Решение № 8067 от 29.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12037/2017 г.

Решение № 8067 от 29.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12037/2017 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на Р. Маринова от [населено място] против решение № 1116 от 23.06.2017 г., постановено по адм. д. № 2781 по описа за 2016 г. на Административен съд - Варна. Релевира оплакване за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба в писмено становище оспорва основателността на същата. Ответниците по касационната жалба М. Иванова и Ц. Иванова изразяват становище за основателност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е допустима за разглеждане по същество. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение Административен съд – Варна е отхвърлил жалбата на Р. Маринова срещу заповед № 232/28.09.2016 г. на кмета на район "Владислав Варненчик" – община Варна, с която на основание чл. 46, ал. 1, т. 1, 6, 7 и ал. 2 ЗОбС вр. чл. 46, ал. 1, т. 3 ЗМСМА и чл. 3, ал. 1, чл. 21, ал. 1, т. 1, 5 и 7 от приетата от ОбС – Варна Наредба за условията и реда за установяване на жилищни нужди на гражданите, настаняване и продажба на общински жилища /НУРУЖНГНПОЖ/ е прекратено наемното правоотношение между община Варна като наемодател, представлявана от кмета на район "Владислав Варненчик", от една страна, и жалбоподателката, Ц. Иванова и семейството на М. Иванова, от друга страна, относно наемането на жилищен имот – частна общинска собственост, находящ се в [населено място], [адрес]. Съдът е приел, че със заповед № 111/21.11.2012 г., издадена на основание чл. 43, т. 1 ЗОбС вр. чл. 13, чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 2, и чл. 14, ал. 1 НУРУЖНГНПОЖ решение на жилищната комисия при район "Вл. Варненчик" по протокол № 6/30.10.2012 г., кметът на район "Вл. Варненчик" при община Варна е настанил за срок от три години жалбоподателката и членовете на нейното домакинство в общински жилищен имот в [населено място], [адрес], представляващ апартамент с площ 50, 52 кв. м., актуван с АЧОС № 4798/14.12.2007 г., срещу задължение за наемателите за плащане до 10-то число на текущия месец на месечна наемна цена в размер на 41, 64 лв. Съдът е приел за установено, че жалбоподателката и заинтересуваните лица са настанени първоначално в процесното жилище още през 1988 г. въз основа на възникнало наемно правоотношение по чл. 22, б. "б" вр. чл. 23 ЗНО (отм.);. Посочените разпоредби предвиждат наемането на жилище от държавния оборотен жилищен фонд във връзка със събарянето за ново строителство по плановото изграждане на населените места на предоставено преди това на наемателите при условията на ЗНО друго жилище от оборотния жилищен фонд. От приложените на л. 140, 150, 151, 179, 180-181 и 192 от преписката писмени доказателства /уведомителни писма по чл. 26 АПК с рег. № РД13016886 ВН_001 ВН/25.07.2013 г., рег. № РД13013560 ВН/05.06.2013 г. и рег. № РД13007463 ВН/29.03.2013 г., заповед № 244/6.08.2010 г. и заповед № 182/9.06.2010 г., и двете на кмета на район "Вл. Варненчик", уведомително писмо рег. № СЖН-9400-14/17.02.2009 г. / се установява, че назад в годините районната администрация също е предприемала действия по прекратяване на наемното правоотношение с жалбоподателката относно процесното жилище поради системното неплащане на наемната цена и консумативните разходи като административният орган двукратно сам е отменял издадените в тази връзка през 2006 г. и през 2010 г. заповеди по чл. 46, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2 ЗОбС. От приложеното в преписката писмено доказателство се установява, че във връзка с изтичането на срока на сключения въз основа на заповед № 111/21.11.2012 г. на кмета на район "Вл. Варненчик" наемен договор № 111/21.11.2012 г. жалбоподателката е поискала със заявление вх. № АУ009219 ВЛ/29.01.2016 г. кметът на район "Вл. Варненчик" да продължи срока за наемане на жилището. Към заявлението е приложила декларация по чл. 4 НУРУЖНГНПОЖ, в която в графа "семейно положение" е вписала единствено себе си; в графа "имотно състояние" е декларирала, че не притежава собствено жилище, вила, кабинет, офис или идеални части от такива имоти, годни за постоянно обитаване, нито учредено право на ползване върху такива имоти; не притежава незастроен поземлен имот или части от такъв имот, предназначен за жилищно, вилно или курортно строителство, нито право на строеж върху такъв имот и че притежава ид. ч. от право на собственост върху поземлен имот в м. "Франга дере и кокарджа".. Приложила е също удостоверение изх. № 521/23.12.2015 г. за семейно положение в което е записана като разведена и са посочени децата й/; 2 бр. удостоверения за настоящ и постоянен адрес, в които като неин постоянен и настоящ адрес е посочен адресът на жилището от настанителната заповед /л. 94 и 95 от преписката/; удостоверение изх. № 288/22.01.2016 г. на Служба по вписванията - Варна, според което за налично ликвидно и изискуемо задължение във връзка с образувано изп. дело № 20113110400178/2015 г. е наложена и вписана възбрана върху собствената й ид. ч. от правото на собственост върху незастроен поземлен имот с площ 888 кв. м. в местност "Франга дере и Кокарджа", землище на Варна. Жилищната комисия по чл. 6, ал. 1 НУРУЖНГНПОЖ е разгледала на свое заседание постъпилото заявление за продължаване срока на наемния договор и със свое решение по протокол № 02/03.06.2016 г. е предложила на кмета на район "Вл. Варненчик" да прекрати наемното правоотношение с. жалбоподателката и вписаните сънаематели, аргументирайки се с наличието на задължения на наемателите към "ВиК-Варна" ООД и "Веолия Енерджи Варна" ЕАД за повече от шест месеца, както и с притежавания имот в местност "Франга дере и Кокарджа". С две поредни писма рег. № АУ009219 ВЛ_ 001 ВЛ/23.06.2016 г. и рег. № АУ009219 ВЛ_004 ВЛ/12.09.2016 г. кметът на район "Вл. Варненчик" е информирал жалбоподателката, че във връзка с решението на жилищната комисия по протокол № 02/03.06.2016 г. ще бъде прекратено наемното правоотношение, възникнало на основание настанителна заповед № 111/21.11.2012 г., като писмата следва да се считат за уведомления по чл. 26 АПК. От справка от "Веолия Енерджи Варна" ЕАД се установява, че за периода 31.07.2014 г. – 30.06.2016 г. наемателката има натрупани задължения към дружеството в общ размер на 3214, 23 лв., от които 2907, 24 лв. главница с произход непогасени задължения за плащането на консумативни разходи за ползвана топлинна енергия в жилището и 309, 99 лв. – изтекли лихви. С отправено от "Веолия Енерджи Варна" ЕАД уведомително писмо рег. № 188/25.05.2016 г. жалбоподателката е поканена да заплати доброволно натрупаните към дружеството задължения за ползвана топлинна енергия за битови нужди за периода м. юли 2014 г. – м. април 2016 г. в размер на 2 819, 81 лв. приложените по делото извлечения от електронния портал на ВРС за достъп до съдебни дела се установява, че по ч. гр. д. № 15164/2016 г. на ВРС е издадена по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение от 01.12.2016 г. срещу длъжника жалбоподателката в полза на кредитора "Веолия Енерджи Варна" ЕАД, срещу която е предявено възражение от 19.12.2016 г., във връзка с което по заведена искова молба на "Веолия Енерджи Варна" ЕАД срещу жалбоподателката е образувано гр. д. № 1304/2017 г. по описа на ВРС, ХVІІ състав, за установяване съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение. По преписката приложена и справка от 09.08.2016 г. от "Далкия Варна" ЕАД, според която към датата 28.08.2014 г. същата има непогасени задължения към дружеството в общ размер на 7 244, 87 лв., от които главница в размер на 5 172, 28 лв. и мораторна лихва ведно с неплатени такси по съдебни спорове – 2 072, 59 лв., както и допълнително натрупана лихва от 991, 03 лв. върху непогасения главен дълг, начислена за периода 28.08.2014 г. – 9.08.2016 г. Във връзка със задълженията към "Далкия Варна" ЕАД още през 2014 г. кметът на район "Вл. Варненчик" с писмо изх. № РД14011771 ВЛ/19.05.2014 г. е уведомил Маринова, че в районната администрация е постъпило писмо от дружеството кредитор за натрупани задължения в сериозен размер във връзка с ползването на топлинна енергия за процесния имот. От приложеното писмено доказателство се установява, че по ч. гр. д. № 6712/2016 г. на ВРС по реда на чл. 410 и сл. ГПК срещу длъжника е издадена в полза на кредитора "Водоснабдяване и канализация Варна" ООД заповед за изпълнение на парично задължение за сумата 682, 95 лв. с произход непогасени задължения за абонатен № 1276168 за времето от 16.09.2013 г. до 3.06.2016 г., ведно с натрупани върху тях изтекли лихви в посочените в заповедта размери. Срещу заповедта е предявено възражение от длъжника от датата 4.07.2016 г. /л. 212 от преписката/. Отделно от това на л. 85 – 89 от преписката е приложена справка-извлечение от електронния портал на "Водоснабдяване и канализация - Варна" ООД за абонатен № 1276168 относно натрупаните към 12.05.2016 г. задължения на абоната за периода м. септември 2007 г. – м. май 2016 г. в общ размер на 4 083, 78 лв. /главница и мораторни лихви/. На л. 55 – 57 от преписката е приложена и справка-извлечение от електронния портал на "Водоснабдяване и канализация - Варна" ООД за абонатен № 1276168 относно натрупаните към 26.09.2016 г. задължения на абоната за периода м. септември 2007 г. – м. септември 2016 г. в общ размер на 3 163, 16 лв. /главница и мораторни лихви/. От съпоставката между двете справки обосновано може да се заключи, че в периода между издаването им абонатът е погасил известна част от натрупаните задължения към експлоатационното дружество. След предявяването направо в съда на датата 13.10.2016 г. на жалбата срещу заповед № 232/28.09.2016 г. с подадена до кмета на район "Вл. Варненчик" молба рег. № РД16022421 ВЛ/14.10.2016 г. /л. 200 от преписката/ жалбоподателката е поискала от административния орган да преразгледа заповедта на основание чл. 91, ал. 1 АПК, позовавайки се на факта, че заедно с дъщерите и внучетата си ще останат без жилище като доходите им не позволяват наемането на квартира. Относно задължението за заплащане на консумативни разходи – вода и топлинна енергия – е посочила, че имотното им състояние не позволява да се издължат незабавно като е поискала плащането да се извърши на части по определен план. В тази част молбата обективира извънсъдебното признание на жалбоподателката, че има неизплатени задължения за заплащане на ползвана вода и топлинна енергия за процесното жилище. Този факт не е оспорен от нея и в жалбата до съда, в която дословно е заявила, че когато заедно с дъщерите си имат финансови постъпления, плащат по някоя натрупана сметка към "ВиК – Варна" ООД и към "Веолия Енерджи Варна" ЕАД. В същата връзка в първото по делото съдебно заседание на 8.03.2017 г. особеният й представител е потвърдил, че към момента на издаване на процесната заповед действително е имало неплатени сметки за вода, които са заплатени едва след заповедта, но е оспорил техния размер. Оспорил е и наличието на непогасени задължения за ползвана електрическа енергия, като е посочил, че повече от една-две сметки за ток доверителката му не е прескачала да заплати, но този въпрос е ирелевантен за спора като се има предвид, че наемното правоотношение е прекратено поради системното неплащане на консумативни разходи за вода и топлинна енергия, а не за електрическа. От приложените на л. 155 – 169 и на л. 174 – 176 от делото писмени доказателства се установява, че в периода непосредствено преди и след издаване на заповедта жалбоподателката действително е започнала да плаща натрупаните задължения към "Водоснабдяване и канализация - Варна" ООД. Настаненото в общинското жилище заинтересувано лице М. Иванова има две ненавършили пълнолетие деца, същата е декларирала, че е неомъжена и че не притежава жилищен имот, вила, незастроен поземлен имот, предназначен за жилищно или вилно строителство, респ. идеални части от такива имоти. В хода на съдебното производство не са събрани доказателства за промяна в тези обстоятелства. По повод на подадената молба с. д. № 16742/8.11.2016 г. за предоставяне на правна помощ на жалбоподателката в декларация по делото от 8.11.2016 г. същата е е получавала месечни помощи за отглеждането на две деца и е подпомагана с целева помощ за отопление по Наредба № РД-07-5/2008 г. като общият размер на получените помощи е 3 683, 90 лв. Според приложеното на л. 206 от делото удостоверение изх. № 5/11.05.2017 г. тя е започнала работа като асистент на дентален лекар, считано от 13.12.2016 г. с брутно трудово възнаграждение от 260 лв., като считано от 1.01.2017 г. е в отпуск за отглеждане на малко дете. Настаненото в общинското жилище заинтересувано лице Ц. Иванова е с установено общо заболяване [диагноза] като с експертно решение на ТЕЛК от 20.10.2016 г. му е определена за срок от три години 80 % трайно намалена работоспособност /л. 79 от делото/. С предходни решения на ТЕЛК от 6.12.2010 г. и от 11.11.2013 г. за същото заболяване на лицето отново е била определена за срок от по три години 80 % трайно намалена работоспособност /л. 174 -175 и л. 203 от преписката/. Според приложеното на л. 109 от преписката удостоверение изх. № 520/23.12.2015 г. същата. е неомъжена, което обстоятелство е декларирано от нея и в подадената пред кмета на район "Вл. Варненчик" декларация по чл. 4 НУРУЖНГНПОЖ, в която е посочила също, че не притежава жилищен имот, вила, незастроен поземлен имот, предназначен за жилищно или вилно строителство, респ. идеални части от такива имоти. В подкрепа на това по преписката е приложено и удостоверение от Служба по вписванията – Варна с изх. № 287/22.01.2016 г., според което за лицето през периода 1.01.1993 г. – 21.01.2016 г. няма вписвания, отбелязвания и заличавания /л. 112/. В хода на съдебното производство не са събрани доказателства за промяна в тези обстоятелства. По повод на подадената молба с. д. № 16742/8.11.2016 г. за предоставянето на правна помощ на жалбоподателката /л. 65 и 66 в декларация по делото от 8.11.2016 г. отново е посочила, че е неомъжена, че не притежава недвижими имоти и че получава инвалидна пенсия от 200, 53 лв. /л. 77/. В подкрепа на последното обстоятелство на л. 218 от делото е приложено удостоверение изх. № 3042-03-1806/3.11.2016 г. на началника на сектор "Пенсионно обслужване" към ТП на НОИ - Варна, според което за периода м. януари – м. юни 2016 г. лицето е получавало месечна инвалидна пенсия от 196, 39 лв., а за периода м. юли – м. октомври 2016 г. – в размер на 200, 53 лв., като според приложеното на л. 217 от делото удостоверение изх. № 3042-03-140/03.02.2017 г. за периода м. ноември 2016 г. – м. януари 2017 г. също е получило инвалидна пенсия в месечен размер от 200, 53 лв. Според приложената на л. 212 от делото служебна бележка изх. № 64/07.04.2017 г. от Дирекция "Бюро по труда" - Варна към Агенция по заетостта за периода 21.06.2012 г. – 28.02.2013 г.; 7.10.2014 г. – 31.05.2015 г.; 2.02.2016 г. – 24.05.2016 г. и считано от 6.02.2017 г. тя е регистрирана като безработна към бюрото по труда. Същата е работила временно по трудово правоотношение с "Морфу 2016" ООД за периода м. септември 2016 г. – м. януари 2017 г., за който е получила общо 837, 10 лв. В този смисъл е удостоверението на л. 213 от делото и приложената на л. 214 заповед № 004/01.02.2017 г. за прекратяване по взаимно съгласие на сключения между страните трудов договор № 010/09.09.2016 г. Според приложените на л. 216 и 219 от делото писмени доказателства /удостоверение от Дирекция "Социално подпомагане" – Варна и заповед на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна/ за периода 1.08.2016 г. – 31.01.2017 г., както и за отоплителен сезон 2016/2017 г., започващ на 1.11.2016 г. и приключващ на 31.03.2017 г., Ц. Иванова е получила целеви помощи за отопление в размери съответно на 217, 38 лв. и на 362, 30 лв. Настанената в общинското жилище жалбоподателка е разведена, което обстоятелство е декларирала както в приложената на л. 91 и 92 от преписката декларация по чл. 4 НУРУЖНГНПОЖ от 29.01.2016 г., така и в приложената на л. 67 от делото декларация от 8.11.2016 г. по повод искането й за предоставяне на правна помощ. Съгласно декларацията по чл. 4 НУРУЖНГНПОЖ и декларацията от 8.11.2016 г. същата притежава единствено 1/4 идеална част от поземлен имот с идентификатор 10135.2552.102 с площ 888 кв. м., находящ се в м. "Франга дере и кокарджа", землище на Варна. Този факт се потвърждава и от приложеното на л. 96 и 97 от преписката удостоверение изх. № 288/22.01.2016 г. от Служба по вписванията – Варна. От данните по приложената на л. 207 от делото служебна бележка изх. № 63/7.04.2017 г. от Дирекция "Бюрото по труда" – Варна се потвърждава твърдението на жалбоподателката, че работи сезонно само през част от годината /приблизително в периода април, май до октомври/ като в останалата част е безработна. В същия смисъл са и приложените на л. 208 и 209 от делото индивидуални трудови договори от 11.04. и 21.04.2017 г., сключени за срок до 10.10.2017 г. при основно месечно възнаграждение в размер на минималната работна заплата за 2017 г. от 460 лв., приета с ПМС № 22/26.01.2017 г., отм. от ВАС РБ поради допуснати процедурни нарушения при приемането му/. Въз основа на посочените по-горе обстоятелства съдът е приел, че жалбата срещу обжалваната заповед е неоснователна, а последната е законосъобразен административен акт. За да направи извод за материална законосъобразност на оспорения акт съдът е приел, че е достатъчно административният орган да установи чрез главно и пълно доказване, че в рамките на продължаващото по силата на заповед № 111/21.11.2012 г. наемно правоотношение наемателите не са заплатили за повече от три месеца консумативните разходи за вода и топлинна енергия, без значение е размерът на неиздължените суми, тъй като той не е елемент от фактическия състав на прекратяването на наемното правоотношение по чл. 46, ал. 1, т. 1 ЗОбС. Съдът се е обосновал с писмените доказателства, от които обосновано да се заключи, че е налице системност в неизпълнението на задължението на наемателите да заплащат разходваната вода и топлинна енергия в жилището, при това за период, далеч надхвърлящ установените от закона повече от три месеца. Съдът се е обосновал и с обстоятелството, че жалбоподателката също не оспорва обстоятелството, че с дъщерите си е системен нередовен платец към експлоатационните дружества като в жалбата сочи единствено какви според нея са причините за това. Според съда причините за неизпълнението обаче също не са елемент от ФС на чл. 46, ал. 1, т. 1 ЗОбС, който държи сметка единствено за наличието на неизпълнение на задължението за плащане за повече от три месеца. Изтъква се, че след като по делото безсъмнено се установява, че наемателите на процесното жилище са системни нередовни платци на консумативните разходи, съдът намира, че законосъобразно при позоваването на чл. 46, ал. 1, т. 1 ЗОбС административният орган е прекратил наемното правоотношение с тях. Съдът е посочил, че според документите по административната преписка през годините на наемателите са правени многократни отстъпки от районната администрация, която неведнъж е проявявала нужното разбиране към проблема за незадоволителните им финансови възможности. Неоснователно е обаче да се очаква, че само поради тази причина за тях няма да важат разписаните в закона правила, защото това би означавало да се поставят в по-неблагоприятно положение изправните длъжници спрямо неизправните такива. В мотивите си съдът е посочил, че като страна по сключения въз основа на настанителната заповед договор за наем, представляващ гражданско-правния елемент от сложния ФС на възникване на наемното правоотношение, за жалбоподателката и заинтересуваните лица е изцяло приложим чл. 81, ал. 2 ЗЗД, според който обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. В мотивите си съдът е задал въпрос защо, след като по делото са налице достатъчно данни, че заинтересуваните лица са получавали целеви помощи за отопление, не са използвали средствата за покриване именно на тези разходи. Развити са съображения, че обжалваната заповед по чл. 46, ал. 2 ЗОбС не нарушава и принципа за съразмерност по чл. 6 АПК, според който административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Част от защитната теза на жалбоподателката се гради върху факта, че процесното жилище е единствено за нея и двете й дъщери /едната от които с две малолетни деца/, като всички те са в затруднено финансово положение, а дъщеря й е с установена от ТЕЛК 80 % намалена работоспособност. Съдът е приел, че посочените факти не могат да имат общ правопораждащ ефект за трите наемателки като се има предвид разпоредбата на пар. 2, т. 1 ПЗР на НУРУЖНГНПОЖ, според която за семейство се считат само съпрузите и ненавършилите пълнолетие техни деца, ако не са встъпили в брак. За случаите, при които в семействата, отговарящи на условията по чл. 4, ал. 1 от наредбата, са налице тежки социални или здравословни проблеми, ЗОбС и НУРУЖНГНПОЖ, към която препраща чл. 45а, ал. 1 ЗОбС, предвиждат настаняване в друга категория общински жилища – тези по чл. 42, ал. 1, т. 4 ЗОбС /резервни жилища/. Условията за настаняване под наем в такива жилища са регламентирани в раздел ІІІ от наредбата /"Управление на резервните жилища"/ като съгласно чл. 26 право да кандидатстват за настаняване под наем в тях имат гражданите и техните семейства, които отговарят кумулативно на условията по чл. 4, ал. 1 и чл. 24 от Наредбата /в чл. 24, т. 2 е визирано именно наличието в семействата на остри социални или здравословни проблеми/. Съобразявайки всички тези нормативно установени възможности, съдът намира, че прекратяването на наемното правоотношение за процесното общинско жилище от категорията по чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗОбС не създава опасност за нарушаването в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава, на правата на засегнатите от заповедта лица, тъй като в производство по раздел ІІІ от Наредбата /"Управление на резервните жилища"/ всяко от тях разполага с възможност да претендира за временно настаняване в резервно общинско жилище при доказване наличието на условията по чл. 26 от Наредбата. посочва се, че съгласно чл. 24 от Наредбата максималният срок за настаняване в резервно жилище е до две години като в случай, че след изтичането му не е настъпила промяна в обстоятелствата по чл. 26, ал. 1 от Наредбата за правоимащото лице е открита и възможността по чл. 27, ал. 5 и ал. 6. Обстоятелството, че две от страните са в трудоспособна възраст и в напълно нормално здравословно състояние създава основателна надежда, че при проявена последователна настойчивост в търсенето на постоянна работа за тях поначало не биха били налице, респ. биха отпаднали предпоставките по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 24, т. 2 от Наредбата. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но е неправилно, поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Настоящата инстанция споделя виждането за обхвата на обективните предели на нормата на чл. 46 ЗОбС, наличието на които се изследват подробно и задълбочено в обжалваното решение. Правната проблематика и приложимостта на материалноправните норми обаче не се изчерпва единствено с изследване наличието или отсъствието на елементите от фактическия състав на нормата на чл. 46, а поставя въпроса в обхвата и приложимостта на разпоредба от по-висок ранг – а именно в обхвата на приложимост на чл. 8 от ЕКПЧ. Доколкото в мотивите на решението разпоредбата на чл. 8 и стандартите на нейното приложение в аспекта на правото на неприкосновеност на жилището не е изследвана, то изводите за съобразеност на обжалваната заповед за прекратяване на наемното правоотношение с материалния закон се явяват необосновани. За да се направи подобен извод, съдът е следвало да приложи чл. 8 ЕКПЧ в аспекта на правото на неприкосновеност на жилището и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ, вкл. редица български дела, като напр. делото Йорданова и др. срещу България, делото Иванова и Черкезов срещу България и др. По делото съдът е събрал многобройни писмени доказателства за личното, здравословното, финансовото, имотно положение на всички лица, ползващи отдавания от община Варна апартамент под наем, но не ги е обсъдил в мотивите си и не посочил връзка с доказване на какви обстоятелства тези доказателства са събрани. От същите е видно, че самата жалбоподателка не работи на постоянна работа, т. е същата няма постоянен доход от трудов и друг вид договор, получава обезщетение за безработица. Едната от нейните дъщери живее с двете си деца в жилището, което фактически се явява такова и за тях, а другата й дъщеря е с инвалидност от 80%. Видно от доказателствата жилището е единствено такова за всички лица, живеещи в него. Лицата живеят трайно и постоянно в същото, което сочи, че между тях и общинския имот е налице трайна фактическа връзка, която попада в обхвата на понятието "жилище" по см. на чл. 8 ЕКПЧ. Нормата на чл. 8 ЕКПЧ гласи, че всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. При прилагане на нормата на чл. 8 ЕКПЧ първоначално административният орган, а след това и съдът следва да извършат проверка по въпроса дали влизането в сила на заповед № 232 от 28.09.2016 г. ще засегне правата, защитени от чл. 8 ЕКПЧ. След констатацията, че лицата, адресати на заповедта и лицата, които живеят в жилището, макар да не са адресати на заповедта имат трайна фактическа връзка с имота, който ползват като жилище, без значение, че същият не е тяхна собственост, а е собственост на община Варна, то приложимостта на чл. 8 ЕКПЧ е безспорна. Съдът трябва да разгледа следователно дали подобна намеса, ако тя се осъществи, би била законна и необходима в едно демократично общество за постигането на една или няколко от законните цели, заложени в параграф 2 от член 8. Съдът от първата инстанция е развил подробни съображения за обхвата на приложимото вътрешно право – разпоредбата на чл. 46 ЗОбС, т. е. установено по безспорен начин е, че заповедта черпи своето правно основание от националното право и е издадена въз основа на закона. При отговора на въпроса дали заповедта преследва законна цел, въпреки липсата на ясни мотиви в административния акт в този смисъл, би могло да се прецени, че такава е налице, предвид разписаните правила на упражнената от административния орган компетентност за задоволяване на жилищните нужди и на други нуждаещи се лица на територията на община Варна. Следва да се отбележи, че административният орган е длъжен да изложи мотиви по този въпрос, а такива в случая не са налице, което само по себе си сочи на незаконосъобразност на обжалвания акт. Съществен въпрос в настоящия случай е "необходимостта в едно демократично общество", по смисъла на тази разпоредба и съдебната практика на Съда в прилагане на този стандарт. Намесата се счита за "необходима в едно демократично общество" за законна цел, ако отговаря на "належаща обществена нужда" и по-специално, ако е пропорционална на преследваната законна цел. Настоящата инстанция намира за необходимо да приведе като цитат част от решението по делото Йорданова и др. с/у България, а именно: "118. В това отношение трябва да се остави свобода на преценка на националните органи, които по причина на своя пряк и продължителен контакт с хората от своите страни по принцип са в по-добра позиция от международния съд да оценяват местните нужди и условия. Този разлика ще варира в зависимост от естеството на правото по Конвенцията, нейното значение за индивида и естеството на дейностите, върху които е наложено ограничение, както и естеството на целта, преследвана от тези ограничения. Съдът отбелязва следните съответни доводи в тази насока: (i) В области, свързани с прилагането на социални или икономически политики, включително по отношение на жилищата, съществува принцип, че свободата на преценка е широка както в градското, така и в селското планиране, където Съдът е установил, че "доколкото упражняването на преценка, включваща множество местни фактори, присъщи на избора и прилагането на политика на планиране, националните власти по принцип се радват на широка свобода на преценка" (Вж. например, Buckley, цитирано по-горе, стр. 1292, § 75 in fine, и Cosic, цитирано по-горе, § 20); (ii) От друга страна, свободата на преценка на властите е по-ограничена, когато въпросното право е от решаващо значение за ефективното упражняване от индивида на лични или жизненоважни права. Тъй като член 8 се отнася до правата от основно значение за идентичността на индивида, самоопределянето, физическата и моралната неприкосновеност, поддържането на взаимоотношения с другите и установеното и сигурно място в общността, където общите социални и икономически съображения на политиката са възникнали в контекста на член 8, обхватът на свободата на преценка зависи от контекста на делото, с особено значение върху степента на проникване в личната сфера на жалбоподателя (Вж. наред с много други, Connors, цитирано по-горе, § 82);". Според ЕСПЧ, тъй като загубата на нечие жилище е една от най-крайните форми на намеса в правото съгласно член 8 за зачитане на жилището, всяко лице, за което съществува риск от намеса от такъв мащаб, трябва по принцип да има право пропорционалността и разумността на определена мярка да бъдат определени от независим съд в контекста на съответните принципи съгласно член 8. "Това означава, наред с други неща, че когато съответните аргументи относно пропорционалността на намесата са били повдигнати от ищеца в националните съдебни производства, националните съдилища трябва да ги разгледат детайлно и да осигурят адекватни причини (пак там, § 67 – 69); (v) Когато компетентните национални органи в решенията си поддържат и нареждат преместването на жалбоподателя и не предоставят каквото и да било обяснение или излагат каквито и да било аргументи, доказващи, че отстраняването на жалбоподателя е необходимо, Съдът може да си направи извода, че законният интерес на държавата да контролира неговата собственост трябва да отстъпи място на правото на жалбоподателя на зачитане на неговия дом". Съгласно член 8 от Конвенцията, заповедта засягаща жалбоподателите може да се счита за "необходима в едно демократично общество", със законна цел, ако тя отговаря на "належаща обществена нужда" и по-специално, ако тя е пропорционална на преследваната законна цел. Нито в заповедта на кмета на община Варна, нито в съдебния акт на административния съд се извършва оценка на обстоятелствата, свързани с личното положение, финансовото, здравословното състояние на лицата, ползващи жилището като дом. Не се изследва това, че преди издаването на оспорената заповед не е бил разгледан въпросът, свързан с риска жалбоподателката и членовете на нейното семейство вкл. и ненавършилите пълнолетие деца и дъщерята, която е с установена инвалидности да останат бездомни, ако заповедта бъде изпълнена. Не е обсъдено с оглед изискването за необходимост в едно демократично общество обстоятелството, че наемателите са предприели съответните действия и са започнали периодично и разсрочено изплащане на задълженията си. Тези обстоятелства сочат, че изискването за пропорционалност на заповедта не са налице, което сочи на нейната незаконосъобразност. Предвид изложеното, решението на АС – Варна следва да се отмени като неправилно, а вместо него да се постанови друго, с което оспорената заповед бъде отменена като незаконосъобразна. Водим от горното Върховният административен съд