Решение № 5834 от 27.04.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10516/2010 г.

Решение № 5834 от 27.04.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10516/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Бургас срещу решение № 412 от 21.04.2010 г. на Административен съд, гр. Бургас, постановено по административно дело № 1595/2009 г. С обжалваното решение съдът е отменил заповед № З-4309 от 12.10.2009 г. на касатора, с която на Лиляна Кирилова Иванова е наложена принудителна административна мярка - "забрана за напущане на страната" по чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските лични документи. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че са налице и двете кумулативни предпоставки на чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) - адресатът има парични задължения в големи размери, установени по съдебен ред, и няма лично имущество, което да ги покрива или обезпечава. Счита, че постановеното от съда спиране на изпълнителното дело, с оглед липсата на данни за влизането в сила на съдебния акт, не следва да бъде вземано предвид. Наред с това твърди, че принудителната мярка по никакъв начин не се влияе от спирането на изпълнителното дело. Моли съда да отмени обжалваното решение и да потвърди заповедта за налагане на принудителната мярка. Ответникът по касационната жалба - Лиляна Кирилова Иванова, счита същата за неоснователна. Решението на съда е правилно. То съответства на фактите по делото и на материалния закон. Наложената принудителна административна мярка противоречи на Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Фактическата обстановка по делото е изяснена правилно. Налице са кумулативните предпоставки на закона за налагане на принудителната административна мярка. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел, че по отношение на Лиляна Иванова не са налице кумулативните предпоставки на закона, които позволяват налагането на принудителната административна мярка. Паричното задължение, за което частният съдебен изпълнител е образувал изпълнителното дело и поискал налагането на мярката, съдът приел, че не е установено по съдебен ред. Този извод съдът направил като преценил характера на притезанието - основано на акт по чл. 417, т. 9 ГПК, и отчел действието, което подаването на възражение по реда на чл. 420, ал. 1 ГПК има в този случай. Въз основа на това и в съответствие с приложените по делото определение от 23.07.2009 г. по частно гражданско дело № 2758/2009 г. на районен съд, гр. Бургас и определение № 381 от 16.09.2009 г. на окръжен съд, гр. Бургас съдът приел, че оспорваната заповед е незаконосъобразна. Този извод на съда е правилен. По делото няма спор за факти. Безспорно е, че срещу ответника по касационната жалба има издаден изпълнителен лист от 12.05.2009 г. въз основа на заповед за изпълнение № 2639 от 12.05.2009 г. по частно гражданско дело № 2758/2009 г. на Бургаския районен съд. Не се спори, че за принудително събиране на сумата е образувано частно изпълнително дело. Безспорно е също, че производството по изпълнителното дело е спряно от съда на основание чл. 420, ал. 1 ГПК. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон. В правилни и аргументирани мотиви съдът посочил защо в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК подаденото възражение спира принудителното изпълнение и какви са правните последици от това спиране. Това е единствената хипотеза, при която изпълнението се спира без представяне на надлежно обезпечение за кредитора. Както правилно отбелязва в мотивите си съдът постановеното спиране е защита не срещу процесуалната недопустимост на изпълнението, а срещу неговата материалната незаконосъобразност, т. е. липса на задължението, по отношение на което е издадена заповедта за изпълнение, съответно изпълнителния лист. В този случай кредиторът трябва да предяви иск, за да установи вземането си, което означава, че то не е ликвидно. Щом вземането не е ликвидно, то не е налице една от кумулативните предпоставки на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД - задължението да е установено по съдебен ред. С оглед на изложеното неоснователни са твърденията на касатора, че в случая са налице предпоставките на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД. Неоснователни са и доводите му, че съдът се позовал на невлязъл в сила съдебен акт. Следва ясно да се посочи, което е направил и окръжният съд в определението си, че спирането на изпълнението в условията на чл. 420, ал. 1 ГПК настъпва по силата на закона, а не по силата на съдебното определение, с което районният съд само е обявил вече настъпилото спиране. Освен изложените от съда мотиви за незаконосъобразност на оспорената заповед следва да се посочи, че тя е незаконосъобразна и поради противоречие с Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№ 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Директивата е неделима част от правния ред, приложим в страната, и съдът, с оглед на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, следва да прецени законосъобразността на наложената мярка с оглед на правния статус на ответника по касационната жалба като гражданин на Европейския съюз. Единственото ограничение, което директивата допуща на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Видно от текста на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, поради което би могла, по принцип, да попадне в изчерпателно изброените в директивата основания за ограничаване на свободата на движение, но само ако надлежно е обосновано, че нарушеният в конкретния случай частен финансов интерес представлява императивен интерес на обществото и ограничението е наложено при зачитане всички правила на общностното право. В случая това не е направено, поради което не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред. Нормата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, която не задължава органа да извърши исканата от общностния акт преценка противоречи на норма на общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма. Прилагайки общностното право съдът констатира, че оспорената заповед № З-4309 от 10.12.2010 г. на директора на областната дирекция на МВР, гр. Бургас, в частта, в която забранява на ответника по касационната жалба напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз е незаконосъобразна. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. Оспорваната заповед противоречи и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, която е в сила за България от 7.09.1992 г., поради което и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията има предимство пред норми на вътрешното право, които й противоречат. Съгласно чл. 2, т. 3 от Протокол 4 упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. В оспорваната заповед не са изложени никакви мотиви, които да обосновават изискуемите от Конвенцията предпоставки, което е достатъчно основание да се приеме, че тя е необоснована. Наред с изложеното следва да се посочи, че с решение № 2 от 31.03.2011 г. Конституционният съд на Република България обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, която в своята същност е идентична с разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД. Макар и да е постановено след приключване на устните състезания по настоящото дело и да е досежно друга разпоредба, това решение установява контекста, в който следва да се прилага разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД и е в подкрепа на изложеното по-горе досежно незаконосъобразността на оспорената заповед. Видно от изложеното твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно е ценил събраните по делото доказателства, въз основа на това е направил обосновани изводи и не е допуснал нарушение на материалния закон. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд