Решение № 10015 от 19.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 410/2010 г.

Решение № 10015 от 19.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 410/2010 г., VII о., докладчик председателят Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от Венцислав Яков Илиев срещу решение № 103 от 24.11.2009 г. на Административен съд - София град по адм. дело № 3852/2009 г. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът - заместник-директора на СДВР - София не представил становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по съществото, прие, че е основателна, по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена като неоснователна жалбата на Венцислав Яков Илиев срещу заповед № з-6643/11.05.2009 г., издадена от заместник-директора на СДВР - София, с която на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД му е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" до погасяване или пълно обезпечаване на вземането. Съдът е приел, че са налице материалноправните предпоставки по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД (ЗБДС, редакция, обн. ДВ, бр. 43 от 2005 г., преди отмяната на разпоредбата и заглавието да бъде изменено на "Закон за българските лични документи" със ЗИДЗБДС, ДВ, бр. 82 от 2009 г.) - жалбоподателят има установено парично задължение в големи размери - над 5000 лв., към физическо лице, за което не е представил надлежно обезпечение. Приел е също, че преценката на административния орган дали да приложи ограничителната мярка е в рамките на предоставената му оперативна самостоятелност и не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Съдът е счел за недоказани доводите на жалбоподателя, че при наложената му забрана да напуска страната не може да проведе успешно лечението си в чужбина - Индонезия, от което се нуждае. В тази връзка е изложил съображения, че действително жалбоподателят страда от общо заболяване, признато с решение на ТЕЛК, но не е подкрепил с доказателства твърденията си, че се е лекувал в Индонезия и му предстои нов етап от лечение в същата страна, което ще бъде препятствано поради наложената му ограничителна мярка. Като е разгледал нормативно уредената процедурата по признаване необходимост от лечение в чужбина, регламентирана в Закона за здравното осигуряване и Правилника за устройството и дейността на НЗОК е посочил, че по делото няма данни жалбоподателят да е изпълнил същата, поради което не е кредитирал възраженията му в тази насока. Така мотивиран е постановил обжалвания резултат. Настоящият съдебен състав намира изводите на съда за наличието на предпоставките по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД за правилни и обосновани. Въз основа обаче на възложеното му по силата на чл. 218, ал. 2 от АПК задължение служебно да следи за съответствието на обжалвания съдебен акт с материалния закон, счита, че при постановяването му е налице нарушение на чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО 93/96/ЕИО, поради следното: Приложената ПАМ представлява ограничение на правото на свободно движение на гражданите на Европейския съюз, какъвто е всеки български гражданин от 1.01.2007 г. по силата на притежаваното национално гражданство и членство на Република България в Европейския съюз от посочената дата. Съгласно чл. 17, ал. 1 от глава втора "Гражданство на Съюза" на Договора за създаването на Европейската общност (ДЕО) се създава гражданство на съюза (разделът за гражданството на съюза и последното като институт са създадени с чл. Ж от Договора за Европейския съюз от 1992 г., известен като Договор от Маастрихт), като гражданството на Съюза допълва, а не замества националното гражданство. Гражданите на Съюза, съгласно алинея втора на цитираната разпоредба от ДЕО, се ползват от правата и изпълняват задълженията, предвидени в настоящия договор. Основно право на всеки гражданин на Съюза по силата на чл. 18 от ДЕО е свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на държавите-членки при спазването на ограниченията и условията, предвидени в настоящия договор, и на мерките, приети за неговото осъществяване. Нормата на чл. 18, ал. 1 от ДЕО, съгласно утвърдената практика на Съда на Европейските общности е норма с директен ефект, т. е. субектите на частното право (гражданите на ЕС) под юрисдикцията на държава-членка черпят директно права въз основа на посочената норма. Националният съдия, по силата на директния ефект и върховенството на правото на ЕС е длъжен да осигури правна защита на всеки български гражданин, чието право на свободно движение по чл. 18, ал. 1 от ДЕО е нарушено. Ограниченията на правото на свободно движение на гражданите са установени в Дял III "Свободно движение на хора, услуги и капитали" и са същите като тези за свободното движение на работници, а именно обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве (вж. чл. 39, ал. 2 от ДЕО). Правата, установени с цитираните норми, представляващи действащо и приложимо право на територията на Р България към датата на постановяване на административния акт, обжалван пред първоинстанционния съд, са възпроизведени в чл. 20, ал. 1 (относно гражданството на ЕС) и чл. 21, ал. 1 (относно правото на свободно движение на гражданите на ЕС) от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), съответно чл. 45, ал. 3 от същия договор изброява същите три съображения, въз основа на които може да бъде ограничено правото на свободно движение на гражданите на ЕС - обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве. Предвид членове 12, 18, 40, 44 и 52 от ДЕО като материалноправно основание за издаването й е приета Директива 2004/38/ЕО, в чийто предмет, освен останалото нормативно съдържание, попада уредбата на ограниченията, налагани на правата на свободно движение и пребиваване на територията на държавите-членки и на правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства на постоянно пребиваване на територията на държавите членки от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Съгласно чл. 27, ал. 1 от директивата държавите-членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните семейства, независимо от националността им, от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като се забранява позоваването на такива съображения за икономически цели. Предвид горното, нормата от националното право на основание на която е издадена обжалваната пред първоинстанционния съд ПАМ, а именно чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО за ограничаване на правото на свободно движение на територията на държавите-членки на съюза единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. В случая основанието за налагането на ПАМ "забрана за напускане на страната и издаване на паспорти и заместващи ги документи" по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС е защитата на финансовия интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, поради което това основание не попада сред изчерпателно изброените основания в директивата и по-конкретно не представлява съображение за обществен ред. Поради неизпълнение на задължението за транспониране на директивата във вътрешното ни законодателство нормата на чл. 27, ал. 1 от същата има вертикален директен ефект, т. е. частните лица могат да черпят права от нея спрямо националните органи и да се позовават на посочената норма пред националния съд при накърняване на техните права, в резултат от нетранспонирането на директивата. По силата на върховенството на правото на Европейския съюз над националното, цитираната норма от директивата дерогира прилагането на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС предвид противоречието между двете разпоредби, поради което и във връзка с гореизложеното оспореният съдебен акт следва частично да се отмени. Поради това, че фактическата обстановка по делото е изяснена, следва да се постанови ново решение по съществото на спора в отменената част, с което да бъде отменена заповедта в частта, с която на Венцислав Яков Илиев е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" по отношение на държавите-членки на Европейския съюз, а решението в частта, с която е отхвърлена жалбата срещу заповедта за налагане на ПАМ - забрана за напускане на страната относно държави извън посочените и за издаване на паспорти и заместващи ги документи, да бъде оставено в сила. Съдът обосновано е приел, че по делото липсват данни, от които да се направи извод за реална необходимост от лечение на жалбоподателя в конкретно посочената страна - Индонезия, както и такива за започнала процедура според действащите законови правила за насочване на лицето за лечение в чужбина и правилно е отхвърлил жалбата срещу административния акт в тази част. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 и 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,