Решение № 7186 от 26.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1781/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Р. К., чрез пълномощника адв. Й. М. Славова, против Решение 25472/29.11.2024 г., постановено по адм. дело 4340/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата й против Решение 2153-21-72 от 05.04.2024 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) София-град и потвърденото с него разпореждане [номер]/81 от 13.10.2023 г. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ София-град. Поддържат се доводи за неправилност на решението, вследствие нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК, поради което се иска отмяната му. Ответникът директорът на ТП на НОИ София-град, чрез пълномощника ст. юрк Н. Околска, в писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното съдебно решение, поради което се иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил обстоятелствата по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение 2153-21-72 от 05.04.2024 г. на директора на ТП на НОИ София град, с което е отхвърлена жалбата на Р. К. срещу разпореждане [номер]/81 от 13.10.2023 г. на длъжностно лице по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ София-град, с което е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл. 74, ал. 1, т. 4 КСО поради недостиг на осигурителен стаж положен до датата на инвалидизирането. По делото е установено, че със заявление 2112-21-3891 от 24.08.2023 г. Р. К. е направила искане за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74 КСО, като е приложила изискуемите документи съгласно чл. 3 НПОС за преценка правото на пенсия и определяне на размера й. Видно от представеното ЕР на ТЕЛК 91153 от 17.07.2023 г. органите на медицинската експертиза са дали оценка на работоспособността на жалбоподателя 72 %, трайно намалена работоспособност (ТНР) с дата на инвалидизиране 02.11.1988 г. и срок на определение процент ТНР пожизнен. При преценка на правото на пенсия, по представените документи и данните в Регистъра на осигурените лица на НОИ е зачетен осигурителен стаж до датата на инвалидизиране в размер на 04 г., 01 м. и 01 д., а след датата на инвалидизиране 20 г., 05 м. и 27 д. С разпореждане [номер]/81 от 13.10.2023 г. е постановен отказ за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО, тъй като заявителят не отговаря на законовото изискване за наличие на 5 години осигурителен стаж придобит до датата на инвалидизиране и не е придобила право на този вид пенсия. Разпореждането е оспорено по административен ред пред директора на ТП на НОИ София - град, който с Решение 2153-21-72 от 05.04.2024 г. е отхвърлил жалбата, приемайки че действително към датата на инвалидизиране 02.11.1988 г. по ЕР на ТЕЛК, К. не е имала изискуеми 5 годишен стаж по чл. 74, ал. 1, т. 4 КСО. Аргументирана е теза за неприложимостта на чл. 19, ал. 2 от Закон за пенсиите (отм.), тоест времето през което заявителката се е обучавала във висше учебно заведение. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд приема, че решението е постановено от компетентен орган, в надлежна форма, при спазване на процесуалните правила и материалноправните разпоредби. Изложени са мотиви, че съгласно императивната разпоредба на чл. 74, ал. 1 КСО осигурените лица придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране, а за слепите по рождение и за ослепелите преди постъпване на работа до датата на заявлението по чл. 94, както следва: до 20-годишна възраст и за слепите по рождение и на ослепелите преди постъпването им на работа независимо от продължителността на осигурителния стаж; до 25-годишна възраст една година; до 30-годишна възраст 3 години; над 30-годишна възраст 5 години. В конкретния случай, предвид възрастта на жалбоподателката към датата на инвалидизиране [възраст], необходимият осигурителен стаж е 5 години, съответно не е изпълнено едно от кумулативно дадените условия за отпускане на пенсия по този ред. Досежно възражението, че неправилно не е зачетено за трудов стаж времето на обучение на Р. К. в СУ Св. Климент Охридски по специалност психология административният съд посочва, че след влизане в сила на КСО действат разпоредбите му, като с § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО е предвидено, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс, а с цитираната от оспорващата разпоредба на чл. 19, ал. 2 ЗП (отм.) не е предвидено времето на следване да се зачита за трудов стаж. Въз основа на горното, първоинстанционният съд приема, че оспореното решение е законосъобразно, поради което жалбата е отхвърлена като неоснователна и недоказана. Решението е валидно, допустимо и правилно. Постановено е при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на производството пред Административен съд София-град, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридическите и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган. Първоинстанционният съд събира и цени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. При правилно установените факти от съществено значение за решаване на спора е изведен верен правен извод за съответствие на административния акт с материалния закон. Повдигнатият правен спор касае правилната преценка на осигурителния стаж на Р. К. към датата на инвалидизиране - 02.11.1988 г., съгласно ЕР 911153/зас. 134 от 17.07.2023 г. на ТЕЛК, и по конкретно периода от м. октомври 1978 г. до октомври 1980 г. и от м. февруари 1983 г. до м. септември 1984 г., през който тя се е обучавала в СУ Св. Климент Охридски в редовна форма на обучение, в специалност Психология общо шест семестъра. На основание §9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г. съгласно дотогава действащите разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Релевантният момент по §9, ал. 1 от ПЗР на КСО, към който се преценява наличието на правно основание за признаване на трудов стаж за пенсиониране е 31.12.1999 г. Трудов стаж, който към 31.12.1999 г. не се зачита за трудов по действащите към онзи момент правни норми, не може да бъде зачетен при пенсиониране. Така Решение 4365 от 03.04.2019 г. на ВАС по адм. дело 994/2017 г., шесто отделение; Решение 13987 от 17.11.2017 г. на ВАС по адм. дело 6595/2017 г., шесто отделение; Решение 6288 от 26.052021 г. на ВАС по адм. дело 12505/2020 г., шесто отделение и др.) Относно зачитане на стажа за претендирания от Р. К. период са приложими разпоредбите на Закона за пенсиите (отм. бр. 110 от 17.12.1999 г., в сила от 01.01.2000 г.) и на Правилника за приложение на Закона за пенсиите (отм. бр. 21 от 17.03.2000 г., в сила от 01.01.2000 г.), но не и преценката на право на пенсия, която следва да се извърши в съответствие с чл. 73 и чл. 74 КСО. Съгласно действащата към релевантния момент нормативна уредба в чл. 19, ал. 2 ЗП са формулирани предпоставките за придобиване правото на пенсия, а в чл. 79а ППЗП е установен кръга на лицата, по отношение на които се прилага: Зачита се трудов стаж от трета категория времето, прекарано в редовна аспирантура след 01 септември 1946 г., на обучение в професионално технически училища по сградостроителство и по минно дело само на лицата, които са работили най малко 5 години по специалността си в производство, в школи, курсове и др. за преквалификация на съкратени служители, които са преминали на работа в материалното производство по реда и условията на Разпореждане 222 на Министерски съвет от 1964 г., както и времето, през което тези лица са останали без работа, но не повече от 3 месеца, от съкратените работници след 31 януари 1967 г. поради внедряване на нова техника и технология и на по прогресивна организация на производството и труда, на обучение в курсове, школи и други форми на преквалификация, както и времето, през което те са останали без работа, но не повече от 6 месеца . Пенсията се определя съгласно действащия материалноправен режим към момента на придобиване на това право. Съгласно разпоредбата на чл. 79а ППЗП към датата на инвалидизация 02.11.1988 г. не се предвижда на студенти от СУ Св. Климент Охридски да се зачита трудов и осигурителен стаж за времето на следването, като в нормата лицата за които се отнася изключението са изчерпателно изброени. Съответно неоснователни са доводите в касационната жалба за намаляване на изискуемия се трудов стаж по чл. 19, ал. 1 от ЗП (отм.) с толкова време, колкото лицето е следвало във висше учебно заведение, тъй като не е възникнало материалноправното основание за получаване на пенсия за инвалидност поради общо заболяване и процесуалният ред по чл. 19, ал. 2 от ЗП (отм.) е неприложим. В конкретния случай от съществено значение за предмета на спора е определената начална дата в решението на ТЕЛК за инвалидизиране на лицето. Датата на инвалидизирането се определя от съответния орган на медицинската експертиза и след като в случая е налице влязъл в сила административен акт - Експертно решение 91153/зас. 134 от 17.07.2023 г. на ТЕЛК, в който е определена дата на инвалидизиране 02.11.1988 г., то при произнасянето по искането за отпускане на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, административният орган е бил длъжен да се съобрази с него, тъй като съгласно чл. 113, ал. 3 от Закона за здравето решенията на органите на медицинската експертиза, които не са обжалвани или редът за обжалването им е изчерпан, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната. Пред касационната инстанция не са представени нови доказателства за изменение на решението на ТЕЛК в частта, в която е определен началния момент на инвалидизирането, които да водят до промяна на заключенията, направени от първоинстанционния съд. Предвид изложеното Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, Р.К. следва да бъде осъдена да заплати на ТП на НОИ София-град разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция, в размер на 100 лева (сто лева). Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1- во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд състав на шесто отделение,