Решение № 491 от 14.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8106/2017 г.

Решение № 491 от 14.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8106/2017 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени две касационни жалби срещу решение № 2999/02.05.2017 г. по адм. дело № 11102/2015 г. на Административен съд - София град, с което е осъдена Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София при Министерство на правосъдието (ГДИН при МП) да заплати на Т. Тодоров сумата в размер на 1 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от лоши хигиенни условия за периода от 03.10.2013 г. до 04.09.2014 г. по време на задържането му в ареста при Областна служба "Изпълнение на наказанията" (ОСИН) – Русе, ведно със законната лихва върху обезщетението от завеждането на исковата молба от 18.11.2015 г. до окончателното погасяване на задължението и мораторната лихва за периода от 04.09.2014 г. до 17.11.2015 г., както и разноските по делото в размер на 60 лв., като е отхвърлил иска за разликата над 1 000 лв. до пълния предявен размер за сумата от 10 000 лв. Първата касационна жалба е подадена от Главна дирекция " Изпълнение на наказанията" – гр. София, чрез процесуалния си представител, ст. юрк. Дойчинова която обжалва решението в осъдителната част, с която ГД "Изпълнение на наказанията" е осъдена да заплати на Т. Тодоров сумата от 1 000 лв. обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди заедно със законната лихва върху тези суми от датата на завеждане на исковата молба вследствие бездействия на длъжностни лица от администрацията на ОСИН - Русе. В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваните части решението е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, поради което моли да бъде отменено, като бъде отхвърлен предявения от Тодоров иск, както и частта, в която ГДИН е осъдена да заплати сумата от 1 000 лв. по сметка на Административен съд – София град, представляваща заплатени възнаграждения за вещи лица по съдебно – техническа експертиза, комплексна – съдебно медицинска експертиза и психологическа експертиза. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател ГДИН не се явява и не изпраща представител. Втората касационна жалба е подадена от Т. Тодоров, към настоящия момент изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора – [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Ангелов. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща отхвърления иск за причинени неимуществени вреди на Тодоров за разликата над присъдения размер от 1 000 лв. до пълния предявен размер за сумата от 10 000 лв. срещу ГДИН. В съдебно заседание, касационният жалбоподател Тодоров не се явява и не се представлява се от процесуалния му представител. От ответника по касационната жалба на Тодоров – Главна дирекция "Изпълнение на наказания та", чрез процесуалния му представител ст. юрк. Дойчинова е постъпил отговор, в който изразява становище за нейната неоснователност и моли решението в оспорената му част да бъде като правилно да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби като счита, че не са налице сочените в жалбите касационни основания за отмяна на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационните жалби са предявени от надлежни страни, за които решението в обжалваните му части е неблагоприятно за тях, подадени са в срок, поради което са допустими за разглеждане по същество. Разгледани по същество, същите са неоснователни. Административен съд – София град е сезиран с искова молба от Т. Тодоров, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора гр. [населено място], с която е предявен иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София (ГДИН) за обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди за периода от 03.10.2013 г. до 04.09.2014 г. по време на задържането му под стража в ареста при Областна служба "Изпълнение на наказанията" – гр. Русе (ОСИН), ведно със законната лихва от 04.09.2014 г. Неимуществените вреди претърпени от Тодоров са причинени от лошите битови условия в ОСИН – гр. Русе, изразяващи се в липса на достатъчна жилищна площ и др., липса на санитарен възел и течаща вода, в килиите, в които е пребивавал, некачествена и недостатъчна храна, липса на достъп до открито пространство, липса на медицинско обслужване, както и преживян от Тодоров силен стрес, следствие на опит за самоубийство извършен пред него от друг задържан в ареста. С цел установяване на фактите по делото, освен представените по делото писмени доказателства (справка рег. № 3488/18.12.2015 г. на началник сектор "Арести" в ОСИН – гр. Русе и приложените към нея писмени доказателства) съдът е допуснал свидетелски показания на свидетелите Л. Тачи, Ю. Спасов и Д. Георгиев – началник сектор "Арести" в ОСИН – гр. Русе. От съда са назначени и съдебно техническа експертиза (СТЕ) и комплексна съдебно – медицинска и психологическа експертиза. Въз основа на събраните по делото доказателства (писмени и гласни) и изслушаните заключения на вещите лица съдът е установил, че за периода от 03.10.2013 г. до 21.12.2013 г. ищецът е бил настанен с още две лица в една и съща килия (№ 22), като в килията е имало осигурени легла само за двама души, поради което за този период е приел за доказани оплакванията му, че не му е било осигурено самостоятелно легло и е спял на дюшек, поставен върху дървен подиум. Позовавайки се на свидетелските показания, съдът е приел за недоказани и неоснователни оплакванията му сочени от ищеца в исковата молба за наличие на хлебарки и мишки. По отношение на оплакванията на Тодоров за липса на санитарен възел и течаща вода в килиите и използването на шишета за уриниране по време на престоя му в ОСИН – гр. Русе, съдът възприемайки заключението на вещото лице по назначената СТЕ е приел, че през целия период, във всички килии, в които е бил настаняван ищеца, с изключение на килия № 3 за периода от 28.08.2014 г. до 04.09.2014 г. са липсвали санитарен възел и течаща вода. По тези съображения административният съд е приел за основателни и доказани оплакванията на ищеца за занижена хигиена в спалните помещения където е пребивавал Тодоров. Също така е прието, (от представената по делото справка с рег. № 3488/18.12.2015 г. и свидетелски показания) че през целия период на престой в ОСИН – гр. Русе на ищеца не е осигурен достъп за разходка на открито пространство. Относно твърдените неимуществени вреди изложени в молбата за неосигурено медицинско обслужване, недостатъчно количество и лошо качество на храната, както и преживян емоционален стрес от ищеца съдът, позовавайки се на свидетелските показния и назначената комплексна съдебно – медицинска и психологическа експертиза е приел тези вреди за недоказани, поради което е отхвърлил тези претенции като неоснователни. В заключение е изложил мотиви, че през процесния период ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия, които са проявление на нечовешко и унизително отношение, поради което е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните действия и бездействия на администрацията на ГДИН и претърпените вреди. Въз основа на тези изводи и съобразявайки се с продължителността на задържането под стража (от 03.10.2013 г. до 04.09.2014 г.) в ареста на ОСИН – гр. Русе, административният съд е определил обезщетение по справедливост в размер на 1 000 лв., като е отхвърлил исковата претенция за горницата над тази сума до предявения размер от 10 000 лв. Решението е валидно, допустимо и правилно. При правилно изяснена фактическа обстановка и събрани в пълен обем доказателствата, съдът е направил анализ на доказателствата, направил е верни правни изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. Настоящият тричленен състав напълно споделя направените изводи в обжалваното решение, поради което смята, че същите не следва да се приповтарят. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ фактически правно се е обосновал. В случая ищецът по делото се е справил с доказателствената тежест по закон и е успял да установи наличието на всички елементи от състава на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ относно твърдените от него неимуществени вреди вследствие на противоправно бездействие на длъжностни лица на ГДИН, при и по повод осъществяване на административна дейност за периода от 03.10.2013 г. до 04.09.2014 г., изразяващо се в липса на достатъчно жилищна площ в килиите в който е пребивавал в следствения арест при ОСИН – гр. Русе през процесния период, липса на течаща вода и санитарен възел, липса на престой на открито, като административният съд законосъобразно е приел, че тези неимуществени реди на Тодоров са доказани и е налице пряка и непосредствена причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия и бездействия на администрацията на ГДИН. По силата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая вредите се претендират от незаконосъобразно действие и бездействие на администрацията на Затвора гр. София. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Правилно е прието от решаващия съд, че съгласно разпоредбата на чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, поради което надлежен ответник за процесния период е ГДИН. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза в сила три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Въпреки наличието на отлагателен срок за влизането на посочените текстове в сила не може да се приеме, че те не са част от действащото законодателство към периода преди 2019 година. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Затвора гр. София е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода. ЕКПЧОС е ратифицирана от Рeпублика България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане под стража в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 02.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., в най-голяма степен това се отнася до пилотното решение по делото Нешков и др. срещу България, констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. Европейският съд по правата на човека приема, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е достатъчно ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ е критикувал този подход на националните съдилища и в редица свои предходни решения срещу България - например Йовчев, Илиев, Радков, Шъханов и пилотното решение Нешков и др. срещу България като е посочил, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Съдът счита, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката (или наказанието) не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в затвора и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3 ЕСПЧОС дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие; тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на Съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение. Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането. Неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд е настоящия случай е направил. В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ответника, защото негови длъжностни лица на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложената мярка "задържане под стража" при следствения арест при ОСИН - гр. Русе не са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно минимална жилищна площ в спалните помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му биологично съществуване, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, възможност за ефективно разходка на открито, който да не създават предпоставки за увреждането на физическото и психическото му здраве, а също и за нарушаване на забраната установена в чл. 3 от ЕКПЧ. Предвид изложеното и събраните по делото доказателства правилно е прието от съда, че исковата претенция за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от лошите битови условия в следствения арест при ОСИН – гр. Русе за периода от 03.10.2013 г. до 04.09.2014 г. е доказан по основание - установени са елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно – доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда за ищеца от него. В тази връзка и отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за емоционални страдания, както и времевия период, съдът правилно е приложил нормата на чл. 52 от ЗЗД и е определил размер на обезщетението по справедливост, в размер на 1 000 лв., съобразявайки го с размера на обезщетенията, които присъжда ЕСПЧ по близки казуси, а също така и с реалния стандарт на живота в Република България. Предвид изложеното касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София е неоснователна, а решението на съда, като правилно и законосъобразно, в тази част ще следва да бъде оставено в сила. По отношение на касационна жалба подадена от Т. Тодоров, настоящият касационен състав на Върховния административен съд счита същата за неоснователна, тъй като първоинстанционният съд правилно и в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, а също и липсата на увреждане на физическото или психическото здраве е определил размер на обезщетението в размер на 1 000 лв. като е отхвърлил предявения иск за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 10 000 лв., като неоснователен поради недоказаност на твърдените от Димитров вреди срещу ГДИН за причинени неимуществени вреди по време на престоя му в следствения арест при Областна служба "Изпълнение на наказанията" – гр. Русе. Доказателствената тежест в исковото производство лежи върху ищеца, който следва да докаже с допустимите, относимите и необходимите доказателствени средства осъществяването на фактите, от които черпи права. След като ищеца не е ангажирал достатъчно доказателства във връзка с твърденията си по останалите предявени от него искови претенции за претърпени неимуществени вреди, то административният съд правилно е приел, че същите са недоказани и ги е отхвърлил законосъобразно като недоказани и неоснователни. При този изход на спора не следва да бъдат присъждани разноски на страните по делото. По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение