Решение № 4072 от 3.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1420/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба на Р. Рогачев от гр. Карлово, чрез процесуалния му представител адв. Кривчева, срещу решение 1836 от 26.10.2023г. по адм. д. 592/2023г. на Административен съд гр. Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед РД 13 от 04.01.2023г. на кмета на община Карлово, с която на основание чл. 225 ал. 2 т. 2 и чл. 225а ал. 1 от ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж "пристройка към вилна сграда, находяща се в ПИ с идентификатор 36498.704.392, м. Ени кория по кадастралната карта и кадастралния регистър /КККР/ на гр. Карлово. С решението жалбоподателят е осъден да заплати разноските по делото. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Твърди, че при постановяване на решението съдът не е обсъдил всички събрани доказателства в цялост, включително събраните гласни доказателства, както и констатациите на приетата по делото съдебно техническа експертиза /СТЕ/ досежно годината на построяване на пристройката. В тази връзка навежда съображения за неправилност на извода на съда, че строежът не е търпим, като напротив посочва, че същият като допустим, тъй като към момента на построяването му е било допустимо изграждането на постройки до 35 кв.м. в земеделски земи, не подлежи на премахване, тъй като попада в приложното поле на § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта. Претендира разноски за двете инстанции на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът кметът на община Карлово, чрез процесуалния си представител юрк. Трифонова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на договореното в полза на процесуалния представител на касатора адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 от АПК, от надлежна страна адресат на оспореното решение, и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение АС гр. Пловдив е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му по закон правомощия, в съответствие с изискванията за форма и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, тъй като е зачетено правото на участие на административното производство като жалбоподателят е бил уведомен за производството и е реализирал участието си с подадено възражение. Приел е, че от доказателствата безспорно се установява, че се касае за строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, а не за преместваем обект по § 5 т. 80 ДР на ЗУТ, каквито възражение са били наведени, а именно за строеж от шеста категория на допълващото застрояване, за чието извършване е следвало да се издаде разрешение за строеж. Приел е, че безспорно от събраните доказателства се установява, че спорната пристройка е извършена без строителни книжа, поради и което същата като незаконна подлежи на премахване. Най накрая е направил и извода, че спорната пристройка не е търпим строеж по § 16 от ПР на ЗУТ, нито по § 127 ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, тъй като от доказателствата е установено, че тя е извършена в земеделска земя, чието предназначение не е било променено и съответно е недопустима по правилата и нормите по устройство на територията, действали както към момента на извършването й, а именно чл. 2 и чл. 4 от Наредба 2 от 1993г. за застрояване в земеделски земи /отм./, така и на изискванията на чл. 2 ал. 1 т. 1 и т. 2 и чл. 4 и чл. 11 ал. 2 от Наредба 19 от 25.10.2012г. за строителство в земеделски земи без промяна на предназначението им. Поради това е приел, че оспорената заповед е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея като неоснователна. Решението е правилно. Неоснователно е възражението за необоснованост на оспореното решение. Съдът е събрал, обсъдил и оценил всички относими към спора доказателства в тяхната съвкупност. Оспореното решение е постановено и в съответствие с материалния закон и е обосновано. Правилно е прието, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, като същата съдържа фактически и правни основания за издаването, както и без допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Правилен е и изводът на съда за съответствие на заповедта с материалния закон. В съответствие със събраните доказателства е изведен извод, че наредената за премахване пристройка представлява строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, а не преместваем обект по смисъла на § 5 т. 80 ДР на ЗУТ, като същата представлява строеж на допълващото застрояване, за извършването на която не са издадени необходимите строителни книжа, които са се изисквали. Поради това е обоснован изводът, че нареденият за премахване строеж е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, съответно подлежащ на премахване по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ. Най накрая в съответствие с доказателствата е и правилен като краен резултат е и извода на съда, че спорния строеж не е търпим строеж, неподлежащ на премахване. От доказателства събраните гласни такива и приетата, неоспорена СТЕ, може да се направи обоснован извод, че наредената за премахване пристройка е изградена към 1985г., като се установява, че това е станало малко след като на жалбоподателя в първата инстанция е предоставено право на ползване по ПМС 1 от 1981г. на Министерски съвет върху имота, което е трансформирано в право на собственост по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Т.е. приложимата уредба към момента на изграждане на пристройката е ПМС 1 от 1981г., което предвижда възможността да се изграждат леки постройки със застроена площ 20 кв. м. на един етаж от следните материали: етернит, пластмасови изделия, леки панели и употребяван дървен материал, при условията на чл. 108, ал. 7 от ППЗТСУ. Съгласно чл. 108 ал. 7 ППЗТСУ /отм./ в относимата към релевантния период редакция от ДВ бр. 44/1980г. В местата, предоставени за земеделско ползуване при условията и реда на действуващите специални разпоредби, се забранява монолитно строителство. В тези земи се разрешава само строеж на леки постройки за сезонно ползуване - за подслон и съхраняване на селскостопански инвентар, със застроена площ до 20 кв. м от етернит, пластмасови изделия, леки панели и употребяван дървен материал при спазване на определени от Комитета по архитектура и благоустройство изисквания. Вместо индивидуални леки постройки в някои райони, по решение на изпълнителния комитет на съответния окръжен народен съвет и по утвърдени от него типови проекти, може да се разрешава строеж на общи леки сгради за съхраняване на селскостопанския инвентар. При незаконно строителство в тези места, включително и при изграждане на монолитни вместо леки постройки, се прилагат разпоредбите на Закона за териториално и селищно устройство, като се прекратява предоставеното право на ползуване на имота,без да се дължи обезщетение за направените подобрения. Съобразно цитираното в имота от вида на този, в който е изградена спорната пристройка е допустимо изграждането на леки постройки за сезонно ползуване - за подслон и съхраняване на селскостопански инвентар, със застроена площ до 20 кв. м. при спазване на определени от Комитета по архитектура и благоустройство изисквания. Разпоредбата разписва вида на постройките, площта и материалите, от които могат да се изграждане, като наредената за премахване отговаря на тези изисквания. По отношение обаче на разположението на постройките специалните разпоредби на ППЗТСУ не въвеждат специални изисквания или облекчения, поради което са приложими общите разпоредби на устройствените закони. В тази връзка при преценката на предпоставките по § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ относно това дали строежът е търпим или не следва да бъдат съобразени изискванията действали към момента на извършването му, а именно около 1985г., както и сега действащите. Към момента на извършване на строежа е действала Наредба 5 от 1977г. за правилата и нормите по териториално и селищно устройство. В случая предвид характера на пристройката като такава на допълващото застрояване относимата разпоредба е тази на чл. 120 и 121 от Наредба 5/1977г., съобразно които чл. 120 Второстепенните постройки могат да имат застроена площ общо (без беседките) най-много 20 кв. м при най-голяма височина 2,10 м до най-високата част на стрехата и 2,80 м до най-високата част на билото, а съобразно чл. 121, който определя минимално изискващите се отстояния до страничните граници на имота Второстепенните постройки не могат да се разполагат на уличнорегулационната линия или близо до нея пред жилищната сграда. От регулационните линии на съседните парцели те трябва да са на разстояние най-малко 3 м или най-малко 1,50 м от южна, югоизточна или югозападна (до 45 градуса отклонение от южната посока) регулационна линия към съседите. В случая от приетата по делото СТЕ безспорно се установява, че наредената за премахване пристройка, която е такава на допълващото застрояване или второстепенна постройка се намира на отстояние по малко от предвиденото по посочената разпоредба, а именно на 1,10 м. от североизточната граница към съседния имот. Поради това, като краен резултат, е правилен извода на съда, че пристройката не е търпим строеж, тъй като не отговаря на изискванията на правилата и нормите по устройство на територията, действали към момента на извършването й. Пристройката не отговаря и на сега действащите норми по устройство на територията, тъй като не отговаря на изискването на чл. 42 ал. 3 ЗУТ, според който При свободно разполагане постройките на допълващото застрояване са с височина до 3,6 м и на разстояние от вътрешните граници на урегулирания поземлен имот най-малко 3 м, а когато са с височина до 2,5 м, са най-малко на 1,5 м от южната, югозападната и югоизточната граница към съседния урегулиран поземлен имот при отклонение от южната посока до 45 градуса. В случая пристройката е с височина от 1,55м. до стрехата и 2,30 до билото, т.е. във втората хипотеза на нормата следва да е разположена на най малко 1,5 м. от южна, югозападна или югоизточна граница на съседен имот, а тя е разположена на по малко отстояние, а именно на 1,10м., което я прави недопустимо по правилата и нормите по устройство на територията, които действат към настоящия момент. Поради и това настоящият състав споделя като краен резултат направения от първоинстанционния съд извод, че наредената за премахване пристройка не е търпим строеж по смисъла на § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ, съответно подлежи на премахване. По изложените съображения оспореното решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски, а искането на ответника по касация като основателно съгласно чл. 143 ал. 3 АПК следва да бъде уважено в размер на 100 лева на основание чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,