Решение № 17204 от 16.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8357/2019 г.

Решение № 17204 от 16.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8357/2019 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи, гр. София, бул. "Княгиня Мария Луиза" № 48 срещу Решение № 216 от 19.03.2019 г. на Административен съд, гр. Хасково, постановено по административно дело № 211/2019 г.

С обжалваното решение съдът е отменил Заповед № 5364 з-1879 от 19.12.2018 г. на директора на Дирекция "Миграция", с която на основание чл. 44, ал. 8, изречение 3 от Закона за чужденците в Република България е продължено, считано от 04.01.2019 г., действието на принудителната административна мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци", приложена на Г. Мохамад, до отпадане на обстоятелствата по ал. 6 и при изключенията на ал. 8 на чл. 44 от Закона за чужденците в Република България, но не повече от шест месеца.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – директорът на Дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи, счита обжалваното решение за недопустимо, постановено в нарушение на правилата за местна подсъдност – отменително основание по чл. 209, т. 2 АПК. Сочи, че въпреки направеното в срок възражение за местна подсъдност по чл. 134, ал. 2 АПК, първоинстанционният съд е разгледал делото и е постановил решение. Позовава се на чл. 133, ал. 2, т. 1 АПК и излага подробно доводи за невъзможността настаняването в специалния дом на незаконно пребиваващ в страната чужд гражданин да бъде приравнено на постоянен адрес по смисъла на чл. 93 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР). Незаконно пребиваващият чужд гражданин няма право да бъде вписан в регистъра на населението, поради което не притежава постоянен адрес на територията на страната. Компетентен да се произнесе по жалбата му, с оглед на чл. 133, ал. 1, изречение 2 АПК, е Административен съд, София град. До този извод счита, че се стига и от разпоредбата на чл. 133, ал. 2 АПК.

Алтернативно излага доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Сочи, че Г. Мохамад е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) по отношение на когото е приложена принудителна административна мярка "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна", налице е опасност от укриване по смисъла на § 1, т. 4а ЗЧРБ, съответно член 3, точка 7 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115), както и че е изпълнено отрицателното условие по чл. 15, ал. 1 от Директива 2008/115. Счита за неправилен извода на съда за липса на материалноправните предпоставки за продължаване на принудително настаняване.

Моли съда да обезсили, алтернативно да отмени, обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от юрисконсулт В. Терзийска.

2. Ответникът по касационната жалба – Г. Мохамад, счита същата за неоснователна.

Счита решението за допустимо, тъй като касаторът не е доказал, че има постоянен адрес в чужбина. С оглед на това при липса на данни за постоянен адрес в чужбина адресът на дома, в който е настанен, е именно постоянен такъв по смисъла на чл. 133, ал. 1 АПК. Сочи, че уредбата на местната подсъдност не е за удобство на органа, а с оглед на гарантираните от Директива 2008/115 и от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) ефективни правни средства за защита срещу произволно лишаване от свобода по смисъла на чл. 5, б. "е" ЕКПЧ.

Счита решението за правилно, тъй като органът не е доказал нито една от предпоставките, при наличието на които е допустимо продължаване на принудителното настаняване.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от адв. С. Шивикова, Адвокатска колегия, гр. Хасково.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. Г. Мохамад е [гражданство], [дата на раждане], по народност [народност], вероизповедание – [вероизповедание].

2. На 10.09.2016 г. г-н Мохамад влиза не през установените за целта места в България.

3. На 16.09.2016 г., със Заповед №УРИ5392-ПАМ-5573, издадена на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 1 ЗЧРБ началникът на сектор "Миграция" в Столичната дирекция на вътрешните работи прилага на г-н Мохамад принудителна административна мярка "принудително отвеждане до границата на Република България".

4. На 16.09.2016 г., със Заповед №УРИ-5393-ПАМ-5573, издадена на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ, началникът на сектор "Миграция" в Столичната дирекция на вътрешните работи прилага на г-н Мохамад принудителна административна мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци".

5. На 27.09.2016 г. г-н Мохамад подава молба за закрила.

6. На 28.09.2016 г. г-н Мохамад е освободен от специалния дом за временно настаняване на чужденци и е предаден на Държавната агенция за бежанците.

7. На 18.05.2017 г., с Решение № 9897, председателят на Държавната агенция за бежанците отказва на г-н Мохамад предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут.

8. На 01.06.2018 г. Решение № 9897 влиза в сила след осъществен съдебен контрол – Решение № 587 от 01.09.2017 г. на Административен съд, гр. Хасково, по административно дело № 772/2017 г. и Решение № 7269 от 01.06.2018 г. на Върховния административен съд по административно дело № 12847/2017 г.

9. На 04.07.2018 г., със Заповед № 272 з-1536, издадена на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ на г-н Мохамад е приложена принудителна административна мярка "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна". На заповедта е допуснато предварително изпълнение.

10. На 04.07.2018 г. Заповед № 272 з-1536 е връчена на г-н Мохамад чрез преводач като по делото няма данни да е обжалвана.

11. На 04.07.2018 г., със Заповед № 272 з-1537, издадена на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ на г-н Мохамад е приложена принудителна административна мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" за срок от шест месеца.

12. На 04.07.2018 г. г-н Мохамад е настанен принудително в специален дом за временно настаняване на чужденци – гр. Любимец.

13. На 11.12.2018 г. г-н Мохамад декларира, че не е съгласен данните му да бъдат предоставени на посолството на [държава] и да се завърне доброволно в страната по произход.

14. На 19.12.2018 г., със Заповед № 5364 з-1879, издадена на основание чл. 44, ал. 8, изречение 3 ЗЧРБ, директорът на Дирекция "Миграция" продължава, считано от 04.01.2019 г., действието на принудителната административна мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци", приложена на Г. Мохамад, до отпадане на обстоятелствата по ал. 6 и при изключенията на ал. 8 на чл. 44 ЗЧРБ, но не повече от шест месеца.

15. На 23.01.2019 г. г-н Мохамад подава жалба срещу Заповед № 5364 з-1879 до Административен съд, София град.

16. На 05.02.2019 г., с Определение № 1054, постановено по административно дело № 1155/2019 г., Административен съд, София град, изпраща по подсъдност делото на Административен съд, гр. Хасково.

17. На 05.03.2019 г., преди даване ход на делото в Административен съд, София град, органът прави възражение за местна подсъдност.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти съдът приема от правна страна, че възражението за местна подсъдност е неоснователно с оглед на факта, че адресът на дома, в който г-н Мохамед е настанен, е неговият единствен адрес на територията на страната, определен от самия орган, поради което именно този адрес се явява и адрес по смисъла на чл. 133, ал. 1, изречение 1 АПК.

Приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон.

Съдът приема, че доказателствата по делото не доказват наличие на предпоставките за продължаване на принудителното настаняване. Изразеното от жалбоподателя нежелание да се завърне в страната на произход и да попълни декларация за доброволно завръщане счита, че не могат да обосноват визираната в чл. 44, ал. 8, изр. 2 ЗЧРБ предпоставка отказ от съдействие, което "предпоставя наличието на обективна причина, свързана с възпрепятстване на извеждането, която да се дължи изключително на поведението адресата" на мярката. Принудителният характер на мярката разпореждаща извеждане от страната изключва обусловеността на изпълнението й от съгласието или несъгласието на лицето, поради което това съгласие или несъгласие не може да обоснове отказ от съдействие, а и това твърдение не е доказано от органа.

Съдът приема, че не е налице и втората предпоставка за продължаване на принудителното настаняване, тъй като в изтеклия шестмесечен период органът не е доказал предприемането на каквито и да било действия за получаване от афганистанските власти на необходимите документи за задгранично пътуване, което прави недоказана и целта на задържането с оглед на визираното в член 15, параграф 1 от Директива 2008/115.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за недопустимо, алтернативно за неправилно.

1. По твърдението за недопустимост на обжалваното решение:

За да бъде едно съдебно решение недопустимо е необходимо съдът да го е постановил при наличие на процесуални пречки или при липса на процесуални предпоставки за допустимост на съдебното производство. Безспорно е, че подсъдността е компетентността на конкретния съд да разгледа едно подведомствено на съдилищата дело, което значи, че чрез нея се определя кому принадлежи правораздавателната власт. Безспорно е също, че подсъдността, с оглед на целта която има – да разпредели делата между еднаквите по степен или да ги разпредели между различните по степен съдилища, е места и родова. Безспорно е също, че с изменението на чл. 133, ал. 1 АПК, в сила от 01.01.2019 г., законодателят промени принципа, въз основа на който разпределя делата между еднаквите по степен съдилища, т. е. промени принципа на местната подсъдност. Съгласно разпоредбата делата се разглеждат от съда по постоянния адрес на адресата на акта. Само когато адресатът на акта има постоянен адрес в чужбина споровете са подсъдни на Административен съд, София град.

Незаконно пребиваващите в страната чужди граждани, както обосновано сочи и касаторът, не могат да имат постоянен адрес в страната. Постоянният адрес е една от двете форми на адресна регистрация, регламентирани в Закона за гражданската регистрация, за която е задължено всяко подлежащо на гражданска регистрация по закона лице – чл. 90, ал. 1 ЗГР. С оглед на разпоредбата на чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗГР на гражданска регистрация подлежат и чуждите граждани, които са получили разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в страната и на които е предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут или е предоставено убежище. Следователно, по силата на изрична законова разпоредба чуждите граждани, които пребивават незаконно в страната не са субект на гражданска регистрация, а с оглед на това и на задължението за посочване на постоянен и настоящ адрес. Поради това те не биха могли да разполагат с постоянен адрес, въз основа на който да се определи место подсъдният съд при оспорване на индивидуален административен акт, на който са адресат.

Второто изречение на чл. 133, ал. 1 АПК определя като местно подсъден Административен съд, София град, за адресат на индивидуален административен акт, който има постоянен адрес в чужбина. Очевидно националният законодател счита, че всички държави в света трябва да имат понятие "постоянен адрес" при това идентично с понятието, дефинирано в чл. 93, ал. 1 ЗГР, но това обективно не може да бъде нито вярно, нито доказано по отношение на чужди граждани, които пребивават незаконно в страната. С оглед на това мотивът на първоинстанционния съд, че адресът на жалбоподателя в дома за временно настаняване на чужденци е единственият известен адрес на чуждия гражданин, при това определен от самия орган, поради което следва да се приеме за постоянен адрес по смисъла на чл. 133, ал. 1 АПК, е в противоречие с релевантните материалноправни разпоредби на позитивното право. Приетото от първоинстанционния съд е фактически фикция, тъй като приравнява правните последици на един факт – настаняването в специален дом за временно настаняване на чужденци, на друг факт – регламентирания в чл. 93, ал. 1 ЗГР постоянен адрес. Но ноторно е, че фикции могат да се създават само със закон. В случая не може да се приеме, че съдът тълкува понятието "постоянен адрес", тъй като то е изрично законово дефинирано, не може да се приеме, че попълва празноти в правото, тъй като законодателят изрично е регламентирал хипотезата, когато адресатът на акта има постоянен адрес в чужбина, както и не може да се приеме, че прилага разпоредбата чрез аналогия на закона, защото в случая не е налице подобие в основното – постоянният адрес е адресът, който лицето избира, за да бъде вписано в регистъра на населението, което очевидно е далеч от аналогично с адреса на специалния дом за временно настаняване на чужденци. Последният по-скоро би могъл да има нещо общо с настоящия адрес по смисъла на чл. 94, ал. 1 ЗГР, но законодателят не е предвидил възможност настоящият адрес да е правната връзка между адресата на акта и компетентния съд.

Видно от изложеното, с оглед на приетия от законодателя признак, въз основа на който се определя връзката на едно дело със съответния административен съд, и при отчитане на регламентацията на употребите от законодателя понятия в позитивното право, следва, че оспорването на актове, на които адресати са чужди граждани, които пребивават незаконно на територията на страната, са подсъдни на Административен съд, София град. Що се отнася до довода на ответника, че органът не е доказал "постоянния адрес" на чуждия гражданин в чужбина, следва да се посочи, че органът не би и могъл да посочи постоянният адрес на чуждия гражданин в чужбина. Това, което органът безспорно може да докаже е липсата на постоянен адрес на територията на страната, а това – per argumentum a contrario, значи – при липсата на дефиниция на понятието "постоянен адрес в чужбина", че е налице хипотезата по изречение 2 на чл. 133, ал. 1 АПК.

В разпоредбата на чл. 134, ал. 2 АПК законодателят е дал възможност на всяка от страните да направи отвод за местна подсъдност и на съда служебно да се произнесе по нея. При този подход на законодателя и при приетото от него определяне на подсъдността при "постоянен адрес" в чужбина е очевидно, че нито адресатът на акта може да докаже, че адресът на специалния дом, в който е временно настанен, е негов постоянен адрес, нито органът може да докаже постоянен адрес на чуждия гражданин в чужбина.

Тази ad absurdum ситуация, която съдът, с оглед на задължението си по чл. 127, ал. 2 АПК е длъжен да преодолее, съотнесена към релевантните разпоредби на позитивното право, обосновава извод за местна подсъдност на Административен съд, София град, на делата с предмет оспорване на индивидуални административни актове, които имат за адресат чужд гражданин, който не попада в хипотезата на чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗГР или който не оспорва акт, за който специален закон е определил различна местна подсъдност – например чл. 84, ал. 2 от Закона за убежището и бежанците.

За да бъде обаче нарушената местна подсъдност основание за недопустимост на постановеното съдебно решение е необходимо въпреки направения в срок отвод от страна по делото съдът да се е произнесъл.

В случая касаторът е направил преди първото по делото заседание в първоинстанционния съд, т. е. в срока по чл. 134, ал. 2 АПК, възражение за местна подсъдност, което съдът не е приел. При установена неподсъдност на делото на постановилия обжалваното решение съд и при направен своевременно отвод за неподсъдност по чл. 134, ал. 2 АПК постановеното от местно некомпетентния съд решение е недопустимо, тъй като е постановено от съд, на когото делото не е предоставено въз основа на закона в правосъдната му власт. Върховният съд следва да го обезсили и да изпрати делото по подсъдност на компетентния съд – Административен съд, София град.

Що се отнася до довода на ответника, че местната подсъдност "не следва да бъде определяна и подбирана, съобразно удобството на органа", следва да се посочи, че не "удобството на органа" в случая е релевантният факт, а това, което законодателят е регламентирал като правно релевантен факт за определяне на правосъдната власт на съответния съд. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по спорове за подсъдност между Административен съд, София град, и Административен съд, гр. Хасково – единственият административен съд, в чийто район извън района на Административен съд, София град, се намира специален дом за временно настаняване на чужденци, Върховният административен съд е постановил, че местно подсъден е Административен съд, София град – Определение № 7185 от 14.05.2019 г. по адм. д. № 5158/2019 г.; Определение № 7637 от 22.05.2019 г. по адм. д. № 4880/2019 г.; Определение № 7942 от 28.05.2019 г. по адм. д. № 5747/2019 г.; Определение № 8652 от 10.06.2019 г. по адм. д. № 6211/2019 г.; Определение № 9206 от 18.06.2019 г. по адм. д. № 6795/2019 г.; Определение № 9948 от 27.06.2019 г. по адм. д. № 7337/2019 г.; Определение № 10789 от 10.07.2019 г. по адм. д. № 4977/2019 г.; Определение № 16247 от 28.11.2019 г. по адм. д. № 13515/2019 г. Подсъдността е власт – властта на конкретния съд да разгледа и реши конкретен правен спор с произтичащите от това сила на присъдено нещо и въобще правно действие на съдебния акт, поради което правилата за нейното определяне са от изключителна значимост за ефективността и ефикасността на правото на защита, което предполага яснота и правна сигурност при тяхното тълкуване и прилагане, а не определяне ad hoc, с оглед на конкретния правен субект.

2. По твърдението за противоречие с материалния закон и необоснованост:

Тъй като обжалваното решение е недопустимо съдът не следва да се произнасян по твърденията за наличие на пороците по чл. 209, т. 3 АПК.

По искането за разноски, с оглед на чл. 221, ал. 3 във вр. с чл. 226, ал. 3 АПК, ще следва да се произнесе компетентният първоинстанционен съд.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд