Решение № 12873 от 1.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 932/2015 г.

Решение № 12873 от 1.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 932/2015 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Итали Канстракшън" ЕООД, гр. Кюстендил, чрез процесуален пълномощник, срещу Решение № 7020/20.11.2014 г., постановено по адм. дело № 8193/2013 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 101205847 от 21.12.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София в частта, потвърдена с Решение № 1153/1.07.2013 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че събраните доказателства установяват реалното извършване на спорните СМР, поради което с РА незаконосъобразно е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит. Намира, че първоинстанционният съд необосновано е формирал извод за липса на кадрова и техническа обезпеченост на доставчика ЕТ "Антон Чакъров - Тони Билд". Навежда довода, че след като липсват обективни данни за данъчни измама, то не са налице основания за непризнаване на претендираното право. В тези насоки излага подробни аргументи в жалбата и претендира отмяна на атакувания съдебен акт и вместо него постановяване на решение по съществото на спора, с което оспореният РА бъде отменен, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП не изразява становище по нейната основателност. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. С обжалваното решение Административен съд - София-град е отхвърлил жалбата на "Итали Канстракшън" ЕООД срещу Ревизионен акт /РА/ № 101205847 от 21.12.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, в частта, потвърдена с Решение № 1153/1.07.2013 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП, с която на дружеството е отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от ЕТ "Антон Чакъров - Тони билд" през данъчни периоди м. 08, м. 10 и м. 12.2009 г. Крайният правен извод на първоинстанционния съд за законосъобразност на РА е обоснован от следните релевантни фактически констатации: Предмет на доставките по фактурите, издадени от ЕТ "Антон Чакъров - Тони билд" е "плащане по договор за извършени СМР". За тяхното реалното осъществяване като доказателства са представени договор от 08.08.2008 г. за изпълнение на СМР, рамков договор за извършване на строителство от 11.06.2009 г. и анекс № 1 към него. Въз основа на заключението на експерта по проведената СТЕ съдът е приел, че спорните СМР са обективно извършени, но липсват доказателства, че те са осъществени именно от издателя на процесните фактури. Този извод е мотивиран с неустановеността на кадровата и материална обезпеченост на доставчика, което наред с липсата на доказателства за приемането на изработеното е обусловило извод, че доставките не са действително осъществени. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, макар и по различни съображения. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламенирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС и качеството на данъчнозадължено лице на получателя, включва и установяването на реално получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, както и последващото им използване за целите на извършваните от получателя облагаеми доставки. Визираните норми транспонират разпоредбите на Директива 2006/112/ ЕО, при тълкуването на които СЕС многократно е подчертавал, че не се допуска национална практика, съгласно която, данъчният орган отказва да признае на данъчно задълженото лице право да приспадне на данъчен кредит за предоставените му услуги, поради това, че издателят на фактурите за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, разходите за услугата в счетоводната им документация са неоправдавани или в някои документи липсват подписи на посочените като доставчици лица, без да се доказва въз основа на обективни данни, че това право е упражнено с измамна цел или цел злоупотреба /С- 80/11 и С- 142-11, С-324/11 и С-18/13/. Тези разяснения обаче са предпоставени от наличието на фактури, които съдържат цялата изискуема информация по чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО, който предвижда като задължителен реквизит на фактурата вписването на количеството и естеството на доставените стоки/услуги или степента и естеството на предоставените услуги. Нормата на чл. 178 от Директивата изрично сочи, че притежаването на фактура, съставена в съответствие с чл. 220 - 236, е условие за упражняване на правото на приспадане. Това е изрично подчертано от СЕС и в Решението по дело С-271/2012, постановено при сходен фактически състав, в който белгийската данъчна администрация е отказала право на приспадане с мотива, че разглежданите в главното производство фактури не са достатъчно точни и пълни /т. 32/. В по-голямата част от тях е посочена обща сума, без конкретизация на единичната цена и броя на отработените часове на членовете на персонала на дружествата, доставчици на услугите. В този контекст СЕС разяснява, че по смисъла на чл. 22, § 3, буква в) държавите членки имат право да определят критериите, по които даден документ може да бъде считан за фактура. Освен това чл. 22, § 8 позволява на държавите членки да налагат други задължения, които сметнат за необходими за правилното събиране на данъка и за предотвратяване на данъчните измами. Etat belge е използвала възможността, предвидена в чл. 22, § 8 от Шеста директива, тъй като съгласно чл. 5, § 1, шеста алинея от Кралски указ № 1 фактурата трябва да съдържа информацията, необходима за определяне на сделката, и ставката на дължимия данък, по-специално обичайното название на доставените стоки и услуги, тяхното количество и предмет. В резултат на това СЕС посочва, че разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. В съответствие с визираното тълкуване разпоредбата на чл. 71, т. 1 от ЗДДС предвижда, че едно от условията за упражняване на правото на приспадане е наличието на данъчен документ, отговарящ на изискванията на чл. 114 и 115 от ЗДДС. В случая във всички фактури като предмет на доставката е посочено единствено "СМР", а тази формулировка не позволява да се определи конкретните услуги и тяхното количество. Тъй като процесните фактури не съдържат задължителен реквизит по чл. 114, ал. 1, т. 9 от ЗДДС, то те не могат да се квалифицират като данъчни документи по смисъла на чл. 71, т. 1 ЗДДС. При липсата на едно от кумулативно изискуемите се условия за упражняване на правото на данъчен кредит следва да се приеме, че с РА законосъобразно е отказано неговото признаване. За пълното на изложението е необходимо да се посочи още, че касационната инстанция намира за неоснователни доводите на касатора за установеност на реалното осъществяване на спорните доставки. Съобразно фактическата установеност по делото правното основание за извършването на процесните СМР е сключеният договор от 11.06.2009 г. за довършителни работи на изградената на етап "груб строеж". За извършването и приемането на договорените довършителни работи обаче не са представени приемо- предавателни протоколи, актове обр. 19, количествени сметки или други документи, индикиращи изпълнение на поетото облигационно задължение. Актът на л. 206 от първоинстанционното дело сочи друг доставчик и не установява престиране на процесните услуги. В тази връзка необоснован от проведената СТЕ е изводът на първоинстанционния съд, че извършването на фактурираните СМР е констатирано на място. Експертът е основал заключението си на относимите доказателства и изпълнените СМР по първия договор от 8.08.2008 г. /за грубия строеж/. В проведеното на 20.05.2014 г. открито съдебното заседание вещото лице изрично е посочило, че грубият строеж е завършен, но последващи довършителни работи няма. Поради това първоинстанционният съд е следвало да приеме неустановените факти за неосъществени, а от там да обоснове извод за наличие на абсолютна симулация. Независимо от това, макар и по различни съображения, като е достигнал до заключение за законосъобразност на РА в оспорваната му част, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение