Решение № 5797 от 24.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13890/2011 г.

Решение № 5797 от 24.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13890/2011 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на Анна Василева Пеева, Искра Василева Василева, Иванка Атанасова Тодорова, Елена Атанасова Бойчинова-Стайкова, Евгения Атанасова Стоичкова, Васил Николов Банзаров, Албена Георгиева Банзарова, Тома Николов Томов, Ганка Томова Кирилова и Михаела Томова Томова против решение 4109 от 30.08.2011 г., постановено по адм. д. № 5234 по описа за 2010 г. на Административен съд - София град. Релевират оплакване за неговата неправилност и молят за отмяната му и решаване на спора по същество чрез признаване на правото на обезщетение за одържавен недвижим имот. Ответникът по касационната жалба - областен управител на област София чрез процесуалния си представител оспорва основателността на същата. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество и е основателна. С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на касационните жалбоподатели против заповед № РД-23-031/27.04.2007 г. на заместник-областния управител на област София по преписка № 97-00-1062/1998 г., съдържаща отказ да се уважи искането ми за обезщетение по реда на ЗОСОИ чрез жилищни компенсаторни записи за посочения в заповедта недвижим имот. Съдът е приел, че обжалваният административен акт е законосъобразен, същият съответства на приложимия материален закон и е обоснован. Съдът е споделил като материално законосъобразни мотивите на административния орган за това, че след като жалбоподателите са водили иск по чл. 7 от ЗВСОНИ за процесния недвижим имот, за който се иска обезщетение и този иск е бил уважен с влязло в сила съдебно решение, не са налице предпоставките по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ за тяхното обезщетение на това основание. Според съда, административният орган е извършил законосъобразна преценка на обстоятелството, че нормата на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ е приложима само в хипотезата на отхвърлен иск по чл. 7 от ЗВСОНИ, а искът на жалбоподателите е бил уважен. Посочено е, че с решение от 9.05.1997 г. на СРС, 40 състав по гр. д. № 1069/1993 г. искът на жалбоподателите е бил уважен, но е бил насочен срещу несобственик на процесния имот и с решение от 1.06.2007 г. на ВКС, III г. о. по дело № 651/2006 г. ревандикационният иск срещу действителните собственици на процесния имот е бил отхвърлен. Обжалваното решение на Административен съд - София град е валидно, допустимо, но е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В хода на съдебното производство съдът е събрал относимите за съдебния спор доказателства, но въз основа на тях е направил необосновани изводи за законосъобразност на обжалваната заповед на областния управител. От събраните по делото доказателства се установява, че касационните жалбоподатели, които са наследници на Васил Христов Пеев и Васил Василев Банзаров, съдружници в с. д. "Техническо бюро", са подали искане за обезщетение по реда на ЗОСОИ за процесния недвижим имот - апартамент в гр. София, ул. "Леонардо да Винчи" № 6 с площ от 102.28 кв. м, състоящ се от три стаи, хол, кухня, баня клозет избено и таванско помещение, съответните ид. части от общите части на сградата и правото на строеж от парцел I, кв. 12, одържавен по реда на ЗОЕГПНС. Заявлението е подадено през м. март 1998 г., с нечетлива върху него дата. Избраният от жалбоподателите способ на обезщетение е чрез компенсаторни записи. Заедно с процесния имот, същите са заявили за обезщетение и други имоти на бившето събирателно дружество, за които областният управител е признал право на обезщетение чрез компенсаторни записи - заповед № РД-21-037 от 10.06.2004 г. и заповед № РД-21-574/27.4.1999 г. и заповед № РД-21-574 от 13.06.2000 г. За процесния апартамент жалбоподателите са предявили иск по чл. 7 от ЗВСВОНИ против Евгения Прокопиева Киранова и с решение № от 9.05.1997 г. по гр. д. № 1069/1993 г. на СРС договорът, с който имотът е продаден на Евгения Киранова и съпруга й Денчо Ангелов Денчев, е обявен за нищожен. Решението на СРС е оставено в сила с решение от 22.01.1998 г. по гр. д. № 3086/1997 г. на СГС. С решение № 1032 от 12.04.1999 г. по гр. д. № 1353/1998 г. на ВКС, гражданска колегия, IV г. о. молбата за преглед по реда на надзора на Евгения Киранова е отхвърлена. Впоследствие жалбоподателите за завели иск по чл. 108 от ЗС и с решение от 11.07.2001 г. СРС е осъдил Евгения Киранова и наследниците по закон на Денчо Денчев да им предадат владението на процесния имот, за който съдът е приел, че е тяхна собственост по силата на влязлото в сила решене по чл. 7 от ЗВСВОНИ. Въззивният Софийски градски съд с решение № от 1.12.2005 г. по гр. д. № 1111/2005 г. е отменил решението на СРС, с който искът по чл. 108 от ЗС по отношение на Евгения Киранова е бил уважен и е оставил в сила решението, с което искът по чл. 108 от ЗС по отношение на наследниците на Денчо Денчев е бил уважен. С решение № 791 от 1.06.2007 г. Върховният касационен съд, III г. о. е отменил решението на СГС от 1.12.2005 г., с което решението на СРС от 11.07.2001 г. и допълващото го решение от 22.05.2003 г. са оставени в сила и е решил спора по същество, като е отхвърлил предявения срещу наследниците на Денчо Денчев иск с правно основание чл. 108 от ЗС. В мотивите си ВКС е посочил, че имотът предмет на покупко-продажба е бил придобит по силата на спогодба, извършена при съдебна делба през 1976 г., от един от наследниците на Денчо Денчев, а респ. неговите наследници, които след смъртта му са придобили правото на собственост, не са били били привлечени като ответници по иска по чл. 7 от ЗВСОНИ. Така, ответницата Киранова по иска по чл. 7 от ЗВСОНИ към момента на предявяването му не е била собственик на имота, а по отношение на действителните собственици силата на присъдено нещо не се разпростряла, тъй като не са били привлечени като ответници и по отношение на последните, искът по чл. 7 от ЗВСОНИ на жалбоподателите не е успешно проведен. Въз основа на установените по делото факти, неправилно административният съд е приел, че жалбоподателите нямат право на обезщетение по реда на ЗОСОИ и според съда това се дължи на зле упражнени права, от които те не могат да черпят дивиденти. Неправилността се заключава в това, че съдът, както и административният орган неправилно приемат, че по отношение на жалбоподателите е приложима хипотезата на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ. Жалбоподателите не попадат в субективните предели на нормата на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ. Същата се отнася до лицата, чиито искове по чл. 7 от ЗВСОНИ са били отхвърлени, като поради това предвижда за тях специални срокове за заявяване на претенцията за обезщетение. След като исковата претенция по чл. 7 от ЗВСОНИ на жалбоподателите не е отхвърлена, преценката за наличието на правото на обезщетение следва да се извърши съобразно общите критерии за това, посочени в чл. 2, ал. 1 от ЗОСОИ, вр. чл. 2 от ЗВСОНИ. Правото на жалбоподателите на обезщетение зависи от това дали пред административния орган е установено, че те са наследници на собственици на имоти, одържавени по законите и начините, посочени в чл. 1 и 2 от ЗВСОНИ и същите не могат да бъдат върнати реално, поради обстоятелствата посочени в закона, както и да установят, че заявлението за обезщетение е подадено в срока по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ. По делото няма съмнение, че жалбоподателите са наследници на собственици на имоти - Васил Христов Пеев и Васил Василев Банзаров, съдружници в с. д. "Техническо бюро", от което е одържавен по реда на ЗОЕГПНС процесният недвижим имот - апартамент в гр. София, ул. "Леонардо да Винчи" № 6 с площ от 102.28 кв. м, състоящ се от три стаи, хол, кухня, баня клозет избено и таванско помещение, съответните ид. части от общите части на сградата и правото на строеж от парцел I, кв. 12. Както се установява от преписката, жалбоподателите са били обезщетени за друг недвижим имот, одържавен от дружеството на същото основание - ЗОЕГПНС, находящ се на същия адрес, а именно апартамент от 106.12 кв. м, като процедурата за обезщетение е била проведена от административния орган в полза на правоимащите. Видно от доказателствата по преписката, заявлението за обезщетение за процесния недвижим имот, за който воден иск по чл. 7 от ЗВСОНИ, е подадено в срока по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ, като е заведено в деловодството на административния орган през месец март 1998 г. Обстоятелството, че искът по чл. 7 от ЗВСОНИ е воден срещу несобственик, каквато е била Евгения Киранова, въпреки, че е била приобретател по сделката, чиято нищожност се иска, а по делото като ответници не са били привлечени действителните собственици, сочи, че последиците, свързани с обективните предели на силата на присъдено нещо на положителното съдебно решение, не могат да се проявят в правния мир. Имотът не може да бъде върнат реално, тъй като ответницата по иска към момента на завеждането му, не е била собственик на имота, към този момент имотът вече е собственост на трети лица, придобит от тях преди влизане в сила на ЗВСОНИ, т. е. същите са го придобили добросъвестно. Предвид изложеното следва да се направи извод, че в полза на жалбоподателите са налице основанията за признаване правото на обезщетение по чл. 2 от ЗОСОИ и същото следва да им бъде признато. На същите следва да се определи обезщетителен способ- компенсаторни записи, каквито са определени и за другия одържавен имот на същия административен адрес. С оглед изложеното, Върховният административен съд