Решение № 10658 от 20.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5212/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба на Д. Добрева от гр. София, чрез процесуалния й представител адв. Иванова, срещу решение 1157 от 24.02.2021г. по адм. д. 12487/2019г. на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата й с искане за прогласяване на нищожност на отказ, обективиран в писмо изх. САГ 18 УТ 00 329/4/ от 14.01.2019г. на Главния архитект на Столична община /СО/ на основание § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ за издаване на удостоверение за търпимост за строеж пристройка със застроена площ от 10 кв.м., представляваща пристройка към сграда с идентификатор 68134.509.172.1, находяща се в ПИ идентификатор 68134.509.172, УПИ XVIII 172, кв. 98 по плана на гр. София, [местност], [район] на СО. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Твърди, че неправилно съдът е приел, че липсват основания да бъде прогласен за нищожен оспореният отказ за издаване на удостоверение за търпимост. Напротив посочва наличието на такива основания, а именно това, че издаденият отказ се явява без предмет и пълна липса на предпстаките в приложимите правлни норми чл. 7 ал. 1 от Строителните правила и норми за изграждане на населените места /СПНИНМ, ДВ бр. 75/1959г., действали към момента на изграждане на пристройката през 1972г./ и чл. 31 ал. 1 т. 1 от ЗУТ /сегадействащи правила/ за постановяване на отказ за издаване на удостоверение за търпимост. В тази връзка твърди изначална пълна липса на предпоставките в правните норми за издаване на отказа. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се прогласява нищожността на оспорения отказ. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът Главният архитект на СО, с писмен отговор чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомелност на договореното в полза на процесуалния представител на касатора адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 от АПК, от надлежна страна адресат на оспореното решение, и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че оспореният отказ не страда от толкова тежък порок, който да обоснове неговата нищожност. В тази връзка е приел, че отказът е издаден от компетентне оргн в рамките на предоставените му по закон правомощия, както и не е установил порок във формата или допуснато толкова тежко нарушение на административно производствените правила, водещо до липса на волеизявление на административния орган като е посочил, че такова е налице, както и е налице посочено правно основание § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ. Приел е, че само пълната липса на условията и предпоставките, предвидени в приложимата материално правна норма, липсата на каквито и да било основания и възможност за издаване на акт, от категорията на оспорения, могат да обосноват нищожност на същия. Приел е, че в конкретния случай не е налице такъв порок, тъй като е налице правна норма, допускаща издаване на акта. По отношение на наведеното възражение за материално правна нищожност на акта, е приел, че от СТЕ е установено, че към годината на изграждане на пристройката 1972г. между имота на жалбоподателката и имота съседния такъв не е имало регулационна граница, тъй като са попадали в един общ парцел /УПИ/, като в тази връзка е приел, че по отношение на отстоянията на пристройката към сегадействащата регулационна граница, не е приложима разпоредбата н чл. 7 ал. 1 от СПНИНМ, действали към извършване на строежа. Приел е обаче, че това нарушение не води до нищожност на отказа, а евентуално до неговата незаконосъобразност, която обаче не е предмет на настоящото производство. По тези съображения е отхвърлил искането за прогласяване на нищожността на отказа за издаване на удостоверение за търпимост. Решението е правилно. Според съдебната практика и правната теория, при липса на законови критерии за нищожност, един административен акт е нищожен, когато е издаден от некомпетентен по материя, място и време орган, при неспазване на формата му, при особено съществени нарушения на процедурата по издаването му, граничещи с липса на такава или пълно неспазване на процедурата, установена в някои специални закони, т.е. толкова съществени нарушения на административно производствените правила водещи на практика до липса на волеизявление, като това са основанията за нищожност касаещи компетентността на органа и допуснати процесуални нарушения. Наличието на особено тежък порок обаче може да касае и материалната законосъобразност на акта. Теорията и практиката очертават и критериите в най - обобщен вид за различаване на нищожните от унищожаемите административни актове при порока "материална незаконосъобразност", като се приема, че нищожност има, когато: на първо място - налице е пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата материално - правна норма; на второ място - актът е изцяло лишен от законово основание; на трето място - акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган. Т.е. административен акт е нищожен при наличие на изключително тежко нарушение (порок). При контрола за законосъобразност се преценява съответствието на административния акт със закона, докато при нищожността - тази преценка се свежда до извеждането на един много тежък порок, тежък да степен да направи невъзможно съществуването на акта като такъв. Порокът е толкова тежък, че приравнява административния акт на едно "нищо" в правния мир, на несъществуващ факт. При очертаване на общо приетите критерии за нищожност на първо място АССГ правилно е приел, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия по закон - § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ във връзка с чл. 145 ал. 1 т. 1 ЗУТ, поради което не е налице основание за нищожност по този критерии. Правилно е приел съдът и че не е налице нарушение на административно производствените правила и изискването за форма, които да водят до невъзможност да се разбере волята на органа или такива водещи до липса на волеизявление, като в тази връзка е законосъобразен извода на съда за липса на основание за прогласяване на нищожност на акта и на това основание. Правилен е най накрая извода на съда за липса на основание за нищожност на отказа и по критериите очертани досежно материриалната незаконосъобразност на същия. Законът предвижда като основание за издаване на удостоверение за търпимост съобразно § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ следните няколко предпоставки: 1. Строежът да е изграден до 7 април 1987 г., 2. за него да няма строителни книжа, 3. да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им, като в тази част нормата изисква комулативното наличие и на двете предпоставки допустимост по действащия ПУП и съответствие на нормите по устройство на територията, 4. да е допустим съгласно ЗУТ. При липса на някоя от тези предпоставки съответно административният акт е със съдържание отказващо издаване на удостоверение за търпимост, като преценката за наличието или не на една или няколко от предпоставките касае законосъобразността на акта и при несъответствие влече неговата унищожаемост. Само изначалната пълна липса на предпоставки за издаване на акт би обосновала нищожност. Неоснователно е твърдението на касатора в касационната жалба, че отказът е нищожен, поради това, че нормите по устройство на територията към момента на изграждане на строежа, не са били нарушени и в частност нормативите за отстояние до страничната регулационна линия, тъй като строежът по действащия към 1972г. регулационен план не е бил в близост до регулационната линия, съответно оспореният отказ е без предмет. Съдът е приел, че от СТЕ е установено, че към предполагаемия момент на изграждане на пристройката, същата се е намирала в парцел I по регулационен план, одобрен през 1956, който парцел е обединявал имота на жалбоподателката пл. 1 и съседния имот пл. 3. От СТЕ се установява, че в имота на жалбоподателката е налице жилищна сграда, която се състои от предверие, кухня, две стаи и процесната пристройка, в която са разположени баня и тоалетна, а по действащия към настоящия момент ПУП, одобрен със заповед РД 09 50 523 от 16.10.1996г. и изменен със заповед РА 50 13 от 05.04.2017г., е отреден УПИ XVIII 172 за имота на жалбоподателката. Наличието или не на предпоставките по § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ в тяхната цялост за издаване на удостоверение за търпимост, касаят преценката за законосъобразност на акт от тази категория без значение положителен или отрицателен. При постановяване на съдебното решение АССГ е отчел факта, че към твърдяния момент на извършване на постройката същата се е намирала на отстояние от страничната регулационна линия, предвид попадането й в пардел I 1,3, съответно правилно е приел неприложимост на чл. 7 ал. 1 от СПНИНМ спрямо много по късно поставената регулационна линия за сегасъществуващия УПИ XVIII 172, т.е. не е допуснато твърдяното от касатора нарушение, че този факт не е отчетен. Във връзка с така очертаното не е налице твърдяното от касатора материално правно нарушение, а именно пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата правна норма, както и втората, а именно актът - отказ по § 16 ал. 1 от ПР на ЗУТ, не е изцяло лишен от правно основание, напротив такова се установява. Липсата на една предпоставките по правните норми или неизследването й а именно наличието или не на намалени отстояния по правилата, действали към момента на извършване на пристройката /а тя е изследвана/ - не обосновава нищожност на акта, а евентуално неговата унищожаемост, както правилно е приел и съдът. Представената съдебна практика е неотносима към конкретния случай, тъй като касае съвсем различна хипотеза. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски, а искането в тази връзка на ответника по касация Главния архитект на СО за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като основателно следва да бъде уважено съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ в минималния предвиден по Наредбата размер от 100лв. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, състав на Второ отделение на Върховния административен съд