани в чл.40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, че не е уязвимо лице по смисъла на § 1, т. 4б ДР ЗЧРБ, че по отношение на него няма образувани производства по реда на Закона за убежището и бежанците и АПК, както и че от 02.11.2020 г. до датата на издаване на заповедта е бил в страната само 22 дни. По отношение на твърдението му, че отсъствието от страната се е наложило поради здравословни проблеми /[заличен текст]/, за което е представил едва пред съда медицински документи, АС-Кърджали е счел, че същите не доказват невъзможност да пребивава в Република България за процесния период. Посочил е, че първият епикризен доклад касае времето от 07.09.2022 г. до 09.09.2022 г. преди процесния период, а вторият може да докаже невъзможност за период от около месец, максимум месец и половина, но не и за останалия значителен период от време. Счел е за неоснователно и твърдението за нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи поради това, че с приложената ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения със съпругата му и децата му. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд вярно е установил фактическата обстоятелства и правилно е приложил релевантните правни норми. Доводите му са логични и последователни и в съответствие с приложимото право, като към същите настоящата инстанция препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, въз основа на който е издадена оспорената заповед, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите-членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, пар. 1, т. в от Директива 2003/109 /ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е, че такива изключения не са налице по отношение на касатора. От друга страна разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че М.Т. е получил статут на постоянно пребиваващ по силата на чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. След анализ на представените по делото доказателства съдът е направил правилен и обоснован извод, че чужденецът няма семейство на територията на Република България, предвид обстоятелството, че със съпругата си живее в Република Турция, където живеят и двете му деца със семействата си. Тези обстоятелства са посочени от чужденеца в даденото от него интервю на 15.12.2023 г. М.Т. не попада и в категорията уязвими лица, по отношение на него не са установени и производства по ЗУБ и АПК. Следва да бъде споделен и изводът на първоинстанционния съд, че представените по делото доказателства - медицински епикризи, не сочат на непредвидени причини или извънредни обстоятелства за отсъствието му от страната, които обективно да са препятствали изпълнението на изискването лицето да не отсъства повече от 12 месеца от територията на страната. Неоснователно е и твърдението в касационната жалба, че приложената принудителна административна мярка е в противоречие с разпоредбата на чл. 8 КЗПЧОС. Правилно в тази връзка съдът е приел, че след като чужденецът и семейството му живеят постоянно и заедно в Турция, то с приложената ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения и контакти със съпругата му, двете му деца и техните семейства, т.е. липсва препятствие за пълноценно упражняване на правото му на семеен живот. Не е налице и нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. В конкретната хипотеза административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. В конкретната хипотеза е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга нито семейния живот на чужденеца, нито възможността му да се придвижва свободно. Поради това не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. С оглед установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил наведените от страните доводи и представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание - чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят изцяло от настоящата инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Първата инстанция, като е приела заповедта за отнемане на правото на постоянно пребиваване за законосъобразна и е отхвърлила, като неоснователна подадената срещу нея жалба, е постановила правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, неоснователно се явява предявеното от процесуалния представител на касатора искане за присъждане на разноски. Такива не са поискани от ответника по касация, поради което съдът не присъжда разноски в настоящото производство. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Трето отделение