Решение № 9123 от 17.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1192/2018 г.

Решение № 9123 от 17.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1192/2018 г., VII о., докладчик съдията Юлия Раева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник отдел "Местни данъци и такси" ("МДТ") при община Пазарджик срещу Решение № 564 от 13.11.2017 г. по адм. дело № 719/2017 г. на Административен съд – Пазарджик. С обжалваното решение е отменен Акт за установяване на задължения № АУ001794/14.07.2017 г. на старши инспектор в сектор "Контрол" към отдел "МДТ" при община Пазарджик, потвърден с Решение № 13-Х-7 от 17.08.2017 г. на началник отдел "МДТ" при община Пазарджик, в частта, с която са установени задължения на Х. Арнаудов за данък върху превозно средство (ПС) за 2015 г. в размер на 215,93 лева, от които 181,50 лева главница и 34,43 лева лихва и за 2016 г. в размер на 197, 50 лева, от които 181,50 лева главница и 16,00 лева лихва; оставена е без разглеждане жалбата на Х. Арнаудов срещу Решение № 13-Х-7 от 17.08.2017 г. на началник отдел "МДТ" при община Пазарджик и е прекратено делото в тази част. С обжалваното решение са присъдени разноски в полза на Х. Арнаудов в размер на 5 лв. Касационният жалбоподател излага аргументи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Според касационния жалбоподател собственикът на превозно средство дължи данък превозно средство докато автомобилът му е регистриран за движение в Република България, а регистрацията в друга държава-членка е правноирелевантна. Иска отмяна на решението изцяло и решаване по същество на спора. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - Х. Арнаудов, чрез процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност, моли да бъде оставено в сила решението и присъждане на разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба, тъй като собственикът на автомобила не е уведомил българския компетентен орган за извършената пререгистрация в друга държава и не е извършено прекратяване на регистрацията в България. Подадена е също така и частна жалба от Х. Арнаудов срещу Определение № 1310 от 18.12.2017 г. на Административен съд - Пазарджик, постановено по същото дело в производство по чл. 248 от ГПК, с което е отхвърлено искането му за изменение на съдебното решение в частта за разноските. В частната жалба са изложени аргументи, че жалбата е уважена изцяло от първата инстанция, поради което се дължат разноски в пълен размер. Ответникът по частната жалба - началник отдел "Местни данъци и такси" при община Пазарджик, чрез процесуалния си представител представя възражение за нейната неоснователност. I. По касационната жалба: Касационната жалба е процесуално недопустима в частта срещу решението в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на Х. Арнаудов срещу Решение № 13-Х-7 от 17.08.2017 г. на началник отдел "МДТ" при община Пазарджик и делото е прекратено. Съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК право да обжалват съдебното решение имат страните по делото, за които то е неблагоприятно. Съдебният акт в тази част е благоприятен за касационния жалбоподател, поради което за последния липсва правен интерес от оспорването. В тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане и касационното производство да бъде прекратено. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред административния съд е Акт за установяване на задължения № АУ001794/14.07.2017 г. на старши инспектор в сектор "Контрол" към отдел "МДТ" при община Пазарджик в частта, с която на Х. Арнаудов са установени задължения за данък върху ПС за 2015 г. в размер на 215, 93 лева, от които 181, 50 лева главница и 34, 43 лева лихва и за 2016 г. в размер на 197, 50 лева, от които 181, 50 лева главница и 16, 00 лева лихва, потвърден с Решение № 13-Х-7 от 17.08.2017 г. на началник отдел "МДТ" при община Пазарджик. За да възникне задължението за заплащане на местен данък, органът по приходите е приел, че съгласно чл. 52, т. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) е достатъчно автомобилът да е регистриран за движение по пътищата на България, което условие в случая е налице, като е ирелевантен въпросът дали автомобилът е регистриран в друга държава. Страните не спорят по фактите, а по приложението на материалния закон. От фактическа страна съдът е приел за безспорно установено, че процесният автомобил е бил регистриран за движение в Германия на 5 януари 2015 година и съответно от същата дата жалбоподателят дължи заплащането на данъци в тази държава-членка. Съдът е констатирал, че жалбоподателят не е съобщил лично в сектор "Пътна полиция" Пазарджик обстоятелството, че автомобилът е регистриран за движение в Германия. Независимо от това, съдът е посочил, че органът по приходите е следвало да се съобрази с това обстоятелство макар и станало му известно по-късно, както и с последвалата по-късно дерегистрация на същия автомобил в сектор "Пътна полиция" Пазарджик, тъй като не е налице основание за облагане на автомобила в България за периода, за който вече е бил регистриран в Германия. Предвид липсата на обща правна уредба на ниво Европейски съюз на регистрацията на моторни превозни средства, съдът е приел за приложима разпоредбата на член 21, параграф 4 от Спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане между България и Германия, която предвижда следното: "Всички други елементи от имуществото на местно лице на едната договаряща държава се облагат с данък само в тази държава". Освен това, член 25, параграф 1 от спогодбата предвижда задължение за компетентните органи на договарящите държави да си разменят такава информация, за която би могло да се предвиди, че е съотносима за изпълнение разпоредбите на тази спогодба, или за администрирането или прилагането на националните законодателства, отнасящи се до данъци от всякакъв вид и описание, наложени от договарящите държави, федерални провинции, политически подразделения или органи на местна власт, доколкото предвиденото в тях данъчно облагане не противоречи на спогодбата. Мотивиран от горните съображения, съдът е формирал правен извод за материална незаконосъобразност на акта в обжалваната част, тъй като има за правна последица двойно данъчно облагане на автомобила в България и в друга държава-членка на Европейския съюз. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилен е изводът на съда за материална незаконосъобразност на акта със следното уточнение относно приложимата нормативна уредба: Обратно на приетото в обжалваното решение, както на национално ниво, така и на ниво общностно право е налице регулация на въпроса относно пререгистрацията на превозно средство в друга държава-членка. В чл. 5, параграф 2 от Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29 април 1999 година относно документите за регистрация на превозни средства (Директива 1999/37/ЕО) е предвидено, че при пререгистрацията на превозно средство, регистрирано преди това в друга държава-членка, компетентните органи изискват всеки път представянето на част I от предишното свидетелство за регистрация и представянето на част II, ако е била издадена. Тези органи изтеглят от употреба частта/ите от представеното предишно свидетелство за регистрация и съхраняват последната в продължение най-малко на шест месеца. В рамките на два месеца, те уведомяват органите на държавата-членка, която е издала свидетелството за регистрация, за неговото изтегляне от употреба. Те връщат изтегленото от употреба свидетелство за регистрация на тези органи, ако последните направят такова искане до шест месеца от неговото изтегляне. Когато свидетелството за регистрация се състои от части I и II и част II липсва, компетентните органи в държавата-членка, където е направено искане за нова регистрация, могат да решат по изключение да пререгистрират превозното средство, но само след получаване на потвърждение в писмена или електронна форма от компетентните органи в държавата-членка, където превозното средство е било регистрирано преди това, че подателят на искането за регистрация има право да пререгистрира превозното средство в друга държава-членка. На национално ниво е предвидено, че регистрацията на ПС се прекратява: 1. с писмено заявление от собственика; 2. служебно – чл. 18 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (в релевантната редакция - ДВ, бр. 67 от 2012 г.). В същата наредба в чл. 18б са изброени хипотезите на служебно прекратяване на регистрацията, като в т. 1 на ал. 1 е посочено, че служебно прекратяване на регистрацията се извършва след уведомление от компетентен орган за регистрация на ПС в държава-членка на ЕС, ЕИП, или Конфедерация Швейцария. От цитираните разпоредби на Директива 1999/37/ЕО и Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. следва еднозначният извод, че собственикът на ПС няма задължение да подаде писмено заявление за прекратяване на регистрацията в Р България в случай на пререгистрация в друга държава-членка, а прекратяването на регистрацията се извършва служебно. В случая е безспорно установено, че още на 05.01.2015 г. е извършена пререгистрация на ПС в Германия, в резултат на което за германските компетентни органи е възникнало задължение да изтеглят от употреба българското свидетелство за регистрация и да го съхраняват в предвидения срок, както и да уведомят за това българските компетентни органи. Смисълът на цитираните правни норми е да се изключи възможността за едновременното съществуване на две регистрации на едно и също ПС в различни държави-членки, тъй като основното предназначение на регистрацията на ПС е неговата идентификация. За тази цел в преамбюла на Директива 1999/37/ЕО се посочва, че следва да бъде установено тясно сътрудничество между държавите-членки на основата на ефективен обмен на информация. Отново в преамбюла на Директива 1999/37/ЕО е предвидено, че при нормативната регулация на регистрацията на превозни средства следва да се отчитат и приетите мерки от Общността за ефективно функциониране на вътрешния пазар, състоящ се от пространство без граници, в което свободното движение на стоки, хора, услуги и капитали е гарантирано. В настоящия случай видно от представения по делото документ за регистрация на автомобила в Германия (с приложен превод на български език), издаден от органа за регистрация на превозни средства в Мюнхен, Германия, българското свидетелство за регистрация е изтеглено от употреба в деня, в който е извършена пререгистрацията. При така установените факти и обстоятелства касационната инстанция приема, че е недопустимо липсата на доказателства на формално уведомление от страна на германските власти за извършена пререгистрация да мотивира извод, че българската регистрация продължава да е валидна и да служи като основание за облагане с български данък. Цитираната практика на СЕС в касационната жалба (Решение от 07.2007 г. по дело С-156/04 и Решение от 26.04.2012 г. по съединени дела С-578/10 и С-580/10) е неотносима към процесния случай и не следва да бъде обсъждана. Решение от 07.2007 г. по дело С-156/04 касае приложението на митнически режим "временен внос", а Решение от 26.04.2012 г. по съединени дела С-578/10 и С-580/10 касае облагането с данък върху превозно средство на местните лица на една държава-членка, взели в заем от местно лице на друга държава-членка регистрирано в последната държава-членка превозно средство. По изложените съображения решението в частта, с която е отменен актът за установяване на задължения в обжалваната му част, е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение. II. По частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима и основателна. С обжалваното определение съдът неправилно е отхвърлил искането за изменение на съдебното решение в частта му за разноските. Мотивите на съда са, че жалбата е била процесуално недопустима частично, поради което на ответника също се дължат разноски в размер на 300 лв. юрисконсултско възнаграждение, който е минималният съгласно чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Направените разноски от жалбоподателя са 300 лв. за адвокатско възнаграждение и 10 лв. за държавна такса. Съдът е извършил компенсация между двете възнаграждения, а относно държавната такса е присъдил 1/2 от размера й. Като краен резултат от общо претендираните от жалбоподателя разноски в размер на 310 лв. съдът е присъдил 5 лв. разноски. Действително в жалбата се иска отмяна на решението, потвърждаващо акта за установяване на задължения, и съдът е оставил жалбата в тази част без разглеждане. В тази част съдебното решение е обжалвано само от ответника. Предвид изложените по-горе мотиви относно недопустимостта на касационната жалба в тази част настоящата инстанция не дължи произнасяне по същество, т. е. не следва да извършва проверка дали производството е било прекратено правилно. Независимо от частичното прекратяване на първоинстанционното съдебно производство, в случая търсената защита е проведена успешно, тъй като актът, който има неблагоприятни правни последици за жалбоподателя, е отменен изцяло в обжалваната му част, поради което в полза на жалбоподателя се дължат разноски в пълен размер. Отделно от това, съгласно чл. 171, ал. 4 от АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, съдът е длъжен да съдейства на страните за отстраняване на формални грешки и неясноти в изявленията им. В случая съдът не е дал указания на жалбоподателя да уточни предмета на обжалване. Недопустимо е неизпълнението на това задължение на съда да води до неблагоприятни последици за страната. По изложените съображения определението следва да бъде отменено и вместо него да се постанови изменение на решението в частта му на разноските, като присъдените разноски се увеличат от 5 лв. на 310 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, седмо отделение